мислиш. Ако слоят е прекалено тежък, може да потроши купола, обаче той не е и точно тази е основната причина за мощта на сектора.
Тя се обърна към огледалото, разви кърпата от главата си и наметна върху косата сушилната мрежа, която за пет секунди й придаде приятна лъскавина. После добави:
— Нямаш си представа колко съм щастлива, че не ми се налага да нося шапчица. — И навлече горната част от облеклото си.
— Какво общо има леденият слой с мощта на Што?
— Помисли сам. Четиридесет милиарда души използват огромно количество енергия, като всяка калория в края на краищата дегенерира до топлина и човек трябва някак да се отърве от нея. Тя се прехвърля по тръби към полюсите и особено към Южния, който е по-развитият, и там се отделя в космоса. В процеса на отделяне топлината разтопява по-голямата част от леда и аз съм сигурна, че точно това е причината за транторските облаци и дъждове, колкото и метеорологичните шамани да настояват, че нещата са далеч по- сложни.
— А Што използва ли енергията, преди да се освободи от нея?
— Доколкото ми е известно, нищо не им пречи да го правят. Между другото, нямам и най-слаба представа каква е технологията на отделяне на топлината, понеже аз говорех за политическа мощ. Ако Дал спре да произвежда полезна енергия, това положително ще създаде неудобства на Трантор, обаче има и други сектори, които я произвеждат, и те могат да увеличат производството й, а освен това, разбира се, съществуват и запаси, натрупани под една или друга форма. Накрая сигурно ще трябва да се съобразят с Дал, но не преди да мине доста време. Докато Што…
— Да?
— Ами той отделя най-малко деветдесет процента от цялата създадена на Трантор топлинна енергия и няма никакъв заместник. Ако спре да изхвърля топлината, по цялата планета температурата ще започне да се повишава.
— А също и в самия сектор Што.
— Да, но тъй като се намира на Южния полюс, ще може да си уреди приток от студен въздух. Няма да му помогне кой знае колко, обаче ще издържи повече от всички останали сектори. Значи излиза, че Што е твърде деликатен проблем за императора и кметът му е или поне би могъл да бъде изключително могъщ.
— И какъв е сегашният?
— Не зная. От онова, което съм подочувала от време на време, си представям, че е много стар и саможив, но твърд като корпус на космически кораб и все още ловко вкопчен във властта.
— Чудя се защо му е? Ако е толкова стар, не би могъл да я задържи дълго време.
— Кой знае, Хари? Предполагам, че това е натрапчива идея, която той ще влачи до гроба. А може и да е тръпката от играта — домогването до нея, без всъщност истински да жадува за самата власт. Вероятно ако я имаше и заемеше мястото на Демерцел или дори императорския трон, щеше да се почувства разочарован, защото битката е свършила. Разбира се, докато продължава да живее, би могъл да започне друга игра — за нейното запазване, което сто на сто ще се окаже също тъй трудно и също тъй удовлетворително.
Селдън поклати глава.
— Хрумна ми, че не би трябвало никой да иска да бъде император…
— Съгласна съм, че никой с всичкия си няма да го пожелае, обаче „имперското стремление“, както често го наричат, е като болест, която — щом те пипне веднъж — просто те лишава от здрав разум. И колкото по-близо си до поста, толкова по-лесно е да я прихванеш; с всяко издигане по стълбицата…
— Болестта се изостря все повече? Да, това ми се струва естествено. Но също така си мисля, че Трантор, като свръхогромен свят, толкова се е оплел в собствените си нужди и е тъй конфликтен в своите амбиции, че до голяма степен обуславя неспособността на императора да управлява. Защо той не го напусне и не се установи на някой по-простичък?
Дорс се разсмя.
— Ако познаваше историята, нямаше да питаш. Трантор е символ на империята по силата на хилядолетния навик. Един император, който не е в Двореца, не е император. Императорът е по-скоро място, отколкото човек.
Селдън потъна в мълчание и лицето му се напрегна. След малко събеседничката му попита:
— Хари, какво има?
— Мисля — рече той с приглушен глас. — Откакто ми разказа оная история за ръката на бедрото, ми се мяркат едни идеи, дето… Сега забележката ти, че императорът е по-скоро място, отколкото човек, като че ли закачи някаква струнка.
— Каква струнка?
Селдън поклати глава.
— Още не мога да ти кажа. Не е изключено изцяло да греша — погледът му се изостри и очите му сякаш дойдоха на фокус. — Във всеки случай трябва да слезем долу и да закусим. Закъсняваме, а не смятам, че госпожа Тайсалвър е в достатъчно добро настроение, та да ни донесе закуската тук.
— Ама че си оптимист — рече Дорс. — Аз пък мисля, че тя не е в достатъчно добро настроение, за да иска да останем — със или без закуска. Страхотно й се ще да ни разкара.
— Възможно е, но ние й плащаме.
— Подозирам, че тя вече ни мрази достатъчно, за да презре дори парите…
— Може би нейният съпруг ще се изяви като малко по-привързан, поне що се отнася до тях.
— Ако той изрече и една дума против волята на жена си, единственият човек, който ще бъде по- изненадан от мен да я чуе, сигурно ще е госпожа Тайсалвър. Добре, готова съм.
И те заслизаха по стълбата към останалата част от апартамента, за да установят, че въпросната лейди ги чака с нещо по-малко от закуска… И същевременно — с нещо далеч по-голямо.
77
Касилия Тайсалвър стоеше като глътнала бастун, с напрегната усмивка на кръглото си лице и особен блясък в очите. Съпругът й се бе облегнал унило на стената. В центъра на стаята имаше двама мъже, застанали изправени, сякаш бяха подминали с презрение възглавниците на пода.
И двамата имаха тъмната къдрава коса и гъстите черни мустаци, които човек очакваше да види у един истински далянин. И двамата бяха кльощави, облечени с черни дрехи, които дотолкова си приличаха, че сигурно бяха униформи. На раменете и отстрани на цилиндричните им панталони имаше тънки бели ширитчета. Всеки носеше на дясната страна на гърдите си доста избелелия знак, символизиращ империята на който и да е населен свят от Галактиката — космически кораб и слънце, като в този случай в центъра на слънцето се мъдреше едно тъмно D.
Селдън моментално разбра, че двамата са от далянската служба за сигурност.
— Какво значи всичко туй? — остро попита той.
Единият мъж пристъпи напред.
— Аз съм секторен офицер Лейнъл Рус. Това е моят партньор Геборе Астинуолд.
И двамата показаха блестящите си идентификационни холокарти. Математикът не си даде труда дори да ги погледне.
— Какво искате?
Рус спокойно отвърна с въпрос:
— Вие ли сте Хари Селдън от Хеликон?
— Аз.
— А вие ли, госпожо, сте Дорс Венабили от Сина?
— Аз — кимна историчката.
— Дошъл съм да направя разследване по оплакването, че някой си Хари Селдън вчера е предизвикал размирици.
— Нищо такова не съм правил — възрази ученият.
— Нашата информация — каза Рус, като се вгледа в екрана на една малка компютърна плочка — е, че
