— Дорс! — укоряващо каза Селдън. — Не се дръж грубо.
— Ако реша, че лъже, тогава ще види какво значи грубо. Теб трябва да защищавам, Хари, не него.
— Аз не лъжа — боричкаше се безуспешно Рейч. — Не лъжа!
— Сигурен съм, че не лъже — настоя математикът.
— Сега ще видим. Момче, кажи им да излязат някъде, където ще можем да ги видим — пусна го на земята и си отупа дланите.
— Ти си откачалка, лейди — оскърбено заяви Рейч. Сетне повиши глас: — Ей, авери! Я някои от вас да поизлязат тук.
Почакаха и след малко от един неосветен отвор надолу по коридора се появиха двама мъже с тъмни мустаци. Дълъг белег пресичаше бузата на единия. И двамата държаха в ръцете си ножове с извадени остриета.
— Колко сте още? — попита Дорс.
— Няколко — рече единият от новодошлите. — Заповед. Пазим ви. Даван не иска да ви се случи нещо лошо.
— Благодаря. Опитайте се да бъдете още по-тихи. Рейч, потегляй.
Хлапето мрачно избуча:
— Аз казвах истината, а ти…
— Прав си — призна Дорс. — Така че се извинявам.
— Чудя се дали да ти приема извиненията — заяви Рейч, като се изпъна, за да изглежда по-висок. — Добре де, тоя път приемам. — И тръгна.
Когато стигнаха булеварда, невидимата рота телохранители изчезна. Във всеки случай острият слух на Венабили вече не ги долавяше. Сега обаче тримата вървяха в порядъчната част на града. Дорс малко разсеяно каза:
— Рейч, мисля, че нямаме дрехи, които да ти станат.
— Що искаш да имаш дрехи, дет’ да ми станат, гу’жа? — Изглежда, че щом излязоха от коридорите, благоприличието отново се всели във водача им. — Аз си имам мои…
— Питам се, дали не би желал да дойдеш у нас, за да вземеш една баня.
— За чик? — изненада се момчето. — Тия дни все ще се изкъпя някъде. И ще си сложа другата риза. — То проницателно изгледа историчката. — Съжаляваш, дет’ за малко не ме ступа? Нал’ тъй? Докарваш ми се?
Дорс се усмихна.
— Да. Нещо такова.
Рейч царствено махна с ръка.
— Всичко е наред. Слушай, ти си много силна за една мадама. Дигна ме кат’ едното нищо.
— Бях ядосана, Рейч. Трябва да се грижа за гу’син Селдън.
— Да не си му нещо кат’ телохранител? — Хлапето въпросително зяпна Селдън. — Имаш лейди за телохранител?
— Нищо не мога да направя — усмихна се накриво математикът. — Тя настоява. А и определено си знае работата.
— Помисли си пак, Рейч — подхвърли Дорс. — Сигурен ли си, че не искаш една баня? Хубава, топла баня.
— Няма да я бъде — врътна глава малкият билиботънец. — Да не мислиш, че тая кикимора ще ме пусне пак в къщата?
Дорс вдигна очи и видя, че пред входната врата на сградата стои Касилия Тайсалвър. Тя изгледа първо Външната жена, а сетне и израслото на улицата момче. Невъзможно бе да се определи в кой от двата случая изражението й беше по-гневно.
— Е, хайде, гу’сине и ’спожо — бързо задърдори Рейч. — Не знам дал’ и вас ще ви пусне вътре… — Той пъхна ръце в джобовете си и се помъкна с прекрасна имитация на безгрижно настроение.
— Добър вечер, госпожо Тайсалвър — поздрави пръв ученият. — Доста е късно, нали?
— Много — кимна хазяйката им. — Днес насмалко да избухне бунт заради онзи новинар, срещу когото насъскахте уличната сган.
— Не сме насъсквали никого срещу когото и да било — заяви Дорс.
— Аз бях тук — непреклонно каза госпожа Тайсалвър. — Сама видях. — И отстъпи встрани, за да им направи път да влязат, като се забави достатъчно дълго, та да стане ясно, че се колебае.
— Държи се, сякаш това е било последната капка — отбеляза Дорс, докато вървяха със Селдън към стаите си.
— Е, и? Какво може да направи? — попита математикът.
— Чудя се — отвърна спътничката му.
XVI. ОФИЦЕРИТЕ
РЕЙЧ — Според Хари Селдън първата му среща с Рейч е съвършено случайна. Той бил просто един уличен гаврош, когото ученият помолил да му покаже пътя. От този миг нататък обаче животът му се сплита с живота на великия математик, докато…
76
На следващата сутрин Селдън — облечен от кръста надолу, измит и избръснат — почука на вратата, която водеше към стаята на съквартирантката му, и каза немного високо:
— Дорс, моля те, отвори.
Тя отвори. Късите й златисточервеникави къдрици бяха все още влажни и тя също бе облечена само от кръста надолу.
Селдън направи крачка назад, притеснен до немай къде. Младата жена погледна с безразличие към гърдите си и уви една кърпа около рошавата си глава.
— Какво има?
Математикът се вторачи вдясно.
— Исках да те питам за Што.
— Защо… какво? И, моля те, не ме карай да шепна като на девица!
— Просто се опитвам да бъда вежлив — засегна се той.
— Ако имаш нещо против, няма да бъда. И не те питам защо какво, а за сектор Што.
— Защо ти е? Или ако предпочиташ, защо за Што?
— Слушай, Дорс, не се шегувам. Мине не мине време и току някой спомене за него или за кмета му. Чувек подметна нещо, ти — друго, Даван също. Само аз не зная нищичко нито за сектора, нито за кмета.
— Хари, аз също не съм родена на Трантор. Известно ми е съвсем малко, но с удоволствие ще го споделя с теб. Што е близо до Южния полюс, много голям, гъсто населен…
— Гъсто населен? На Южния полюс?
— Не сме на Хеликон, Хари. Нито пък на Сина. Това е Трантор. Всичко е натикано под земята, а там и на полюса, и на екватора е почти едно и също. Разбира се, предполагам, че поддържат съотношението ден- нощ максимално естествено — дълги дни през лятото, дълги нощи през зимата — почти както е на повърхността. И се гордеят, че са полярници…
— Но при тях на Горната страна наистина трябва да е студено.
— О, да. Горната страна на Што е цялата в сняг и лед, само че не толкова дебел, колкото сигурно си
