съществува в бъдещето, е само потенциална. Ако винаги се отдръпваме от промяната с мисълта, че тя води към по-лошо, тогава изобщо няма надежда да се отървем от несправедливостта!
— Второто, което трябва да си припомните — продължи спокойно Дорс — е, че дори и правото да е на ваша страна, дори и справедливостта гръмогласно да зове за възмездие, обикновено балансът на силите е в полза на съществуващата тирания. С бунтове и демонстрации вашите побойници не могат да сторят нищо, което да има що-годе продължителен ефект, докато съществува армия, оборудвана с кинетични, химични и неврологични оръжия, готова да ги използва срещу въстаниците. Можете да привлечете всички онеправдани и дори всички почитани хора на своя страна, но ако не спечелите полицията и войската или най-малкото не отслабите сериозно тяхната лоялност към управляващите…
— Трантор е свят с множество правителства — не я дочака да завърши Даван. — Всеки сектор има свои собствени управници и някои от тях са антиимперски настроени. Ако можем да привлечем на своя страна един достатъчно силен такъв сектор, това ще промени положението, нали? Тогава няма да сме само някакви си уличници, дето се бият с ножове и камъни.
— Това значи ли, че наистина имате подобен силен сектор на своя страна, или просто амбицията ви е да го спечелите?
Далянинът не отговори.
— Допускам, че си мислите за кмета на Што — каза след кратка пауза Дорс. — Но ако той е склонен да използва общото негодувание като средство да подобри шансовете си за бламиране на императора, не ви ли идва наум, че крайната му цел е да се качи на императорския трон? Защо ще рискува своята сегашна немаловажна позиция за нещо по-дребно? Само заради тържеството на справедливостта и признанието на хора, към които самият той може би не изпитва голям интерес?
— Искате да кажете — отвърна с въпрос Даван — че всеки могъщ лидер, който е готов да ни помогне, може и да ни предаде?
— В галактическата история това се е случвало прекалено често.
— А ако сме подготвени, не можем ли ние да го изпреварим?
— Имате предвид да използвате влиянието му и сетне в някой критичен момент да отстраните водача на неговите войски и да го убиете?
— Може би не точно това, обаче би трябвало да съществува някакъв начин да се избавим от него, ако се окаже необходимо.
— В такъв случай имаме революционно движение, в което основните участници са готови да се предават едни други и всеки само изчаква момента… Звучи като идеална рецепта за хаос.
— Значи няма да ни помогнете? — попита Даван.
Селдън, който с намръщено лице слушаше спора между двамата, се намеси:
— Не можем да отговорим толкова лесно. Мисля, че ние бихме искали да ви помогнем. На ваша страна сме. Струва ми се, че никой човек със здрав разум не би подкрепил една система, която се държи на власт, като подхранва взаимна омраза и подозрения. Дори когато изглежда, че това върши работа, подобна система може да бъде описана единствено като метастабилна; тоест като играчка, склонна да се катурне в една или друга посока. Само че въпросът е: как да помогнем? Ако разполагах с психоисторията, ако можех да определя какво е най-вероятно да се случи, ако бях в състояние да предвидя кое именно действие от многобройните алтернативни възможности би довело до очевидно щастливи последици, тогава на драго сърце щях да ви предоставя своите изводи. Но аз не разполагам с нея. Мога да ви помогна най-добре, като се опитам да я разработя.
— Колко време ще отнеме?
Ученият сви рамене.
— Не мога да кажа.
— Нима искате да ви чакаме неограничено дълго?
— Каква друга алтернатива има, след като в момента съм ви безполезен? Във всеки случай, ще добавя, съвсем доскоро бях съвършено убеден, че разработването на психоисторията е абсолютно невъзможно. Сега не съм толкова сигурен…
— Имате предвид, че в главата ви се върти някакво решение?
— Не, просто интуитивно усещане, че е възможно да се намери решение. Не съм в състояние да определя какво точно се е случило, та да изпитвам подобно чувство. Нищо чудно и да се самозалъгвам. Оставете ме да продължа да опитвам… Може би ще се срещнем пак.
— А може би — подхвърли Даван — ако се върнете там, където сте отседнали сега, ще се озовете в някоя имперска клопка. Удобно е да си мислите, че ще ви оставят на мира, докато се борите с психоисторията, но аз съм сигурен, че императорът и неговият блюдолизец Демерцел също не са настроени да чакат вечно… нито дори в по-голяма степен от мен.
— В такъв случай няма да спечелят нищо — спокойно отвърна Селдън — тъй като не съм на тяхна страна, а на ваша. Хайде, Дорс.
Двамата се обърнаха и си тръгнаха, за да открият, че отвън ги чака Рейч. Така оставиха Даван — седнал сам в неговата мизерна стаичка.
75
Рейч нагъваше, като си облизваше пръстите, мачкайки торбичката, в която се намираше някаква храна с неизвестен произход. Въздухът се бе изпълнил със силен мирис на лук, но с характерна добавка — може би на основата на мая.
Дорс, която се поотдръпна назад от миризмата, попита:
— Откъде взе тая храна, Рейч?
— От момчетата на Даван. Те ми я донесоха. Бива си я.
— Значи няма защо да ти купуваме вечеря, нали? — вметна Селдън, усетил празнотата в собствения си стомах.
— Дължите ми нещичко — отговори хлапето и алчно погледна към Дорс. — К’во ще кажете за ножа на дамата? Единия.
— Никакъв нож — отряза го тя. — Ще ни върнеш обратно без проблеми и аз ще ти пусна една петарка.
— За петара не мож’ взе никакъв нож — изръмжа Рейч.
— Получаваш една петара и толкоз — повтори историчката.
— Лейди, ти си кофти дама…
— Аз съм кофти дама с бърз нож, така че шавай!
— Добре де. К’во се запени? — Рейч махна с ръка. — Натам.
Трябваше да се върнат назад по празните коридори, обаче този път Дорс се огледа нагоре-надолу и спря.
— Задръж малко, момче. Следят ни.
Билиботънецът едва не излезе от кожата си.
— Никой не ти иска да чуваш нещо.
Селдън сведе глава настрани.
— Не долавям нито звук.
— Аз пък долавям! — запъна се Дорс. — Виж какво, Рейч, не искам никакви шегички. Или ще ми кажеш веднага какво става, или така ще те тресна по главата, че една седмица само звезди ще са ти пред очите. Сериозно говоря!
Момчето вдигна ръка в защитен жест.
— Недей, кофти мадамо. Т’ва са хората на Даван. Просто се грижат за нас в случай че дойдат ония с ножовете.
— Хората на Даван?
— Ъхъ. Вървят по сервизните коридори.
Дясната ръка на Дорс се стрелна и пипна Рейч за яката на връхната му дреха. Повдигна го и хлапето се залюля, крещейки:
— Хей, лейди. Хей!
