— Смятам, че ние трябва да отидем — каза девойката.
— Виж какво, скъпа — обади се Селдън, — мисля, че се налага да слушаме Сив… — Но изричайки тези думи, той усети силно разбъркване в коремната област. Това беше „натискането“ на Уонда. — Е, хубаво… щом настояваш.
— Тя не може да настоява — забеляза адвокатът. — Аз няма да го позволя.
— Дядо ми е ваш клиент — рече Уонда. — Ако иска нещо да се направи, както той е решил, вие трябва да го уважите.
— Мога да откажа да го представям.
— В такъв случай напуснете — остро каза внучката, — а ние сами ще се изправим пред магистрата.
— Добре тогава — кимна Новкър, след като помисли, — щом сте толкова непреклонна. Представял съм Хари дълги години и няма да го изоставя сега. Обаче ви предупреждавам, че има вероятност да го осъдят да лежи в затвора и ще трябва да работя като звяр, за да отменят присъдата… ако изобщо успея да го направя.
— Аз не се страхувам — заяви Уонда.
Селдън прехапа устни, а Сив Новкър се обърна към него:
— Ами ти? Съгласен ли си твоята внучка да командва парада?
Професорът помълча малко и за голяма изненада на стария адвокат прие.
— Да. Да, съгласен съм.
19
Магистратът гледаше сърдито, докато Селдън му разказваше случая.
— Кое ви кара да мислите, че мъжът, когото сте ударили, е възнамерявал да ви нападне? Той посегна ли ви? Заплаши ли ви? Накара ли ви по някакъв начин да се страхувате?
— Моята внучка усети приближаването му и беше съвсем сигурна, че смята да ме атакува.
— Господине, това естествено не е достатъчно. Няма ли нещо друго, което можете да ми кажете, преди да издам присъдата?
— Добре, чакайте малко — отвърна възмутено Селдън. — Не издавайте присъди толкова бързо. Преди няколко седмици бях нападнат от осем мъже, които успях да отблъсна с помощта на сина си. Така че виждате — имам повод да мисля, че мога отново да стана мишена.
Магистратът започна да рови из документите:
— Нападнат от осем мъже… Съобщихте ли за инцидента?
— Наблизо нямаше никакъв полицай.
— Това не е във връзка с въпроса. Питам, съобщихте ли?
— Не, господин магистрат.
— Защо?
— По една-единствена причина: страхувах се да не попадна в някакви проточени съдебни процедури. Тъй като ние отблъснахме осмина и останахме невредими, струваше ми се безсмислено да си създавам още проблеми.
— Как успяхте само вие и вашият син да се справите с осем мъже?
Селдън се поколеба:
— Моят син сега е на Сантани и е извън контрола на Трантор. Така че мога да ви кажа — Рейч има далянски ножове и е майстор в използването им. Той уби единия от мъжете и нанесе тежки рани на двама други. Останалите избягаха, отнасяйки умрелия и ранените.
— Но не съобщихте ли за смъртта на този мъж и за прободените му другари?
— Не, господин магистрат. По същите причини. Това пак беше самоотбрана. Както и да е, ако издирите мъртвия и двамата пострадали, ще получите доказателство, че сме били нападнати.
— Да издиря един мъртъв и двама ранени неизвестни транторианци? — прихна магистратът. — Вие знаете ли, че на Трантор над две хиляди души умират всеки ден само от рани с нож? Ако не ни уведомят веднага, ние сме безпомощни. Вашата история, че веднъж вече са ви нападнали, не е логична. Ние трябва да се занимаваме с днешните събития, за които беше съобщено и свидетел на които е бил служител на сигурността. И така, нека преценим как стоят нещата сега. Защо смятате, че мъжът е щял да ви атакува? Само защото се е случило да минете оттам ли? Защото изглеждате стар и беззащитен или защото приличате на човек, който може да има у себе си много кредити? Как мислите?
— Мисля, господин магистрат, че е заради това кой съм аз.
Магистратът пак погледна документите:
— Вие сте професор Хари Селдън. Защо непременно туй трябва да ви превръща в обект на нападение?
— Поради моите възгледи.
— Вашите възгледи? Добре… — чиновникът механично порови в някакви папки. Изведнъж спря, вдигна очи и се вторачи в Селдън. — Почакайте… Хари Селдън — по изражението му се разбра, че си е спомнил. — Вие сте онзи ентусиаст с психоисторията, нали?
— Да, господин магистрат.
— Съжалявам. Не зная нищо за това освен името и факта, че вие обикаляте и предсказвате края на Империята или нещо такова.
— Не е точно тъй, но моите възгледи станаха непопулярни, понеже се оказа, че са верни. Смятам, че по тая причина се намират хора, които искат да ме нападнат или, още по-вероятно, на които им е платено, за да ме нападнат.
Магистратът изгледа Селдън и сетне повика полицайката, която го бе арестувала:
— Проверихте ли ранения мъж? Има ли полицейско досие?
— Да — отговори жената и леко се изкашля. — Бил е задържан три пъти за нападения и грабежи.
— А, рецидивист, така ли? Ами на професора заведено ли е досие?
— Не, господин магистрат.
— Та значи имаме невинен стар човек, който се е борил срещу известен мародер… и вие арестувате невинния старец. Тъй ли се получава?
Полицайката мълчеше.
— Можете да си вървите, професоре — рече магистратът.
— Благодаря ви, господин магистрат. Ще разрешите ли да си взема бастуна?
Онзи щракна с пръсти към полицайката, която подаде новия бастун на Селдън.
— Само една минутка, професоре — каза магистратът. — Ако пак използвате това нещо, добре е да сте напълно сигурен, че ще успеете да докажете, че сте действали в самоотбрана. В противен случай…
— Да, господине — и Хари Селдън напусна кабинета на чиновника, подпирайки се тежко на бастуна си, но с високо вдигната глава.
20
Уонда горчиво плачеше, лицето й беше мокро сълзи, очите — зачервени, а бузите — подути.
Селдън се въртеше около нея, тупаше я по гърба и не знаеше как да я утеши.
— Деди, ужасно се провалих. Мислех си, че мога да натискам хората… и успявах, когато не бяха много против да бъдат натискани, като мама и татко например. И дори тогава трябваше доста време. Даже си изработих система за класификация въз основа на десетточкова скала — нещо като измерител на силата на мисловния натиск. Само че твърде си навирих носа. Вярвах, че съм десет или поне девет по скалата. А сега разбирам, че съм максимум седма степен.
Уонда бе спряла да плаче и от време на време подсмърчаше. Хари я погали по главата.
— Обикновено… обикновено… нямам затруднения. Ако се концентрирам, мога да чуя какво мислят хората и когато пожелая, ги натискам. Но онези бандити! Чувах ги ясно, обаче нищо не можах да сторя, за да ги отблъсна.
— Смятам, че се справи много добре, Уонда.
— Не се справих. Аз си въо… въобразявах. Мислех си, че щом хората се приближат зад теб, с едно
