и аз съм сигурна, че го е носил без разрешително.
— Що се отнася до това, нямаме никакви доказателства, а и докато той има рани от хладно оръжие, вие нямате…
— Разбира се, че носеше нож! Господин офицер, ако не знаете, че всеки мъж в Билиботън и повечето даляни носят ножове, без да имат разрешителни, значи сте единственият човек в Дал, комуто това не е известно. Навсякъде има магазини, които открито продават ножове. Наистина ли не го знаете?
— Какво зная или не зная в момента няма никакво значение — отвърна Рус. — Нито пък има значение дали други хора нарушават закона и колко са те. Всичко, което сега ме интересува, е, че вие, госпожа Венабили, нарушавате закона. Трябва да ви помоля веднага да ми дадете тези ножове, а след това и двамата да ме придружите до управлението.
— В такъв случай — вземете ми ги! — запъна се младата жена.
Офицерът въздъхна.
— Не си мислете, госпожо, че в Дал нямаме други оръжия или пък че ми е притрябвало да се бия с вас. Двамата с моя партньор имаме бластери, които ще ви унищожат за миг, преди още да успеете да си свалите ръцете до дръжката на своя нож — независимо колко сте бърза. Ние, разбира се, няма да използваме бластери, защото не сме дошли тук да ви убиваме. Само че всеки от нас има и невронен камшик, който свободно можем да използваме. Надявам се, че не бихте искали да ви го демонстрираме. Той няма да ви убие, нито да ви причини трайни увреждания, обаче болката е кошмарна. В този момент моят партньор е насочил невронния си камшик към вас. А ето го и моя… Хайде сега, госпожо Венабили, нека получим ножовете.
Последва кратка пауза, а сетне Селдън промълви:
— Няма смисъл, Дорс. Дай му ги.
И в този момент по вратата започна бясно тропане, а отвън се дочу един висок глас.
78
След като ги отведе до дома, Рейч не напусна веднага района.
Докато чакаше да свърши разговорът с Даван, той си хапна добре, а сетне поспа малко и откри тоалетна, която криво-ляво работеше. След като бе свършил всичките тези неща, сега не виждаше причина да ходи някъде. Е, имаше си нещо като дом и майка, която обаче едва ли щеше да се обезпокои, ако синът й изчезне за известно време. Всъщност тя май никога не се тревожеше особено.
Рейч не знаеше кой е баща му; понякога се чудеше дали наистина бе имал такъв. Бяха му казали, че е имал, и основанията му бяха обяснени доста грубо. От време на време се питаше дали е нужно да вярва на толкова странна история, но пък подробностите му се виждаха приятно възбуждащи.
Сети се за това във връзка с мадамата. Разбира се, тя беше една възстара лейди, но бе хубава и можеше да се бие като мъж — къде ти, много по-добре от мъж! Това го изпълваше със смътни идеи.
И после, тя му беше предложила да вземе баня. Понякога плуваше в билиботънския басейн — когато имаше малко пари, дето не му трябваха за друго, или пък успееше да се промъкне гратис. Това бяха единствените случаи, когато се наквасваше целият, само че после беше студено и му се налагаше да чака, докато изсъхне.
Виж, да вземе баня бе нещо по-различно. Щеше да има гореща вода и сапун, и кърпи, и приятно топъл въздух. Не бе много сигурен как ще се почувства, но си мислеше, че ще му е гот, ако и тя е там.
Беше бродил достатъчно из коридорите, за да знае, че би могъл да се настани на някоя алея, водеща към улицата, така че хем да бъде в близост до квартирата на двамата му познати, хем да не могат да го спипат и принудят да избяга.
Прекара нощта, обзет от странни мисли. Ами ако наистина се научи да чете и пише? Дали може да постигне нещо с това? Не разбираше какво точно, ала сигурно тя щеше да го открехне. Имаше смътни предположения, че ще му плащат да върши някакви работи, дето сега не знаеше как стават… Сигурно щеше да се наложи да му ги обяснят, само че как човек да се уреди за туй? Ако останеше с мъжа и мадамата, те биха могли да му помогнат. Да, ама за чик им е да искат той да остане с тях?
Рейч задряма и се събуди след неизвестно колко време — не защото светлината се усилваше, а защото острият му слух бе доловил как към звуците от булеварда се прибавиха по-особени тонове.
Беше се научил да идентифицира почти всеки звук, тъй като за да оцелее в коридорите, човек трябваше да долавя нещата, преди да ги е видял. А и в звука на мотора, който чуваше в момента, имаше нещо, което за него означаваше: „Опасност!“ Звукът беше официален, враждебен…
Отърси се от съня и тихо се прокрадна към булеварда. Изобщо не му беше необходимо да види емблемата с космическия кораб и слънцето на вратата на автомобила. Самите негови очертания му бяха достатъчни. Съобрази, че сигурно са дошли заради двамата, тъй като се бяха срещнали с Даван. Не спря, за да подреди и анализира мислите си. Хукна с все сила, пробивайки си път през засилващата се суматоха на деня.
Върна се след по-малко от петнадесет минути. Колата все още стоеше там и от всички страни, застанали на почтително разстояние, я гледаха любопитни и предпазливи кибици. Скоро щяха да се съберат още повече. Затропали нагоре по стълбите, като се опитваше да си спомни на коя врата трябва да почука. Нямаше време да чака асансьора.
Откри вратата — или поне така реши — и потропа, като в същото време закрещя пронизително:
— Лейди! Лейди!
Беше прекалено възбуден, за да си спомни как се казва, но се сети за първото име на мъжа.
— Хари! — викна той. — Пусни ме!
Вратата се открехна и Рейч се втурна вътре… или поне опита да се втурне. Грубата ръка на секторния офицер стисна мишницата му.
— Я стой, момче. Къде си въобразяваш, че отиваш?
— Пусни ме! Нищо не съм сторил! — Той се огледа. — Хей, лейди, к’во правят тия?
— Арестуват ни — мрачно отвърна Дорс.
— За к’во? — попита Рейч, като пъхтеше и се боричкаше. — Ей, пусни ме, пагон16 такъв. Не отивай с него, лейди. Няма защо да го правиш.
— Я се омитай — каза Рус и ядно разтърси момчето.
— Няма да изляза. И ти няма да излезеш, бе, пагон! Цялата ми банда идва. Няма да излезеш оттук, ако не пуснеш тия авери да си ходят…
— Каква цяла банда? — намръщи се офицерът.
— Сега са отвън. Сигур ти развинтват колата. После теб ще развинтят.
Рус се обърна към партньора си.
— Обади се в управлението. Кажи им да изпратят два камиона с макроси.
— Не! — писна Рейч, като в същия миг се отскубна и се втурна към Астинуолд. — Не се обаждай!
Рус насочи невронния си камшик и стреля.
Рейч изпищя, сграбчи дясното си рамо и падна на земята, като диво се гърчеше.
Офицерът още не се бе обърнал към Селдън, когато той хвана неговата китка, бутна невронния камшик нагоре във въздуха, а след това го извъртя настрани и назад, като същевременно се тръшна върху стъпалото му, за да го задържи относително неподвижен. Усети как рамото излезе от ставата и в същия миг Рус нададе хриплив, агонизиращ вик.
Астинуолд бързо вдигна своя бластер, но лявата ръка на Дорс се уви около раменете му, а ножът в дясната спря на милиметър пред гръкляна.
— Не мърдай! — рече тя. — А си шавнал, и ще ти резна гърлото чак до гръбнака. Пусни бластера. Пусни го! И невронния камшик!
Селдън вдигна все още стенещия Рейч и го притисна до себе си. Обърна се към Джайрад Тайсалвър и рече:
— Навън има хора. Побеснели хора. Ще ги извикам тук и те ще потрошат всичко, което притежаваш. И стените ще потрошат. Ако не искаш да ти се случи такава случка, вдигни оръжията и ги хвърли в съседната стая. Бързо! Накарай жена ти да ти помогне. Следващия път ще си помисли, преди да се оплаква от невинни хора. Дорс, този на пода някое време няма да е в състояние да направи нищо. Обезвреди другия, но без да
