под купол, човек би си помислил, че всяка вечер времето е прекрасно както сега.
— Ако постоянно е еднакво, ще ни омръзне, деди — каза безучастно Уонда. — Малките промени са добри за нас.
— За теб, защото си млада, Уонда. Пред теб има много и много вечери. Пред мен няма. Ето защо желая повече хубави вечери.
— Виж какво, деди, ти не си стар. Кракът ти е наред и умът ти е остър както винаги. Аз го зная.
— Разбира се. Продължавай, накарай ме да се почувствам по-добре — после с неудобство добави: — Искам да ходя. Искам да изляза от този тесен апартамент, да отида до Библиотеката и да се порадвам на това чудно временце.
— Какво ще правиш в Библиотеката?
— В момента нищо. Просто ми се ще да се разхождам, но…
— Но?
— Обещах на Рейч да не се движа из Трантор без телохранител.
— Рейч не е тук.
— Зная — промърмори Селдън, — ала обещанието си е обещание.
— Той не е казал кой да те придружава, нали? Хайде да отидем на разходка и аз ще ти бъда телохранител.
— Ти ли? — засмя се Хари.
— Да, аз. Предлагам услугите си. Приготви се и да вървим.
Стана му забавно. Тъй като напоследък кракът почти не го болеше, бе склонен да излезе без бастун, обаче имаше нов, в чиято глава се спотайваше олово. Той бе по-тежък и по-здрав от стария и при положение, че ще излезе само с Уонда като телохранител, Селдън си помисли, че е по-добре да вземе тъкмо новия бастун.
Разходката се оказа чудесна и професорът ужасно се радваше, че се е поддал на изкушението… докато не стигнаха едно определено място.
Тук той вдигна очи със смесица от гняв и негодувание:
— Виж!
Уонда се огледа. Куполът сияеше както винаги вечер, за да придаде атмосферата на първия здрач, който, разбира се, преминаваше в мрак с настъпването на нощта.
Селдън обаче сочеше към някаква тъмна ивица по протежение на купола. Част от лампите не светеха.
— Когато за пръв път дойдох на Трантор — каза Хари Селдън, — подобно нещо беше немислимо. Имаше служители, които постоянно се грижеха за светлините. Градът работеше, а сега малко по малко се разкапва и, което ме тревожи най-много, никой не се интересува. Защо не се изпращат петиции до Императорския дворец? Защо няма протестни събрания? Всичко е така, сякаш народът на Трантор очаква градът наистина да се разпадне и тогава хората ще се ядосат на мен, понеже аз им посочвам, че именно това става.
— Деди — меко рече Уонда, — зад нас има двама мъже.
Вървяха в тъмата под счупените лампи на купола и Селдън попита:
— Само вървят ли?
— Не — Уонда не гледаше към тях. Не й се налагаше. — Преследват те.
— Можеш ли да ги спреш… да ги притиснеш?
— Опитвам се, но те са непоколебими. Това… това е все едно да буташ стена с голи ръце.
— На какво разстояние са оттук?
— На около три метра.
— Приближават се, а?
— Да, деди.
— Кажи ми, когато дойдат на един метър зад мен — той плъзна длан надолу по бастуна си, докато напипа тънкия му край, освобождавайки оловната глава.
— Хайде, деди — изсъска Уонда.
Селдън се обърна, замахна с бастуна и тежко го стовари върху рамото на единия от мъжете зад него. Онзи се свлече с писък и се загърчи на паважа.
— Къде е другият? — попита Хари.
— Избяга.
Той погледна мъжа на земята, сетне стъпи с крак на гърдите му:
— Провери в джобовете му, Уонда. Някой трябва да му е платил и аз бих желал да намеря неговия кредитен картон, от който да разбера откъде идват — и добави замислено: — Исках да го ударя по главата.
— Щеше да го убиеш, деди.
— Точно така — кимна Селдън. — Срамота. Имам късмет, че не го уцелих.
— Какво става тук? — чу се остър глас и при тях дотърча една плувнала в пот униформена фигура, която отблизо се оказа, че е женска. — Вие там, дайте ми този бастун!
— Полицай… — меко рече Селдън.
— После ще ми разправяте лъжите си. Сега трябва да извикаме линейка за горкичкия човек.
— Горкичкия човек? — повторя сърдито професорът. — Канеше се да ме нападне. Аз действах в самоотбрана.
— Видях какво се случи — изръмжа полицайката.
— Този гражданин и с пръст не ви докосна. Вие се извърнахте и го ударихте, без да ви е предизвикал. Това не е самоотбрана, ами нападение с побой.
— Полицай, казвам ви, че…
— Нищо не ми казвайте на мен. Можете да го заявите в съда.
— Полицай, само ни изслушайте… — обърна се към нея Уонда с тихо и сладко гласче.
— Вие си вървете у дома, млада госпожице — посъветва я представителката на властта. Уонда се изопна.
— Не, полицай. Където отиде дядо ми, ще отида и аз — очите на момичето блеснаха и другата промърмори:
— Добре, тогава елате.
18
Селдън беше вбесен:
— Никога в живота ми не са ме арестували. Преди няколко седмици ме нападнаха осем мъже. С помощта на моя син успях да се преборя с тях, ама къде бе полицията, докато ставаше това? Спря ли се някой да ни помогне? Не. Този път съм по-добре подготвен и повалих мъжа, който се канеше да ме връхлети. Имаше ли наблизо полицай? Естествено. Сграбчи ме за яката. Намериха се и хора, които се забавляваха да гледат как арестуват един старец за нападение и побой. В какъв свят живеем?
Сив Новкър, адвокатът на Селдън, въздъхна и тихо каза:
— Корумпиран свят, но не се тревожи. Нищо няма да ти се случи. Ще те измъкна под гаранция и евентуално ще се явиш на дело пред жури от хора, равни на теб. Най-многото, ама наистина най-многото, което ще получиш, са няколко сурови Думи от съдията. Твоята възраст и репутация…
— Остави моята репутация — прекъсна го все още ядосаният Хари. — Аз съм психоисторик, а в днешно време това е един направо мръсен свят. Те ще се радват да ме видят в затвора.
— Не, няма — рече Новкър. — Навярно ще се намерят смахнати, които ти имат зъб, ала аз ще се погрижа никой от тях да не влезе в журито.
— Действително ли трябва да подлагаме дядо ми на всичко това? — попита Уонда. — Той вече не е млад човек. Не може ли само да се явим пред магистрат16, а не пред съдебен състав?
— Може — обърна се към нея адвокатът. — Ако не си с всичкия си, може. Магистратите са нетърпеливи, луди за власт хора, които по-скоро биха те тикнали в затвора, отколкото да те изслушат. Никой не ходи при магистрати.
