самотен с напредването на възрастта.
А революцията, която позволи на Юго да умре щастлив, можеше и никога да не се осъществи. Щеше ли да успее да се възползва от Галактическата библиотека? Щеше ли да намери повече хора като Уонда? И преди всичко — колко време щеше да бъде необходимо?
Селдън беше на шейсет и шест. Да можеше да започне тая революция на тридесет и две, когато за пръв път дойде на Трантор.
Днес навярно е твърде късно.
10
Дженаро Мамъри го караше да чака. Това беше преднамерена неучтивост, дори обида, но Хари Селдън запази спокойствие.
В края на краищата той имаше нужда от Мамъри и ако се разсърдеше на библиотекаря, щеше само да навреди на себе си. Всъщност Дженаро щеше да се радва да ядоса Селдън.
И така, професорът се въздържа и зачака. Най-после онзи влезе. За пръв път щяха да бъдат заедно насаме.
Мамъри бе нисък и валчест, с кръгло лице и малка черна брада. На устните му играеше усмивка, обаче Хари подозираше, че тя е нищо незначеща дежурна гримаса. Усмивката разкриваше жълтеникави зъби, а неизбежната му шапка беше в подобен нюанс на жълтото и с кафява лента, увита като змия около нея.
На Селдън леко му се догади. Струваше му се, че не би харесал библиотекаря, даже да нямаше причина за това.
— Е, професоре — обърна се към него Мамъри без никакво встъпление, — какво мога да направя за вас? — Той погледна часолентата на стената, но не се извини за закъснението си.
— Господине, бих желал да ви помоля да спрете да се противопоставяте на моето оставане тук, в Библиотеката.
— Вие сте при нас от две години — разпери ръце Дженаро Мамъри. — За какво противопоставяне говорите?
— Досега онази част от Съвета, представяна от вас и хората, които мислят като вас, не е успяла да бие по гласове главния библиотекар, ала следващия месец ще има друго събрание и Лас Зенов ми каза, че не е сигурен за резултата.
— Аз също не съм сигурен — сви рамене Дженаро. — Вашият договор, стига да го наречем така, може спокойно да се поднови.
— Но аз се нуждая от повече неща, библиотекарю Мамъри. Бих искал да доведа някои колеги. Проектът, по който работя — изясняване на всичко необходимо за окончателната подготовка на една много специална Енциклопедия, — не е задача, която ще реша сам.
— Разбира се, че вашите колеги могат да се занимават където им харесва. Трантор е голям свят.
— Ние трябва да работим в Библиотеката. Аз съм стар човек, господине, и бързам.
— Кой може да попречи на хода на времето? Не вярвам, че Съветът ще ви позволи да доведете свои колеги. Това е първата стъпка, нали така, професоре?
(„Да, наистина.“ — помисли си Селдън, обаче нищо не каза.)
— Аз не успях да ви попреча да се настаните тук, професоре. Засега. Но смятам, ще успея да не допусна колегите ви да влязат.
Хари Селдън разбра, че отива към задънена улица, и стана малко по-откровен:
— Библиотекарю Мамъри, сигурен съм, че тази неприязън към мен не е лична. Убеден съм, че разбирате колко важна е работата, която върша.
— Имате предвид вашата психоистория ли? Оставете това, вие се бъхтате над нея повече от тридесет години. И какъв е резултатът?
— Точно там е въпросът. Сега може да има някакъв резултат.
— Тогава нека той се появи в Стрилингския университет. Защо трябва да бъде в Галактическата библиотека?
— Библиотекарю Мамъри, чуйте ме. Онова, което вие искате, е да затворите Библиотеката за обществото, да смажете една отколешна традиция. Дава ли ви сърцето да го сторите?
— Не ни е нужно сърце, а средства. Естествено, главният библиотекар е плакал на рамото ви и ви е разказал неволите си. Какво да правим? Трябва да намалим услугите и едва ли можем да си позволим да поддържаме кабинети и оборудване за вас и колегите ви.
— Тоя проблем поставян ли е пред Императора?
— Е, професоре, вие сте мечтател. Не е ли вярно, че вашата психоистория твърди, че Империята се изражда? Аз съм чувал да ви наричат Гарвана Селдън — струва ми се, че става дума за някаква измислена птица от приказките, която вещае зло.
— Истината е, че навлизаме в лоша епоха.
— Хм, вие смятате ли, че Библиотеката има имунитет срещу тази лоша епоха? Професоре, Галактическата библиотека е смисълът на моя живот и аз искам тя да продължи да работи, но това няма да го бъде, докато не открием как да се вместваме в постоянно намаляващите суми, които ни отпускат А вие идвате тук и очаквате Библиотеката да бъде отворена за всички, като лично вие да сте облагодетелстван. Няма да стане, професоре. Просто няма да стане.
— Ами ако ви намеря кредити? — попита отчаяно Селдън.
— Наистина ли? Как?
— Какво ще кажете, ако говоря с Императора? Някога бях Първи министър. Той ще ме приеме и ще ме изслуша.
— И вие ще получите средства от него, така ли? — библиотекарят се изсмя.
— Ако действително увелича бюджета ви, ще мога ли да доведа колегите си?
— Първо донесе парите — отвърна Мамъри — и тогава ще видим. Но не вярвам, че ще успеете
Дженаро изглеждаше много уверен в себе си и Селдън се чудеше колко ли често и безрезултатно Галактическата библиотека се е обръщала с молба към Императора.
И дали неговата собствена молба щеше да доведе изобщо донякъде.
11
Император Агис XIV нямаше истинско право на името. Той напълно преднамерено го бе приел при възкачването на престола, за да се свърже с династията на Агисите, управлявала преди двадесет века. Повечето Агиси били доста способни, и по-специално Агис VI, който властвал четиридесет и две години и поддържал добър ред в цветущата Империя с твърда, ала не и тиранична ръка.
Ако изобщо може да се вярва на холографските записи, сегашният Агис не напомняше никого от своите предци. Но да си кажем истината, той не отговаряше много и на официалната холография, разпространена сред обществото.
„Всъщност — помисли Хари Селдън с прилив на носталгия — Клеон при всичките му недостатъци и слабости наистина приличаше на Император.“ Агис XIV не изглеждаше така. Селдън никога досега не го бе виждал отблизо, а няколкото холограми, дето познаваше, бяха ужасно неточни. „Императорският холограф си знае работата и добре я върши“ — рече си с ирония Хари.
Агис бе нисък, с непривлекателно лице и леко изпъкнали очи, които комай не бяха озарени от интелигентност. Единствената му квалификация за трона беше, че е съребрен роднина на Клеон. За да му отдадем обаче заслуженото, трябва да кажем, че той не се и опитваше да играе ролята на могъщ монарх. Знаеше се, че по-скоро би предпочел да го наричат „Гражданино Император“ и че само имперският протокол и яростният протест на Императорската гвардия го възпираха да не излезе от Двореца и да тръгне да броди из Трантор. Очевидно, както се говореше, човекът искаше да се ръкува с гражданите и лично да изслушва оплакванията им.
(„Печели една точка — помисли си Селдън, — та ако ще и никога да не го направи.“)
— Благодаря Ви, сир, че се съгласихте да ме приемете — прошепна Хари и се поклони.
Агис XIV се отличаваше с ясен и доста приятен глас, който никак не отговаряше на външността му:
