Хари го погледна неразбиращо.
— Кой ли е пък тоя, се чудите вие — продължи Зенов. — Той е лидерът на онази фракция от Съвета, дето настоява да закрие Галактическата библиотека. Все повече и повече членове са на неговото мнение. Ако пусна тук вас и колегите ви като независима сила, много хора от Съвета, които може и да не са на страната на Мамъри, но които са твърдо против контролирането на която и да е част на Библиотеката от други освен от самите нас, току-виж решили да го подкрепят. А в такъв случай аз ще бъда принуден да си подам оставката като главен библиотекар.
— Виждате ли — рече Селдън с внезапен прилив на енергия, — цялата тази история с възможното закриване на Библиотеката, стесняването на достъпа до нея, отказът на пълна информация, всичко това само по себе си е белег за разпадане на Империята. Не сте ли съгласен с мен?
— Ако така разглеждате въпроса, навярно сте прав.
— Тогава нека да разговарям със Съвета, да му обясня какво може да ни докара бъдещето и какво искам да сторя. Може би ще успея да го убедя, както се надявам, че съм убедил вас.
Зенов се замисли за момент.
— Готов съм да ви позволя да опитате, ала предварително трябва да знаете, че вашият план би могъл и да не мине.
— Налага се да поема тоя риск. Моля ви, направете каквото е нужно и ме информирайте кога и къде да се срещна със Съвета.
Селдън остави Зенов в объркано състояние. Всичко, дето каза на главния библиотекар, бе вярно и банално, но истинската причина, поради която искаше да ползва Библиотеката, си остана скрита.
Отчасти защото той самият още не виждаше ясно отговора на този въпрос.
9
Търпеливо и тихо седеше Хари Селдън до леглото на Юго Амарил. Юго беше крайно изтощен и вече не можеше да се говори за никаква медицинска помощ, дори той да се съгласеше да се възползва от нея.
Амарил бе едва на петдесет и пет години. Самият Селдън гонеше шейсет и шест, ала въпреки това се намираше в добра форма, като се изключат острите атаки на ишиаса или на каквото там беше, от които понякога куцаше.
Болният отвори очи:
— Още ли си тук, Хари?
— Аз няма да те оставя — кимна Селдън.
— Докато умра ли?
— Да — и в пристъп на мъка запита: — Защо го направи, Юго? Ако беше живял разумно, можеше да изкараш още двайсет или трийсет години.
— Да живея разумно ли? — слабо се усмихна Амарил. — Искаш да кажеш да отделям време и да ходя на курорти? И да се забавлявам с глупости?
— Да. Да.
— Тогава аз или щях да копнея да се върна към работата си, или щях да се науча да си губя дните и нощите. И през допълнителните двайсет или трийсет години, за които говориш, нямаше да свърша нищо повече. Виж при теб как стана.
— Кое как е станало?
— Десет години беше Първи министър на Клеон. Каква наука направи през този период?
— Около една четвърт от времето си отделях за психоисторията — каза меко Селдън.
— Преувеличаваш. Ако не бях аз да работя толкова упорито, развитието на Проекта щеше рязко да спре.
— Прав си, Юго — кимна другият. — Благодарен съм ти за това.
— Ами кой върши — кой вършеше — истинската работа преди и сетне, когато почти половината ти време отиваше за административни задължения?
— Ти, Юго.
— Разбира се — той отново спусна клепачи.
— Да, но ти винаги си искал да поемеш тези задължения, в случай че ме надживееш.
— Не! Смятах да оглавя Проекта, за да го движа в посоката, в която трябваше да върви, и щях да прехвърля на друг цялата административна галиматия.
Дишането на Амарил се затрудни и той започна да хрипти. После отвори очи, втренчи се право в Хари и рече:
— Какво ще стане с психоисторията, когато си отида? Мислил ли си за това?
— Да, мислил съм и искам да говоря с теб по този въпрос. Може би ще ти достави радост. Юго, струва ми се, че психоисторията се революционизира.
— Как? — леко се намръщи Амарил. — Нещо не ми звучи добре.
— Слушай, идеята беше твоя. Преди години ми каза, че трябва да се създадат две Фондации — отделни, изолирани, надеждни и така устроени, че да послужат като ядра за евентуална Втора империя. Спомняш ли си? Това беше твоя идея.
— Психоисторическите уравнения…
— Зная. Те го подсказаха. В момента съм се заел с тази задача, Юго. Успях да си изкрънкам офис в Галактическата библиотека…
— Галактическата библиотека? — Амарил още повече се намръщи. — Не ми харесва тая тайфа самодоволни идиоти.
— Главният библиотекар Лас Зенов не е толкова лош, Юго.
— Срещал ли си се някога с библиотекар на име Мамъри, Дженаро Мамъри?
— Не, но съм чувал за него.
— Нещастник. Веднъж поспорихме, защото той настояваше, че съм поставил нещо не на място. Не беше вярно и много се ядосах, Хари. Внезапно се озовах мислено в Дал. Хари, в далянската култура има една особеност — тя е клоака на ругатни. Изсипах малко от тях върху Мамъри и му заявих, че се пречка на психоисторията и че ще влезе в аналите като злодей. Дори май не рекох само „злодей“ — Амарил тихо се изкикоти. — Копче не успя да ми каже.
Изведнъж Селдън прозря или поне частично отгатна откъде можеше да идва омразата на Мамъри към външните лица и най-вероятно към психоисторическата наука, обаче не реагира.
— Работата, Юго, е там, че ти искаше две Фондации, така че ако едната се провали, другата да продължи. И ние доразвихме това.
— В какъв смисъл?
— Помниш ли, че преди две години Уонда можа да прочете мислите ти и да види, че известна част от уравненията в първичния радиант не са в ред?
— Да, разбира се.
— Е, ще открием други като Уонда. Ще създадем една Фондация главно от физици, които ще съхранят знанията на човечеството и ще послужат за ядро на Втората империя. Ще има и Втора фондация само от психоисторици — менталици, дето четат чужди мисли. Те ще могат да работят, разсъждавайки съвместно върху психоисторията, така че ще я развият много по-бързо, отколкото биха го сторили отделните мислители. След време те ще станат група за „фина настройка“, разбираш ли? Винаги ще стоят в сянка и ще наблюдават. Ще бъдат пазителите на Империята.
— Прекрасно! — прошепна Амарил. — Прекрасно! Виждащ ли, че съм избрал подходящ момент да умра? Няма какво повече да правя.
— Не говори тъй, Юго!
— Не вдигай такава патърдия, Хари. Аз съм прекалено уморен, за да върша каквото и да било. Благодаря ти… благодаря ти… — гласът му отслабваше, — че ми каза за революцията. Тази новина ме направи щастлив… щастлив… щаст…
Това бяха последните думи на Юго Амарил. Селдън се преви над леглото. В очите му избиха сълзи и се застичаха по бузите му.
Още един стар приятел си замина. Демерцел, Клеон, Дорс, сега Юго… оставяйки го по-празен и по-
