Гендибал усети, че космите на врата му настръхнаха. Наблизо имаше и други умове. Излишно бе да се обръща, за да разбере, че зад него са застанали още трима. Отдалеко се задаваха и други. Здравата миришеше на фермери.
— Моята работа, Карол Рафирант, определено не е твоя работа.
— Така казваш ти? — Рафирант извиси глас. — Приятели, той казва неговата работа не бъдеш наша работа.
Отзад се разнесе смях и се чу глас:
— Той бъдеш прав, щото неговата работа бъдеш клепане в книги и чесане на ’мпютри, а това не става за истински мъже.
— Каквато и да е моята работа — твърдо отговори Гендибал, — сега отивам да си я върша.
— И как ще го направиш, малък ойчен? — каза Рафирант.
— Като мина край теб.
— Ти ще опиташ? Ти не боиш да спра с ръце?
— Ти и всичките приятели? Или само ти? — Гендибал изведнъж мина на демски диалект. — Ти не боиш с’мичък?
Строго погледнато, не се полагаше да го подтиква по такъв начин, но тъй щеше да спре общото нападение, а то трябваше да бъде спряно, за да не предизвика още по-голяма недискретност от негова страна.
Подейства. Рафирант се начумери още повече.
— Ако някого бъдеш страх, книжно момче, ти бъдеш оня, дето бъдеш пълен с него. Приятели, правете място. Стойте назад и пуснете да мине, та да види дал’ аз бъдеш с’мичък уплашен.
Рафирант вдигна големите си лапи и ги разблъска. Говорителят не се боеше от боксьорското изкуство на фермера, но винаги имаше вероятност човек да получи някой як удар.
Гендибал внимателно приближи, като с деликатна бързина работеше в ума на Рафирант. Не много — едва-едва, неусетно — но достатъчно, за да забави лекичко рефлексите. После се стрелна навън — към всички други умове, които вече се бяха насъбрали. Менталната му енергия виртуозно сновеше напред-назад, като никога не се спираше толкова дълго в нечий ум, че да остави следа, но все пак достатъчно време, за да открие нещо, което би могло да бъде от полза.
Приближи по котешки към фермера — бдителен, нащрек и успокоен, че никой не се опитва да се намеси.
Рафирант внезапно замахна, ала Гендибал съзря намерението в ума му, преди който и да е мускул да бе започнал да се стяга, и отстъпи встрани. Ударът направо изфуча край него — Карол явно не пестеше сили. Въпреки туй Гендибал продължаваше да стои недокоснат. Другите нададоха обща въздишка.
Говорителят не направи никакво усилие да блокира или отговори на удара. Щеше да е трудно да парира, без ръката му да го заболи, а нямаше никаква полза да отвърне със същото, понеже фермерът щеше да го издържи без проблеми.
Можеше единствено да подлъгва мъжа и да го кара да пропуска. Това трябваше да сломи бойния му дух — нещо, което прякото противопоставяне не би сторило.
Рафирант се нахвърли, ревящ като бик. Гендибал бе готов и отстъпи точно колкото фермерът да не успее да го сграбчи. Ново нападение и нов пропуск.
Гендибал почувства как собственият му дъх започва да излиза със свистене. Физическото усилие не бе голямо, но менталното — да се опитва да контролира чуждия ум, ала не напълно, бе чудовищно трудно. Нямаше да издържи още дълго.
Колкото се може по-спокойно той каза, докато същевременно леко подбутваше Рафирантовия механизъм за подтискане на страха и се опитваше да усили по минималистки начин онова, което вероятно бе суеверният страх на фермера от учените:
— Сега ще ида да си върша работата.
Лицето на Рафирант се сгърчи от ярост, но за миг той не се помръдна. Гендибал почувства как мисли другият. Малкият учен се бе изпарил като с магия. Усети страхът на фермера да се надига и за момент…
Но тогава яростта на демянина се надигна по-високо и затисна страха.
Рафирант извика:
— Приятели! Ойченият бъдеш танцьор. Той бяга с чевръсти пръсти и подиграва с правилата на честния демски удар-за-удар. Хванете него. Дръжте него. Ние значи ще разменяме удар за удар. Той може бъдеш първоудрящ — дар от мен, а аз — аз бъдеш второудрящ.
Гендибал откри пролуките между хората, които сега го заобикаляха. Единственият му шанс бе да задържи някоя от тях достатъчно дълго, за да се промъкне през нея, а после да побегне, доверявайки се на собствената си издръжливост и на способността си да подтиска волята на противниците.
Той се мяташе насам-натам, а мозъкът му сякаш се гърчеше от усилие.
Нямаше да стане. Бяха прекалено много, пък и необходимостта да се придържа към правилата на транторианското поведение бе прекалено ограничаваща.
Усети ръце на раменете си. Бяха го хванали.
Щеше да се наложи да се набърка поне в няколко от умовете. Това би било неприемливо и съсипващо за кариерата му. Обаче животът му — направо животът — беше в опасност.
Как се бе случило?
24
Събранието на Масата не бе в пълен състав.
Нямаше обичай да се изчаква някой от говорителите, ако закъснее, нито пък, помисли си Шандис, Масата беше в подобно настроение. Стор Гендибал бе най-младият и явно не осъзнаваше изцяло този факт. Действаше, сякаш младостта сама по себе си е добродетел, а възрастта — въпрос на небрежност от страна на ония, които би трябвало да бъдат по-умни. Гендибал не се ползваше с популярност сред останалите говорители. Всъщност той не бе съвсем популярен и в очите на самия Шандис. Въпросът сега обаче не опираше до популярността.
Делора Деларми прекъсна размислите му. Гледаше го с големите си сини очи, а кръглото й лице — с придобитото си изражение на невинност и дружелюбност — маскираше един остър ум (за всички, освен за другите с нейния собствен ранг) и силата на концентрацията й.
Тя рече с усмивка:
— Първи говорителю, ще чакаме ли още?
(Събранието не бе официално открито, така че, строго казано, тя би могла да започне разговор, макар някой друг да би почакал Шандис да заговори пръв по силата на своята титла.)
Шандис я погледна обезоръжаващо въпреки лекото нарушение на вежливостта.
— В друг случай не бихме чакали, говорителко Деларми, но тъй като Масата се е събрала точно за да изслуша говорителя Гендибал, ми се вижда подходящо да не се придържаме стриктно към правилата.
— Къде е той, Първи говорителю?
— Това, говорителко Деларми, не знам.
Делора огледа правоъгълника от лица. Освен Първия говорител трябваше да има още единадесет други. Само дванадесет души. За пет века Втората фондация бе увеличила силите и задълженията си, ала всички опити Масата да надмине бройката дванадесет се бяха проваляли.
Дванадесет човека бяха след смъртта на Селдън, когато вторият Първи говорител (самият Селдън винаги е бил смятан за първия поред) бе определил тази бройка, и продължаваха да бъдат дванадесет.
Защо дванадесет? Това число лесно се делеше на групи с еднакъв размер. Беше достатъчно малко, за да може да се обсъжда нещо заедно н достатъчно голямо, за да се работи в екипи. Ако бяха повече, щяха да се ръководят трудно, ако бяха по-малко, нямаше да са достатъчно гъвкави.
Това бе обяснението. Всъщност никой не знаеше защо е била приета тази бройка, нито пък защо не трябва да се променя. В края на краищата дори Втората фондация можеше да се окаже роб на традицията.
На Деларми й трябваше само един кратък миг, за да премисли този въпрос, докато гледаше лице след
