— Не ме разбирай грешно, Хари. Бих желал да ти помогна, ако можех. Особено пък бих искал да ти помогна заради твоята внучка. Като я гледам, се чувствам така, сякаш би трябвало да ти дам всички пари, които търсиш… обаче не мога.
— Агис — промълви Селдън, — ако не си осигуря някакво финансиране, психоисторията ще отиде на вятъра след почти четиридесет години труд.
— Тя не е стигнала доникъде след тези почти четиридесет години, тъй че защо се тревожиш?
— Агис — рече гостът, — сега не мога да направя нищо повече. Мен ме нападнаха точно защото съм психоисторик. Хората ме смятат за пророк на унищожението.
— Ти си кутсузлия, Гарване Селдън. И преди съм ти го казвал.
— В такъв случай с мен е свършено — заключи отчаяно Хари и стана.
Уонда също се изправи. Застанала до дядо си, главата й стигаше до рамото му. Тя втренчено гледаше Императора.
Когато Хари се обърна, за да си тръгне, Агис XIV го спря:
— Чакай, чакай. Има едно малко стихче, което някога наизустих: Зло шества по земята, плячка на смазващи беди, където богатство се трупа, а хората гинат в разруха.
— Какво означава това? — попита обезсърчен професор Селдън.
— Това означава, че Империята определено се изражда и разпада, което не пречи на отделни люде да забогатяват. Защо не се обърнеш към някои от едрите предприемачи? Те нямат законодатели и ако искат, могат просто да подпишат кредитна гаранция.
Хари Селдън го изгледа замислен:
— Ще опитам.
22
— Господин Биндрис — каза Селдън и протегна длан, за да се ръкува, — много се радвам, че ви виждам. Толкова е мило от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете.
— Защо не? — кимна весело Тереп Биндрис. — Аз добре ви зная или по-скоро зная доста за вас.
— Наистина ми е приятно. В такъв случай допускам, че сте чували за психоисторията.
— О, да, кой интелигентен човек не е чувал? Естествено не искам да кажа, че разбирам нещо от това. А коя е тази дама с вас?
— Моята внучка Уонда.
— Много хубава млада жена — той радостно се усмихна. — Някак си имам чувството, че тя би могла да прави с мен каквото си ще.
— Мисля, че преувеличавате, господине — рече Уонда.
— Не, действително е така. Моля ви, разполагайте се и ми кажете какво мога да сторя за вас — домакинът направи широк жест, посочвайки им да седнат пред бюрото му на два стола със скъпа дамаска от брокат и издута тапицерия.
Столовете, богато украсеното бюро, внушителните врати с дърворезба, които на пристигане се бяха плъзнали безшумно при сигнала им, че идват, и блестящият обсидианов18 под в просторния офис бяха от най-високо качество. И независимо че обстановката около него беше толкова впечатляваща, самият Биндрис не бе такъв. На пръв поглед никой не би взел дребничкия приветлив мъж за един от водещите финансови магнати на Трантор.
— Господине, ние дойдохме по препоръка на Императора.
— На Императора?
— Да. Той не можа да ни помогне, но мислеше, че човек като вас би успял. Разбира се, става въпрос за кредити.
Лицето на Тереп Биндрис се удължи:
— Кредити ли? Не разбирам.
— Вижте — започна Селдън, — от около четиридесет години психоисторията е поддържана от правителството. Ала времената се менят и Империята не е вече онова, което беше…
— Да, зная го.
— Императорът няма средства да ни поддържа или дори и да имаше, не би могъл да прокара искането за финансиране през Легислатурата. Затова той ми препоръча да се срещна с хора на бизнеса, които, на първо място, все още разполагат с пари, и, на второ място, могат просто да подпишат една кредитна гаранция.
Последва доста дълга пауза и най-накрая Биндрис се обади:
— Страхувам се, че Императорът нищо не разбира от бизнес. Колко кредити са ви нужни?
— Господин Биндрис, тук става въпрос за огромен Проект. Ще ми трябват няколко милиона.
— Няколко милиона!
— Да, господине.
Тереп Биндрис се намръщи:
— За заем ли говорим? Кога смятате, че ще можете да го изплатите?
— Господин Биндрис, за да бъда честен, ще ви призная, че надали ще съм в състояние да го изплатя. Търся дарение.
— Дори и да искам да ви дам тези пари — а нека ви кажа, че по някаква странна причина много ми се ще да го направя, — не бих могъл. Императорът може да си има Легислатура, аз пък си имам Съвет. Не бих подписал такова дарение без съгласието на членовете на Съвета, а те никога не биха отпуснали подобна сума.
— Защо? Вашата фирма е изключително богата. Няколко милиона не биха значели нищо за вас.
— Това звучи добре — каза Биндрис, — но се опасявам, че точно в момента фирмата е позападнала. Е, не дотам, че да ни вкара в сериозна беда, ала достатъчно, за да ни направи нещастни. Щом Империята е в упадък, то отделни нейни части също западат. Не сме в състояние да дадем няколко милиона. Наистина съжалявам.
Селдън седеше мълчаливо, а Биндрис изглеждаше притеснен. Накрая той поклати глава и рече:
— Вижте, професор Селдън, действително бих желал да ви помогна, и то специално заради младата дама, която е с вас, но просто не мога. Все пак ние не сме единствената фирма на Трантор. Опитайте с други, професоре. Дано имате по-добър късмет.
— Ясно — промълви Хари, изправяйки се с мъка на крака. — Ще опитаме.
23
Очите на Уонда бяха пълни със сълзи, ала не изразяваха тъга, а ярост.
— Деди — обърна се тя към Селдън, — наистина не разбирам. Бяхме в четири различни фирми. Във всяка от тях се отнасяха с нас по-грубо и по-лошо, отколкото в предишната. В четвъртата направо ни изхвърлиха. И оттам нататък никой не ни пуска да влезем.
— Няма нищо чудно, Уонда — каза меко Хари Селдън. — При срещата с Биндрис той не знаеше защо сме дошли и беше съвсем приятелски настроен до момента, когато го помолих за дарение от няколко милиона. Тогава престана да е чак толкова дружелюбен. Представям си как е тръгнала мълвата за това какво искаме и всеки следващ път ни приемаха все по-хладно, докато накрая изобщо спряха да ни приемат. И бездруго няма да ни дадат кредитите, които ни трябват. Тогава защо да си губят времето?
Уонда насочи гнева към себе си:
— Добре, а какво правех аз? Просто седях там и нищо.
— Не бих казал — помъчи се да я успокои Селдън. — Ти въздейства на Биндрис и ми се струва, че той наистина искаше да ми даде кредитите главно заради теб. Ти го натисна и постигна нещо.
— Но не достатъчно. А и го интересуваше само туй, че съм хубава.
— Не хубава — промърмори Селдън. — Красива. Много красива.
— И така, какво да правим сега, деди? — попита Уонда. — След всички тези години психоисторическата наука ще загине.
— Струва ми се, че в известен смисъл това не може да се избегне — каза професорът. — От близо
