да се превърне в административен център първо на един голям междупланетарен съюз, а след това и на Галактическата империя. Нямаше кой знае какъв подтик да стане нещо друго. Не бе прекалено добър за каквото и да било. След Великия грабеж онова, което продължаваше да поддържа Трантор, бе огромното количество метал. Той всъщност представляваше гигантска мина, снабдяваща петдесетина свята с евтина легирана стомана, алуминий, титан, мед, магнезий; връщайки по този начин насъбраното в продължение на хилядолетия и изразходвайки запасите си стотици пъти по-бързо, отколкото ги бе натрупвал.
Все още имаше огромни залежи от метал, но те бяха под земята и по-трудно достъпни. Демските фермери (те никога не се наричаха транторианци — дума, смятана за лошо предзнаменование и поради това членовете на Втората фондация я бяха запазили за себе си) все по-малко желаеха да се занимават с миньорство. Несъмнено въпрос на суеверие.
Много глупаво от тяхна страна. Бе напълно възможно металът, останал под повърхността, да отравя почвата и допълнително да намалява нейната плодородност. От друга страна обаче, хората бяха разпръснати по планетата и земята успяваше да ги изхрани. А и винаги имаше известни продажби на метал.
Погледът на Гендибал блуждаеше по плоския хоризонт. В геоложко отношение Трантор бе жив, както бяха живи почти всички населени планети, но от последния голям период на планинообразуване бяха минали поне стотина милиона години. Съществуващите възвишения бяха ерозирали до меки хълмове. Всъщност по време на периода на голямото обковаване с метал много от тях бяха сравнени със земята.
На юг, невидим за очите, бе брегът на залива Кепитъл, а зад него се намираше Източният океан. И двата бяха възстановени след разкъсването на подземните цистерни. На север се издигаха кулите на Галактическия университет, които засенчваха относително плоската, но пък широка Библиотека, по- голямата част от която бе под земята, а още по на север бяха останките на Имперския дворец.
Навсякъде около него имаше ферми, сред които тук-там се срещаше по някоя друга постройка. Той минаваше покрай стада от говеда, кози, пилета — всевъзможни одомашнени животни, каквито имаше във всяка транторианска ферма. Никое от тях не му обръщаше внимание.
Гендибал безстрастно си помисли, че навсякъде в Галактиката, на който и да е от безбройните населени светове, щеше да срещне същите тези животни и че няма да има и две планети, на които те да са напълно еднакви. Спомни си козите у дома и своята собствена питомна женска, която някога бе доил. Онези кози бяха далеч по-големи и по-буйни от малките и сякаш философски настроени същества, донесени на Трантор и останали там след Великия грабеж. На населените светове в Галактиката битуваха разновидности на всяко от тези създания — толкова многобройни, че ставаха неизброими, и нямаше човек на който и да е свят, дето да не се кълне в предпочитаното си животно, независимо дали то произвежда месо, мляко, яйца, вълна иди нещо друго.
Както обикновено, не се виждаха никакви демяни. Гендибал се бе уверил, че фермерите избягват да бъдат виждани от ония, които те наричаха „ойчени“ (неправилно произношение — вероятно нарочно — на думата „учени“ на техния диалект). Още едно суеверие.
Той хвърли бърз поглед към транторианското слънце. Вече се бе вдигнало високо, но топлината му не беше подтискаща. На това място, при тази географска ширина лъчите му не изгаряха, а и студът никога не ставаше свиреп. (Понякога на Гендибал му липсваше хапещият студ или поне си въобразяваше, че е така. Никога не бе посещавал отново родната си планета. Може би, признаваше дълбоко в себе си той, за да не се лиши от илюзии.)
Изпита приятното усещане, че мускулите му са тъй здрави и стегнати, та чак звънтят, и реши, че достатъчно е тичал. Премина към бързо ходене, дишайки дълбоко.
Трябваше да бъде готов за задаващото се събиране на Масата и за един последен тласък, за да предизвика промяна в политиката към ново мислене, което да схване растящата опасност от страна на Първата фондация и от другаде и да тури край на фаталното упование на „съвършеното“ действие на Плана. Кога ли ще разберат, че самото съвършенство е най-сигурният признак за опасност?
Гендибал знаеше, че ако някой друг, а не той, го бе предложил, решението би минало без проблеми. Както се стичаха нещата в момента, то пак щеше да бъде прието, понеже старият Шандис го подкрепяше и несъмнено щеше да продължи да го прави. Той едва ли би желал да влезе в историята като онзи Първи говорител, при когото Втората фондация е закреяла.
Демянин!
Гендибал се стресна. Бе почувствал далечното пипалце на нечий ум много преди да види човека. Умът беше на демянин-фермер — груб и неловък. Гендибал внимателно се отдръпна, оставяйки само едно докосване — толкова леко, че да не може да бъде доловено. В това отношение Втората фондация имаше много твърди правила. Фермерите представляваха нейните щитове, макар да не го съзнаваха. Те трябваше да останат колкото е възможно по-далеч от събитията.
Никой, който идваше на Трантор за търговия или туризъм, не виждаше нищо друго освен фермери плюс може би неколцина маловажни учени, живеещи в миналото. Ако фермерите бъдеха отстранени или започнеха съмнения в тяхната безобидност, учените щяха да се открояват повече, и то с катастрофални резултати. (Това бе една от класическите демонстрации, която неофитите в Университета се очакваше да разработят без чужда помощ. Ужасните отклонения, показвани от първичния радиант дори при съвсем слабо въздействие върху умовете на демяните, бяха изумителни.)
Гендибал го видя. Беше фермер до мозъка на костите си. Представляваше почти карикатура на онова, което би трябвало да е един транторианец — висок и широкоплещест, с кафеникава кожа, облечен в груби дрехи, с голи ръце, тъмнокос, тъмноок, крачещ тромаво и широко. Гендибал имаше усещането, че направо може да помирише обора около него. (Не го презирай чак толкова, помисли си той. Когато е било нужно за плановете му, Прийм Палвър не е имал нищо против да играе тази роля. Ама и той е бил един фермер — нисък, пълен и отпуснат. Умът му, а не тялото, беше измамил Аркади.)
Сега фермерът приближаваше, почти трополейки по пътя, и открито го зяпаше — нещо, което накара Гендибал да се намръщи. Досега никой демянин или демянка не го бяха гледали така. Даже децата побягваха и после се озъртаха от разстояние.
Гендибал не забави ход. Имаше достатъчно място да мине покрай оня без дума или поглед и така щеше да е най-добре. Беше решил да стои настрана от ума му.
Отклони се встрани, но това не се хареса на другия. Той спря, разкрачил широко нозе, разпери големите си ръце, сякаш да му препречи пътя, и каза:
— Хо! Ти бъдеш ойчен?
Колкото и да се стараеше да е безразличен, Гендибал почувства войнствеността, която прииждаше като вълна от приближаващия ум. Той също спря. Щеше да е невъзможно да се опита да отмине, без да поговори, а това само по себе си представляваше измерителна задача. За човек, привикнал към бързата и фина размяна на звуци, изражения, мисли и ментална енергия, комбинацията от които съставляваше общуването между хората от Втората фондация, беше уморително да се ограничава единствено с комбинирането на думи. Все едно да буташ голям камък с ръце и рамене, когато наблизо се търкаля железен лост.
Тихо и с грижливо изчистен от емоции глас Гендибал каза:
— Аз съм учен. Да.
— Хо! Ти съм ойчен. Сега чуждоземски ли говорим? И не виждам ли дали ти бъдеш или съм ойчен? — фермерът приведе глава в подигравателен поклон. — Какъвто бъдеш малък и сбръчкан, и бледен, и вириноско.
— Какво искаш от мен, демянино? — попита Гендибал, без да помръдне.
— Аз бъдеш титулован Рафирант5. А Карол бъдеш мойто предишно име. — Акцентът му стана забележимо по-демски, и „р“-тата се затъркаляха гърлено.
Гендибал рече:
— Какво искаш от мен, Карол Рафирант?
— А как бъдеш ти титулован, ойчен?
— Има ли значение? Можеш да продължиш да ми казваш „учен“.
— Ако аз питам, има значение аз да ми отговориш, малък вириноско ойчен.
— Добре, аз се титуловам Стор Гендибал и сега ще ида да си върша моята работа.
— Каква бъдеш твойта работа?
