единствено понеже си Хари Селдън, не смяташ ли, че е време за мъничко истина?
— Остави истината. Нямам намерение да напусна Трантор.
— Сигурен бях, че ще се заинатиш, тате — тръсна глава Рейч. — Имаш два месеца, за да промениш решението си. Нали ще си помислиш?
15
От дълго време Хари Селдън не се бе усмихвал. Ръководеше Проекта тъй, както винаги го беше правил: напредваше в развитието на психоисторията, съставяше планове за Фондацията и изучаваше първичния радиант.
Но не се усмихваше — само се претоварваше с работа без каквото и да е чувство за предстоящ успех. Напротив, имаше усещането за близък провал във всичко.
А сега, както седеше в кабинета си в Стрилингския университет, влезе Уонда. Хари я погледна и сърцето му трепна. Уонда винаги бе била особена. Селдън не можеше да установи кога той и другите бяха започнали да приемат нейните преценки по-ентусиазирано от обикновено. Изглеждаше, сякаш открай време е било така. Като малко момиченце беше спасила живота му със странното известие за „синдром на лимоната“ и през цялото си детство тя някак си просто знаеше нещата.
Макар доктор Енделецки да го уверяваше, че геномът на Уонда е абсолютно нормален във всяко отношение, Хари все още бе сигурен, че неговата внучка притежава умствени дарби, далеч надхвърлящи дарбите на средния човек. Също тъй смяташе, че има и други като нея в Галактиката, та дори на Трантор. Само да можеше да открие тези менталици — колко много биха допринесли за Фондацията! Всички потенциални възможности за това се бяха концентрирали у красивата му внучка. Селдън я погледна както беше застанала на вратата на кабинета му и почувства, че сърцето му ще се пръсне. След няколко дни Уонда щеше да замине.
Как можеше да го понесе? Тя бе толкова хубаво осемнайсетгодишно момиче, с дълга руса коса, малко широко лице и напираща усмивка. Усмихваше се даже сега и професор Селдън си помисли: „Защо пък не? Отива на Сантани, където ще започне нов живот.“ Каза й:
— Е, Уонда, само още няколко дни.
— Не, не мисля така, деди.
— Какво? — втренчи се в нея той.
Уонда се приближи до него и го прегърна:
— Аз няма да замина за Сантани.
— Да не би майка ти и баща ти да са променили решението си?
— Не, те заминават.
— А ти не? Защо? Къде ще ходиш?
— Ще остана тук, деди, при теб — тя го притисна към себе си. — Бедничкият деди!
— Но аз не разбирам. Каква е причината? Те позволяват ли ти?
— Говориш за мама и татко ли? Не съвсем. Спорихме няколко седмици, обаче аз победих. Защо пък не, деди? Те ще отидат на Сантани и ще бъдат заедно, малката Белис също ще бъде там. А ако аз отлетя с тях и те оставя, ти няма да имаш никого. Мисля, че не мога да го понеса.
— Но как ги убеди да се съгласят?
— Ами, знаеш ли… натиснах ги.
— Как така ги натисна?
— С ума си. Виждам какво има в твоя и в техните и напоследък картината все повече се изяснява, И мога да ги накарам да правят каквото си пожелая.
— Как го постигаш?
— Не знам. Само че след известно време се уморяват да бъдат притискани и с готовност ме оставят да върша онова, което искам. Тъй че аз оставам при теб.
Селдън я погледна с безпомощна любов:
— Прекрасно, Уонда. Ами Белис…
— Не се тревожи за Белис. Мозъкът й не е като моя.
— Сигурна ли си? — той прехапа долната си устна.
— Напълно. Освен това мама и татко също трябва да имат някого.
На Селдън му се щеше да ликува, ала не можеше да го направи така открито. Добре, а Рейч и Манела?
— Уонда, ами твоите родители? — каза той. — Бива ли да си толкова коравосърдечна с тях?
— Не съм коравосърдечна. Те осъзнават, че трябва да бъда с теб.
— Но как, как успя?
— Просто натиснах — скромно рече Уонда — и най-накрая те започнаха да разбират живота по моя начин.
— И ти можеш да правиш това?
— Не беше лесно.
— А ти го направи, защото… — Хари Селдън замълча.
— Естествено защото те обичам и защото…
— Да?
— Аз трябва да уча психоистория. Вече знам много неща.
— Как ги научи?
— От твоя мозък. От мозъка на другите участници в Проекта и особено от чичо Юго, преди да умре. Ала засега тези знания са разпокъсани. Аз търся нещо истинско. Деди, искам мой собствен първичен радиант — лицето й просия и тя заговори бързо и пламенно: — Искам да изуча в тънкости психоисторията. Деди, ти си доста стар и уморен. Аз съм млада и горя от нетърпение. Искам да усвоя всичко, което мога, така че да продължа, когато…
— Би било прекрасно, ако успееш — кимна Селдън, — но няма повече средства. Ще те науча на всичко, дето ми е по силите, обаче ние не можем да направим нищо.
— Ще видим, деди, ще видим.
16
Рейч, Манела и малката Белис чакаха на космодрума.
Хиперкорабът се подготвяше за излитане и багажът на тримата вече бе проверен.
— Татко, ела с нас — каза Рейч.
— Не мога — поклати глава Селдън.
— Ако промениш решението си, при нас винаги ще има място за теб.
— Зная, Рейч. Бяхме заедно почти четиридесет години, и то хубави години. Дорс и аз извадихме късмет, че те намерихме.
— Аз съм късметлията — очите му се насълзиха. — Не мисли, че не се сещам всеки ден за мама.
— Да — Хари извърна поглед натъжен. Уонда си играеше с Белис, когато извикаха всички да се качат на хиперкораба.
Родителите със сълзи на очи прегърнаха голямата си дъщеря за последен път и се качиха. Рейч се обърна да им махне и се опита да пусне една крива усмивка.
Селдън също махна, после слепешката протегна ръка, за да прегърне Уонда през раменете.
Само тя остана. През дългия си живот бе загубил един по един своите приятели и всички, които беше обичал. Демерцел замина и не се върна, Император Клеон си отиде, любимата му Дорс си отиде, верният му другар Юго Амарил си отиде, а сега и Рейч, неговият едничък син, отлетя.
Да, само Уонда му остана.
17
— Красиво е навън — въздъхна Хари Селдън. — Просто е вълшебно. Като се има предвид, че живеем
