го убиваш.
— Правилно — съгласи се спътничката му и като обърна ножа си, цапардоса здравата Астинуолд с дръжката по черепа. Онзи се свлече на колене.
— Мразя да правя такива неща — с гримаса на отвращение каза тя.
— Те стреляха по Рейч — припомни й Селдън, опитвайки се да прикрие собственото си неприятно усещане от случилото се.
Бързо напуснаха апартамента и когато се озоваха на улицата, откриха, че тя е пълна с хора — кажи- речи само мъже — които нададоха рев, щом ги видяха да се появяват. Тълпата ги обгради, заливайки ги с мирис на недотам добре измити човешки тела.
— Къде са пагоните? — викна някой.
— Вътре — също тъй пронизително изкрещя Дорс. — Оставете ги на мира! Сега са безпомощни, но ще получат подкрепление, така че бързо се измъквайте оттук.
— Ами вие? — обадиха се една дузина гърла.
— Ние също се измъкваме. Няма да се върнем.
— Аз ще се погрижа за тях — изпищя Рейч, като се освободи от ръцете на Селдън и се изправи на крака, търкайки енергично рамото си. — Мога да вървя. Пуснете ме да мина!
Тълпата му направи път и той ги подкани:
— Гу’сине, ’спожо, елате с мен. Бързо!
Няколко дузини мъже придружиха групичката по булеварда, а сетне Рейч изведнъж кривна встрани и измърмори:
— Влизайте тук, авери. Ще ви закарам на едно място, дет’ никой никогиш няма да ви намери. И Даван сигур не го знае. Единствената беля е, че ще трябва да минем през каналните нива. Там дори дяволът не мож’ ни видя, но понамирисва — чактисвате ли?
— Предполагам, че ще го преживеем — промърмори Селдън.
Заслизаха по една тясна спираловидна рампа. Отдолу, сякаш за да ги приветстват, се надигнаха тежки миазми.
79
Рейч наистина им намери скривалище. За целта трябваше да се изкатерят по металните пръстени на една стълба, след което се озоваха в голямо, прилично на плевник помещение, чието предназначение така и не успяха да отгатнат. Беше пълно с оборудване — обемисто и нефункциониращо, а ролята му си оставаше загадка. Помещението бе относително чисто. Прах нямаше — във въздуха се усещаше постоянно течение, което явно пречеше тя да се слегне и, много по-важно, като че ли поотслабваше миризмата.
Момчето изглеждаше доволно.
— Не е ли гот? — попита. Сегиз-тогиз все още потриваше рамото си и колчем натиснеше по-силно, примигваше.
— Можеше и да е по-зле — призна Селдън. — Знаеш ли за какво се използва това място?
Рейч повдигна рамене или, по-скоро, накани се да го стори, но пак присви очи.
— Не знам — отвърна той, а сетне добави с известна доза перчене: — К’во ме е еня?
Дорс, която бе седнала на пода, след като го бе позабърсала с ръка и после с подозрение се бе вгледала в дланта си, каза:
— Ако ти е нужно някакво предположение, мисля, че това е част от комплекс за детоксификация и рециклиране на отпадъците. Сигурно накрая ги превръщат в торове.
— Следователно — унило заяви математикът — хората, които управляват комплекса, трябва периодично да слизат тук, така че могат да дойдат всеки момент.
— Бил съм и по-рано — обади се момчето. — И никога никого не съм виждал.
— Предполагам, че Трантор е силно автоматизиран навсякъде, където това е възможно, а ако още нещо плаче за автоматизиране, то е точно обработката на отпадъците — изтъкна историчката. — Може наистина да сме в безопасност… за известно време.
— Няма обаче да е за дълго, Дорс. Ще огладнеем и ожаднеем.
— Аз мога да намеря храна и вода — каза Рейч. — Ако бродиш по коридорите от хлапе, трябва да знаеш как да се оправяш.
— Благодаря — разсеяно промълви Селдън — но точно сега не съм гладен. — И подуши въздуха. — Може би никога вече няма да огладнея.
— Ще огладнееш — заяви Дорс — а дори и за някое време да си изгубиш апетита, ще ожаднееш. Поне отделянето тук не е проблем. На практика се намираме над нещо, което си е направо открита клоака.
Известно време цареше пълна тишина. Светлината бе приглушена и Селдън се зачуди защо въобще я има. После обаче се сети, че никога не е попадал на истинска тъмнина на обществено място. Вероятно такива бяха обичаите в едно богато на енергия общество. Странно, че свят с четиридесет милиарда население можеше да е богат на енергия. Само че при тая вътрешна топлина на планетата, без да броим слънчевото греене и централите за ядрен синтез в космоса, това бе факт. Всъщност като се поразмислиш, в империята нямаше бедна на енергия планета. Дали е имало времена, когато техниката е била толкова примитивна, че да е съществувала енергийна бедност?
Той се облегна на плетеницата от тръби, през които, доколкото му бе известно, течаха отпадните води. Щом се сети за това, дръпна се от тръбите и седна до Дорс.
— Има ли някакъв начин да се свържем с Четър Чувек? — попита.
— Аз вече му изпратих съобщение, въпреки че адски не ми се искаше — отвърна тя.
— Не ти се искаше?
— Наредено ми е да те защищавам. Всеки път когато ми се наложи да се свържа с него, означава, че съм се провалила.
Селдън я изгледа с присвити очи.
— Трябва ли това да ти става идея-фикс? Не можеш да ме защитиш от всички служители на сигурността в цял един сектор.
— Предполагам, че не. Но да обезвредим неколцина…
— Знам. Вече го сторихме. Само че ония ще изпратят подкрепления, бронирани коли, невронно оръдие, сънлив газ… Не съм сигурен с какво разполагат, но положително ще се появят във всеоръжие. За това поне съм сигурен.
— Май си прав — рече спътничката му и тънката линия на устните й сякаш се вкамени.
— Няма да те намерят, лейди — изневиделица се обади Рейч. Докато двамата разговаряха, зорките му очи непрекъснато се стрелкаха от единия към другия. — Никога не са намирали Даван.
Дорс нерадостно се усмихна и разроши косата на момчето, а сетне с лека погнуса погледна дланта си и рече:
— Не съм сигурна, че трябва да останеш с нас, Рейч. Не ми се иска и теб да открият.
— Те мен не могат ме откри, а ако ви оставя, кой ще ви намира храна и вода, и нови места, та пагоните никога да не разберат къде сте?
— Не, Рейч, ще ни открият. Даван просто не са го търсили както трябва. Той ги дразни, но подозирам, че не го взимат съвсем насериозно. Разбираш ли какво имам предвид?
— Искаш да кажеш, че им е просто като трън във… врата и мислят, че не си струва чак толкоз да го гонят?
— Да, точно това имах предвид. Нали разбираш, ние ранихме доста зле двама полицаи и другите няма да оставят да ни се размине току-така. Ако потрябва, ще използват всички свои хора, ще преровят всеки скрит или неизползван коридор в района и ще ни пипнат.
— Това ме кара да се чувствам като… като нищо — промълви хлапето. — Ако се не бях затърчал вътре и ако ме не бяха шибнали, нямаше да очушкате тия полицаи и да попаднете в такава беля.
— Не, рано или късно щяхме пак… а-а-а… да ги очушкаме. Кой знае? Може да ни се наложи да очушкаме още няколко.
— Ух, чудно го направихте! — възкликна Рейч. — Ако тогава не ме болеше всичко, щях да видя повече и здравата да се накефя.
