значително повече. Знаете ли, не е толкоз лошо, колкото ви се струва.
— Не, не зная. Специалистът сте вие, докторе, не аз.
Биофизичката въздъхна и се размърда на стола си:
— Вие нямате представа от генетиката, нали, професоре?
— Не, нямам. Човек не може да изучи всичко.
— Абсолютно прав сте. Аз пък не зная нищо за това… как го наричате… за тази ваша психоистория.
Доктор Енделецки сви рамене и продължи:
— Ако искахте да ми обясните нещо от психоисторията, щеше да ви се наложи да започнете от самото начало и вероятно дори тогава нямаше да го разбера. А сега, що се отнася до генетиката…
— Да?
— Един дефектен ген обикновено не значи нищо. Има някои, които са толкова анормални и толкова решаващи, че могат да предизвикат ужасни смущения. Те обаче са много редки. Повечето дефектни гени просто не работят с необходимата точност, ами са като леко дебалансирани колела. Колата ще се движи, е, слабо ще вибрира, ала все пак ще се движи.
— Гените на Уонда от тоя вид ли са?
— Да. Повече или по-малко — да. В края на краищата ако всеки ген беше перфектен, ние щяхме да изглеждаме съвсем еднакви и щяхме да се държим по абсолютно един и същ начин. Разликата в геномите прави хората различни.
— Но нещата не се ли влошават с възрастта?
— Да, с възрастта всички започваме да функционираме по-лошо. Когато влязохте, забелязах, че куцате. Каква е причината?
— Мъничко ишиас — промърмори Селдън.
— Цял живот ли го имате?
— Разбира се, че не.
— Ето, някои от вашите гени са се поразвалили с времето и сега куцате.
— А какво ще стане с Уонда след години?
— Не зная. Не мога да предвиждам бъдещето, професоре; струва ми се, че това е във вашата област. Ако все пак трябва да предположа, бих казала, че нищо особено няма да й се случи — поне генетично, — като се изключат възрастовите натрупвания.
— Сигурна ли сте? — трепна Селдън.
— Налага се да ми повярвате. Искахте да проучите генома на Уонда и поехте риска да откриете някои подробности, които може би е по-хубаво да не узнаете. Но, да повторя, според мен нищо страшно не я очаква.
— Ами дефектните гени не трябва ли да ги оправим? Въобще можем ли да предприемем нещо?
— Не. Първо, ще бъде много скъпо. Второ, вероятно няма да ги оправим задълго. И последно, хората са против това.
— Защо, докторе?
— Защото по принцип са против науката. Би следвало да го знаете по-добре от всички, професоре. Боя се, че особено от смъртта на Клеон насам мистицизмът е във възход. Хората не вярват, че гените могат да се поправят по научен начин. По-скоро са готови да лекуват болестите чрез полагане на ръце или с някакви други алабализми. Откровено казано, за мен е изключително трудно да продължа работата си. Средствата са твърде малко.
— Всъщност аз разбирам това положение много добре — кимна Селдън. — Психоисторията го обяснява, но да си призная, не мислех, че нещата се влошават толкова бързо. Така съм се заровил в изследванията си, че не забелязвам трудностите около мен. Вече над тридесет години наблюдавам как Галактическата империя се разпада — въздъхна той. — А напоследък е започнала да се руши доста по-бързо и не виждам как ще спрем срива навреме.
— Вие опитвате ли се? — доктор Енделецки изглеждаше развеселена.
— Да.
— Желая ви много късмет. Колкото до вашия ишиас, знаете ли, преди петдесет години е можел да се излекува, ала не и сега.
— Защо?
— Ами апаратите, използвани за такова лечение, ги няма, а хората, които биха могли да ги управляват, отдавна работят в други области. Медицината запада.
— Заедно с всичко останало — замислено отбеляза Хари Селдън: — Но нека се върнем към Уонда. Аз мисля, че тя е съвсем необикновена — с мозък, различен от този на повечето хора. Какво ви казва нейният геном за това?
Доктор Енделецки се отпусна назад в стола си:
— Професор Селдън, знаете ли колко гени участват във функцията на мозъка?
— Не.
— Ще ви напомня, че от всички аспекти на нашето тяло мозъчната функция е най-сложната. Всъщност, доколкото ни е известно, във Вселената няма нищо по-сложно от човешкия мозък. Затуй не бива да се изненадвате, когато ви казвам, че има хиляди гени и всеки от тях играе роля в неговото функциониране.
— Хиляди ли?
— Точно така и е невъзможно да се мине през всичките, за да се види специалното и необичайното. По отношение на Уонда ще повярвам на думите ви. Тя е необикновено момиче с необикновен ум, обаче аз не забелязвам в генома й нищо, което да ми говори друго за мозъка й, освен че е нормален.
— Бихте ли могли да откриете още хора, чиито гени за умствените функции са като гените на Уонда, хора със сходно устройство?
— Твърде се съмнявам. Дори ако нечий друг мозък прилича много на нейния, в геномите независимо от всичко ще има огромни различия. Безполезно е да се търсят сходства. Кажете ми, професоре, кое при Уонда ви кара да мислите, че тя е толкоз необикновена?
— Съжалявам, но не бива да обсъждам този въпрос — поклати глава Селдън.
— Тогава аз съм сигурна, че не мога да направя нищо повече за вас. Как разбрахте, че мозъкът й е необичаен? И това ли не можете да обсъждате?
— Случайно — промърмори Хари. — Чиста случайност.
— Щом е така, вие ще трябва също тъй случайно да откриете и други мозъци като нейния. Алтернатива тук просто няма.
Двамата потънаха в мълчание. Накрая Селдън се обади:
— Имате ли да ми кажете още нещо?
— Страхувам се, че не, с изключение на това, че ще ви пратя сметката.
Посетителят се надигна с усилие. Ишиасът силно го болеше.
— Е, благодаря ви, докторе. Изпратете ми сметката и аз ще я платя.
Той напусна лекарския кабинет, чудейки се какво ще прави сега.
8
Като всеки интелектуалец Хари Селдън ползваше свободно Галактическата библиотека. В повечето случаи го вършеше от разстояние, с компютър, но понякога я посещаваше по-скоро за да се измъкне от напрежението на Психоисторическия проект, отколкото с някаква друга цел. А през последните няколко години, откакто за пръв път формулира своя план да намери други като Уонда, той поддържаше в Библиотеката собствен кабинет, така че да има бърз достъп до богатата й налична информация. Даже нае малък апартамент под купола на съседния сектор, та да може да отива пеш до тази Библиотека, щом постоянно нарастващата по обем изследователска работа му попречеше да се върне в Стрилинг.
Сега обаче неговият план придоби други размери и Хари искаше да се види с Лас Зенов. Това бе първият път, когато щеше да се срещне с него очи в очи.
Не беше лесно да уреди личен разговор с главния библиотекар на Галактическата библиотека. Той
