— И той няма.
Новинарят като че ли се ядоса.
— Вижте какво, лейди! Вие сте новина и аз просто се опитвам да си върша работата.
Рейч дръпна Дорс за ръкава. Тя се приведе и се вслуша в напрегнатия му шепот.
После кимна и се изправи.
— Не мисля, че сте новинар, господин Танто. По-скоро сте имперски агент, който се мъчи да вкара Дал в беля. Не е имало никакво сбиване, но вие искате да изфабрикувате новината за някакъв бой, та да дадете повод за полицейска експедиция в Билиботън. Ако бях на ваше място, не бих останала повече тук. Не мисля, че хората наоколо много ви се радват.
Още при първите й думи тълпата бе започнала да роптае. Постепенно ропотът се засили и към Танто се насочи някакво бавно, заплашително течение. Той се огледа неспокойно и си запробива път навън.
Дорс извиси глас:
— Пуснете го да си иде! Не го докосвайте. Не му давайте никакъв повод да докладва за насилие.
И хората послушно се разстъпиха пред него.
— Уфф, лейди — прошепна Рейч — трябваше да ги оставиш да го ступат.
— Без повече приказки, кръвожадно момченце! — шеговито го смъмри тя. — Води ни при този свой приятел.
74
Намериха човека, който наричаше себе си Даван, в стая зад един вагон-ресторант. Доста зад него.
Водеше, разбира се, Рейч и двамата отново откриха, че той се чувства също тъй уютно сред билиботънските лабиринти, както някоя къртица в подземните си тунели на Хеликон.
— Я почакай малко, хлапе — настоя Дорс, чиято предпазливост внезапно се бе обадила. — Къде точно отиваме?
— При Даван — отвърна момчето с недоволно изражение. — Казах ви.
— Но това е безлюдна зона. Никой не живее тук. — Тя се огледа с явно отвращение. Всичко наоколо беше безжизнено и доколкото имаше някакви светлинни табла, те или не светеха, или го правеха едва- едва.
— На Даван така му харесва — натърти Рейч. — Той непрекъснато се мести — ту тук, ту там. Нал’ знаеш — крие се.
— Защо? — полюбопитства историчката.
— Така е по в безопасност, лейди.
— По в безопасност от какво?
— От правителството.
— Че защо е притрябвал на правителството?
— Не знам! Виж к’во. Ако не щеш да ви заведа, ш’ви кажа къде е и как да идете и си вървете самички.
— Не, Рейч — намеси се Селдън — аз съм съвсем сигурен, че без теб ще се загубим. Всъщност по-добре ще е да ни изчакаш да свършим, за да можеш да ни върнеш обратно.
— А за мен к’во? Да не искаш да се мотая наблизо, щом огладнея.
— Ако се помотаеш наблизо и огладнееш, ще ти купя обилна вечеря. Всичко, което пожелаеш.
— Гу’сине, така разправяш сега. Отде да знам?
Ръката на Дорс се стрелна и в нея се оказа един нож с голо острие.
— Нали не ни наричаш лъжци, Рейч?
Хлапето се ококори, но изобщо не се стресна от заплахата, а помоли:
— Хей, това не съм го виждал. Направи го пак.
— Ще го направя после, ако си още тук. Ако не — и Дорс впи очи в него — ще те проследим.
— Хайде бе, лейди — ухили се Рейч. — Няма да ме проследите. Не сте от тия. Но аз ще бъда тук. — И се изпъчи. — Имате ми думата.
После тихо ги поведе, макар звукът от стъпките им да отекваше глухо в празните коридори.
Когато влязоха, Даван вдигна очи със свирепо изражение, което се смекчи, щом забеляза Рейч. Той бързо посочи двамата с въпросителен жест.
— Те са — каза момчето, ухили се и излезе.
— Аз съм Хари Селдън — представи се ученият. — Младата дама е Дорс Венабили.
И с непристорено любопитство загледа Даван. Беше смугъл и имаше характерните за всеки далянин гъсти черни мустаци, но в добавка — и няколкодневна брада. Май за пръв път виждаше човек от този сектор, който да не е гладко избръснат. Дори бандюгите от Билиботън бяха с гладки бузи и брадички.
— Как се наричате, господине? — попита Селдън.
— Даван. Рейч би трябвало да ви е казал.
— А второто ви име?
— Аз съм само Даван. Проследиха ли ви дотук, гу’син Селдън?
— Не, сигурен съм. Ако се бяха опитали, мисля, че Рейч щеше да разбере. А ако той не беше разбрал, госпожа Венабили щеше да забележи.
Дорс леко се усмихна.
— Хари, имаш прекалено голямо доверие в мен.
— Все повече и повече — замислено отвърна той.
Даван неспокойно се размърда.
— И все пак са ви разкрили.
— Разкрили?
— Да. Чух за онзи тъй наречен новинар.
— Вече? — Селдън бе доста изненадан. — Подозирам, че той наистина е новинар, и то напълно безобиден. Нарекохме го имперски агент по едно хрумване на Рейч, което май наистина си го биваше. Тълпата наоколо веднага стана заплашителна и бързо се отървахме от него.
— Не — възрази Даван — той си е точно такъв, какъвто сте го нарекли. Моите хора го познават и наистина работи за империята. Но в края на краищата вие не постъпвате като мен. Не използвате фалшиви имена и не сменяте местоживеенето си. Представяте се със своите собствени и не правите никакви усилия да останете в тайна. Вие сте Хари Селдън, математикът.
— Да. Защо ми е да си измислям фалшиво име?
— Империята нали ви търси?
Ученият повдигна рамене.
— Аз се заседявам на места, където тя не може да направи нищо, за да ме залови.
— Не открито, но пък и империята няма защо да действа така. Бих ви посъветвал да изчезнете… наистина да изчезнете.
— Като вас ли? — Селдън се огледа едва ли не с отвращение. Стаята бе също тъй мъртвешки пуста, както коридорите, по които бяха минали. Цялата беше плесенясала и изглеждаше ужасно потискащо.
— Да — потвърди Даван. — Бихте могли да сте ни от полза.
— По какъв начин?
— Говорили сте с един мъж на име Юго Амарил.
— Да, говорих.
— Амарил ми каза, че можете да предсказвате бъдещето.
Математикът тежко въздъхна. Беше се уморил от стоенето в тази празна стая. Даван седеше на една възглавница. Имаше и други свободни, но не изглеждаха чисти. А не искаше и да се облегне на плесенясалата стена.
— Или вие зле сте го разбрали — подхвана той — или Амарил зле е разбрал мен. Това, което всъщност съм направил, е да докажа, че е възможен изборът на такива начални условия, от които историческата прогноза не се изражда в хаотични състояния, а в известни граници става предвидима. Само че аз нито зная какви трябва да са тия начални условия, нито съм сигурен, че те могат да бъдат открити от един или от колкото и да са учени за някакъв краен отрязък от време. Разбирате ли ме?
