криволици.
Първият говорител докосна клавишите на вградената в подлакътника на креслото му малка конзола.
— Ще го върнем в началото, по времето на Хари Селдън, и ще го нагласим на бавно постъпателно движение. Ще го калибрираме тъй, че наведнъж да виждаме само по едно десетилетие. Така човек изпитва приказното усещане за хода на историята, без да се отвлича от детайлите. Питам се дали някога си го правил.
— Никога точно по този начин, Първи говорителю.
— А би трябвало. Усещането наистина е фантастично. Виж колко редки са черните следи в началото. През първите няколко десетилетия не е имало много възможности за алтернативи. С времето обаче разклоненията се увеличават експоненциално. Ако не беше фактът, че щом се поеме по някое от тях, в бъдещето изчезват множество други, скоро всичко щеше да стане трудно поддаващо се на контрол. Разбира се, когато разглеждаме бъдещето, трябва да внимаваме какво точно разчитаме да изчезне.
— Зная, Първи говорителю — в реакцията на Гендибал имаше оттенък на сухота, който той не можа да отстрани напълно.
Първият говорител не реагира.
— Забележи червено оцветените криви линии от символи. В тях има някаква тенденция. Както изглежда, те би трябвало да се появяват случайно, доколкото всеки говорител защитава мястото си, като добавя усъвършенствания към оригиналния План на Селдън. Може би няма начин да се предвиди къде ще се направи доусъвършенстване или накъде някой конкретен говорител ще насочи интересите и способностите си, но въпреки това аз отдавна подозирам, че смесицата от Селдъново черно и говорителско червено следва някакъв строг закон, който силно зависи от времето и от почти нищо друго.
Гендибал гледаше как минават годините и черните и червените линийки образуват почти хипнотично преплитащ се мотив. Самият мотив, естествено, сам по себе си не означаваше нищо. Важни бяха символите, от които той бе съставен.
Тук-там се появяваше някое яркосиньо ручейче, набъбваше, разклоняваше се и ставаше ясно забележимо, а после се втичаше обратно в себе си и преминаваше в черно или червено.
Първият говорител каза:
— Отклоненията са в синьо — и чувството на антипатия, идващо и от двамата, изпълни пространството помежду им. — Ще ги срещаме отново и отново и накрая ще стигнем до Века на отклоненията.
Стигнаха. Човек със сигурност можеше да каже кога рушащият всичко феномен на Мулето мигновено е изпълнил Галактиката, понеже първичният радиант изведнъж се разду от разклоняващи се сини ручейчета — появяваха се повече, отколкото можеха да изчезнат — докато самата стая сякаш посиня, а линиите се удебелиха и белязаха стената с все по-ярко и ярко замърсяване. (Това бе точната дума.)
Синьото достигна апогея си, а после избледня, изтъня и се сви в едно-единствено отклонение за цял век, преди накрая да се просмуче напълно. Когато то изчезна и Планът се върна към черното и червеното, стана ясно, че тук е пипала ръката на Прийм Палвър.
Нататък, нататък…
— Това е настоящето — спокойно каза Първият говорител.
Нататък, нататък…
Всичко се сви в същински възел от плътно сплетено черно с много малко червено в него.
— Това е създаването на Втората империя — обади се отново Първият.
Той изключи първичния радиант и стаята се окъпа в естествена светлина.
Гендибал каза:
— Емоционално изживяване.
— Да — усмихна се Първият говорител, — и ти, доколкото успяваш, внимаваш да не идентифицираш емоцията. Няма значение. Нека отбележа някои неща, които ми трябват. Ще видиш, на първо място, почти пълната липса на синьото в отклоненията след Прийм Палвър — с други думи, през последните двадесет декади. Ще забележиш, че през следващите пет века няма разумна вероятност за нещо повече от петокласни отклонения. Ще забележиш също, че с усъвършенстванията на психоисторията сме започнали да съкращаваме периода за установяването на Втората империя. Както несъмнено разбираш, Хари Селдън — макар и да е бил съвършен гений — не би могъл да бъде всезнаещ. Ние сме подобрили неговата работа. Знаем за психоисторията повече, отколкото вероятно е знаел той. Селдън е приключил изчисленията си с Втората империя, а ние продължихме нататък. Наистина, ако мога да го спомена, без да засегна някого, новият Хиперплан, който подминава създаването на Втората империя, е до голяма степен мое дело и точно той ми осигури настоящия пост. Говоря ти всичко туй, за да ти спестя излишните приказки. Как можеш при това положение да се изхитриш със заключението, че Планът на Селдън е безсмислен? Той няма никакви недостатъци. Самият факт, че е оцелял след Века на отклоненията — с цялото ми уважение към Прийм Палвър — е най-доброто доказателство, че е безпогрешен. Къде е неговата слабост, млади човече, та да му лепваш етикета „безсмислен“?
Гендибал стоеше изправен, като че бе глътнал бастун.
— Прав си, Първи говорителю. Планът на Селдън няма недостатъци.
— Тогава значи оттегляш забележката си?
— Не, Първи говорителю. Това, че е лишен от недостатъци, е неговият недостатък. Безпогрешността му е фатална!
19
Първият говорител невъзмутимо следеше събеседника си. Беше се научил да контролира своето изражение и му бе забавно да наблюдава колко е тромав в това отношение Гендибал. При всяка размяна на реплики младият човек правеше всичко възможно да скрие чувствата си, но въпреки туй ги излагаше на показ.
Шандис безстрастно го заизучава. Слаб младеж, не много над средния ръст, с тънки устни и костеливи неспокойни ръце. Имаше тъмни, лишени от чувство за хумор очи, склонни да затаяват помислите му.
Първият говорител знаеше, че не е лесно този човек да бъде разубеден в твърденията си.
— Служиш си с парадокси, говорителю — рече той.
— Само изглежда, че са парадокси, Първи говорителю, понеже ние приемаме като даденост и не подлагаме на съмнение толкова много неща, свързани с Плана на Селдън.
— Тогава какъв е твоят въпрос?
— Самата основа на Плана. Всички знаем, че той няма да действа, ако неговото естество — или дори самото му съществуване — е известно на прекалено голяма част от хората, чието поведение е проектиран да предвижда.
— Струва ми се, че Хари Селдън е разбирал това. Мисля дори, че го е превърнал в една от двете фундаментални аксиоми на психоисторията.
— Той не е предвидил Мулето, Първи говорителю, и затова не би могъл да предвиди до каква степен хората от Първата фондация ще бъдат обзети от мисълта за Втората фондация, след като Мулето им е показал колко важна е тя.
— Хари Селдън… — за миг Първият говорител потръпна и млъкна.
Физическият облик на Хари Селдън бе познат на всички членове на Втората фондация. Неговите изображения — двумерни и тримерни, фотографски и холографски, на барелеф и в цял ръст, седнали и прави — се срещаха навсякъде. Но всички те го показваха в последните няколко години от живота му. Всичките бяха на стар и благ мъж с лице, набраздено от мъдростта на възрастта, символизиращо квинтесенцията на напълно узрелия гений.
Сега обаче Първият говорител си спомни, че е виждал фотография, за която се твърдеше, че е на Селдън като младеж. Никой не й обръщаше внимание, защото мисълта за един млад Селдън съдържаше едва ли не вътрешно противоречие. Ала той все пак я бе разглеждал и сега внезапно му хрумна, че Стор Гендибал прилича изключително много на младия Селдън.
Странно! Това бе от ония суеверия, които от време на време влияят на всеки човек, колкото и да е рационален. Беше се полъгал по убягващото сходство. Ако имаше фотографията пред себе си, сигурно
