положението по обичайния си тромав начин — сричка след сричка. Въобще не държа да слушам още една досадна реч. Виж града!
— Виждам го. И вчера го видях.
— Да, но виждаш ли го преди петстотин години, когато е бил основан?
— Четиристотин деветдесет и осем — автоматично го поправи Компор. — След две години ще се празнува половин хилядолетие и кмет Бранно все още ще заема поста, за да попречи на някои събития, които са, надяваме се, малко вероятни.
— Да се надяваме — каза сухо Тривайз. — Как ли е изглеждал обаче преди петстотин години, когато са го основали? Един град! Един малък град, населен от група хора, подготвящи Енциклопедия, дето така и не е завършена!
— Разбира се, че е завършена.
— Нямам предвид Енциклопедия Галактика, с която разполагаме сега. Това, което имаме, не е онова, над което те са работили. Нашата е в компютър и се обновява всеки ден. Поглеждал ли си някога незавършения оригинал?
— Искаш да кажеш тази в музея на Хардин?
— В музея на Първоначалото „Салвор Хардин“. Щом толкова се грижиш за точните дати, нека караме с пълното име. Поглеждал ли си го?
— Не. Трябва ли?
— Всъщност не си струва. Във всеки случай те са били ей тук — група енциклопедисти, оформили ядрото на едно градче — малко градче в свят практически без метали, обикалящ около слънце, изолирано от останалата Галактика и стоящо на края, на самия й край. А сега, петстотин години по-късно, ние сме свят, съставен от предградия. Един голям парк с всичкия метал, който искаме. Сега сме в центъра на всичко!
— Не съвсем — рече Компор. — Все още се въртим около изолирано от останалата Галактика слънце. Все още сме на самия й край.
— А, не, говориш, без да мислиш. Точно туй беше причината за тази малка Селдънова криза. Ние сме нещо повече от единичния свят на Терминус. Ние сме Фондацията, която простира пипалата си по цялата Галактика и я управлява. Можем да го правим, понеже не сме изолирани, като се изключи местоположението ни, а то не се брои.
— Добре. Приемам. — Компор очевидно не бе особено заинтригуван и направи нова стъпка надолу. Невидимата нишка между двамата се опъна още повече. Тривайз протегна ръка, сякаш за да издърпа събеседника си пак нагоре по стълбите.
— Не разбираш ли значението, Компор? Ето ти тая огромна промяна, но ние не я възприемаме. В сърцата си искаме малката Фондация, ограничените в един свят действия, каквито са били някога — в епохата на железните герои и благородните светци, която завинаги си е отишла.
— Продължавай!
— Наистина го мисля. Погледни Палатата на Селдън. В началото, при първите кризи по времето на Салвор Хардин тя е била просто Крипта на Времето — малка аудитория, в която се е появявало холографското изображение на Селдън, и толкоз. Сега е колосален мавзолей, но има ли в него подвижни стълби със силово поле? Плъзгаща се пътека? Гравитационен асансьор? Не, съществуват само тези стъпала и ние се изкачваме по тях или слизаме надолу, както би се наложило и на Хардин. В странни и непредсказуеми времена от уплаха се държим здраво за миналото.
Той афектирано махна с ръка.
— Забелязва ли се някакъв структурен компонент от метал? Нито един. Не би и трябвало, понеже по времето на Салвор Хардин не е имало природен метал, за който да се говори, и почти не е бил доставян вносен. Когато сме строили тази грамада, дори сме инсталирали старата, порозовяла от годините пластмаса, та посетителите от другите светове да могат да спират и да си казват: „Галактико! Каква прекрасна древна пластмаса!“ Слушай, Компор, това е фалшификация!
— И в това ли не вярваш? В Палатата на Селдън?
— Както и в цялото й съдържание — рече Тривайз с яростен шепот. — Не вярвам, че наистина има някакъв смисъл да се крием тук, на края на света, просто защото нашите предци са го правили. Мисля, че трябва да сме навън, в центъра на всичко.
— Но Селдън казва, че ти грешиш. Планът му действа както трябва.
— Знам. Знам. И всяко дете на Терминус го карат да повярва, че Хари Селдън е формулирал някакъв план, че преди пет века е предвидил всичко, че е изградил Фондацията така, та да може да набележи определени кризи, и че холографското му изображение ще се появява в тези кризи и ще ни казва минималното, което трябва да знаем, за да продължим до следващата, като по тоя начин ще ни преведе през хиляда години история до мига, в който ще можем безопасно да изградим Втора и по-велика галактическа империя върху руините на старата порутена конструкция, дето се е катурнала преди пет и се е разпаднала напълно преди два века.
— Защо ми разправяш всичко това, Голан?
— Защото наистина мисля, че е срамота. Всичко е фалшификация. Или ако в началото е било истинско, сега е фалшификация! Ние не сме господари на себе си. Не ние сме тези, които следват Плана.
Компор изпитателно погледна другия.
— Ти и по-рано си говорил такива неща, но винаги съм смятал, че просто приказваш смехории, за да ме предизвикваш. В името на Галактиката, струва ми се, че сега действително говориш сериозно.
— Разбира се, че говоря сериозно!
— Не може да бъде. Или това е някакъв много сложен майтап за моя сметка, или ти си полудял.
— Нито едното, нито другото — поуспокоен, Тривайз пъхна палци в пояса си, сякаш вече не се нуждаеше от жестове, за да подчертае изблиците си. — Признавам, че съм разсъждавал на същата тема и по-рано, но онова беше само интуиция. Този фарс тук днес сутринта обаче ми изясни всичко и аз смятам на свой ред да го обясня на Съвета.
— Наистина си луд! — каза Компор.
— Добре. Ела с мен и слушай.
Двамата тръгнаха надолу по стълбите. Бяха останали само те — последните, които трябваше да слязат. И когато Тривайз леко мина напред, устните на Компор едва-едва помръднаха, за да хвърлят в гърба на другия едно беззвучно „глупак!“.
2
Кмет Харла Бранно призова сесията на Изпълнителния съвет към ред. В очите й не се виждаше никакъв признак за интерес към събранието, ала въпреки това никой не се съмняваше, че си е отбелязала всички присъстващи и онези, които още не са дошли. Сивата й коса бе грижливо оформена в прическа, която не беше нито подчертано женствена, нито пък имитираше мъжка. Тя просто си бе нейната прическа инищо повече. Нетърпящото й възражение лице не се отличаваше с красота, но пък и едва ли някой търсеше красота в него.
Харла Бранно бе най-способният администратор на планетата. Не беше блестяща като Салвор Хардин и Хобър Малоу, чиито дела даваха живот на първите два века от съществуването на Фондацията, и същевременно никой не можеше да я свърже с щуротиите на наследствените Индбъри, които бяха управлявали непосредствено преди времето на Мулето.
Речите й не раздвижваха човешките умове, нито пък самата тя бе надарена със способност за драматични жестове, ала можеше да взима тихи решения и да се придържа към тях, докато е убедена, че е права. Без да има някакво очевидно обаяние, умееше да убеждава гласоподавателите, че тези решения ще са правилните. Тъй като според Селдъновата доктрина историческата промяна е твърде трудно да бъде отклонена (като се изключи непредвидимото — нещо, което повечето селдънисти забравят въпреки крайно неприятния инцидент с Мулето), Фондацията би трябвало при всички условия да запази столицата си на Терминус. Само че има едно „би трябвало“. При току-що приключилото си появяване като изображение отпреди петстотин години, Селдън спокойно бе оповестил вероятността за оставане на Терминус на 87,2 процента.
Това обаче дори и за селдънистите означаваше, че съществува 12,8 процента възможност столицата да
