четири десетилетия предричам рухването на Империята и тъй като днес става точно същото, психоисторията ще се провали заедно с нея.
— Но психоисторията поне отчасти ще спаси Империята.
— Вярвам, че е така, обаче не мога да я форсирам.
— Нима ще я оставиш да се провали?
— Ще се опитам да я предпазя от гибел — поклати глава Селдън, — ала трябва да призная, че не знам как да го сторя.
— Аз ще тренирам — каза Уонда. — Навярно има някакъв начин да засиля натиска, за да ми е по-лесно да карам хората да вършат онова, което искам от тях.
— Бих желал да успееш.
— Какво ще правиш ти, деди?
— Ами… нищо особено. Преди два дни, когато отивах да се срещна с главния библиотекар, видях в Библиотеката трима мъже, които спореха за психоисторията. По, някаква причина единият от тях ми направи много силно впечатление. Настоях да дойде, за да разговаряме, и той се съгласи. Срещата ни е за днес следобед в моя кабинет.
— Той за теб ли ще работи?
— Бих искал — стига да имам достатъчно кредити, та да му плащам. Няма вреда, ако говоря с него. В края на краищата какво ще загубя?
24
Младият мъж пристигна точно в 4 часа т.с.в. (транторско стандартно време) и Селдън се усмихна. Той обичаше коректните хора. Сложи ръце на бюрото си и се приготви да се изправи, обаче гостът го спря:
— Моля ви, професоре. Зная, че ви боли кракът. Няма нужда да ставате.
— Благодаря, младежо. Все пак това не означава, че вие не можете да седнете. Ако обичате.
Младият мъж свали якето си и седна.
— Трябва да ми простите тази небрежност, но когато се видяхме и уредихме днешната среща, не запомних името ви. Вие сте…
— Стетин Палвър — отговори младежът.
— А, Палвър! Палвър! Името ми звучи познато.
— Би трябвало, професоре. Дядо ми често се хвалеше, че ви познава.
— Дядо ви ли? О, да, разбира се. Джорамис Палвър. Доколкото си спомням, беше две години по-млад от мен. Опитах се да го накарам да работим заедно върху психоисторията, ала той отказа. Заяви, че нямало никаква възможност да научи достатъчно математиката, за да го направи. Много лошо! Между другото как е Джорамис?
— Страхувам се — тъжно рече Палвър, — че пое пътя на всички стари хора. Той умря.
Селдън потръпна. Две години по-млад от него… и умрял. Един отколешен приятел, с когото до такава степен бяха загубили връзка, че не бе разбрал кога е настъпила смъртта му.
— Съжалявам — промърмори Хари, след като поседя мълчаливо.
— Той живя добре — сви рамене младият мъж.
— А вие, младежо? Къде сте учили?
— В университета Лангано.
— Лангано? — намръщи се професор Селдън. — Поправете ме, ако греша, обаче този университет не е на Трантор, нали?
— Не. Исках да опитам какво е в един различен свят. Както несъмнено знаете, всички университети на Трантор са препълнени. Аз търсех място, където да уча на спокойствие.
— И какво изучавахте?
— Нищо особено. История. Не е специалност, която би осигурила добра заплата на човека.
(Селдън отново потръпна от болка, дори по-остра от първия път. Дорс Венабили също беше историк.)
— Но сте се върнали на Трантор. Защо?
— Пари, работа.
— Като историк ли?
— Никаква възможност — засмя се Стетин Палвър. — Управлявам едно устройство, което бута и влачи. Не е точно по професията ми.
Хари погледна Палвър с лека завист. Ръцете и гърдите на госта се очертаваха релефно под тънката материя на ризата му. Той имаше силни мускули. Самият Селдън никога не беше имал такива мускули.
— Предполагам, че когато сте били в университета, сте участвали в отбора по бокс — каза Хари Селдън.
— Кой, аз ли? Нищо подобно. Аз съм извъртач.
— Извъртач? — настроението на домакина се повиши. — Да не сте от Хеликон?
— Не е нужно да си от Хеликон, за да си добър извъртач — отговори с известно презрение Палвър.
„Не, разбира се — помисли Селдън, — ала най-добрите бяха оттам.“
Но не добави нищичко и смени темата:
— Е, дядо ви не дойде при мен. Ами вие?
— За психоисторията ли става въпрос?
— Когато ви срещнах за пръв път, ви чух да разговаряте доста интелигентно за психоисторическите проблеми. Та ще дойдете ли при мен?
— Както ви казах, професоре, аз имам работа.
— Бутане и влачене. Хайде, хайде.
— Плаща се добре.
— Парите не са всичко.
— Доста значат. А от друга страна вие не можете да ми плащате много. Аз съм съвсем сигурен, че не ви стигат средствата.
— Защо го казвате?
— Ами, струва ми се, че в известен смисъл отгатвам… Какво, греша ли?
Селдън силно сви устни и отвърна:
— Не, не грешите. Наистина не мога да ви плащам много. Предполагам, че това слага край на малкото ни интервю.
— Чакайте, чакайте, чакайте — вдигна ръце Палвър. — Не бързайте толкова, моля ви. Все още говорим за психоисторията. Ако работя за вас, вие ще ме учите на нея, така ли?
— Разбира се.
— В такъв случай кредитите в крайна сметка не са всичко. Предлагам ви сделка. Вие ще ме обучавате на онова, което можете по психоистория, и ще ми плащате каквото имате, а аз някак си ще се оправя. Как ви се струва?
— Чудесно! — възкликна радостно Селдън. — Звучи прекрасно. И още едно нещо.
— О-о?
— Да. През последните седмици ме нападнаха два пъти. Първия път на помощ ми се притече моят син, но после той замина за Сантани. Втория път използвах пълния си с олово бастун. Свърши работа, обаче ме замъкнаха пред един магистрат и ме обвиниха в нападение и грабеж…
— Защо ви нападнаха? — попита Стетин Палвър.
— Не съм популярен. От толкова време предричам рухването на Империята, че сега, когато то вече настъпва, мен ме набеждават за това.
— Разбирам. Но какво общо има тук с още едното нещо, за което споменахте?
— Искам да бъдете мой телохранител. Вие сте млад, силен и преди всичко сте извъртач. Точно от такъв човек се нуждая.
— Мисля, че може да се уреди — каза с усмивка Палвър.
