тесен специалист. Знам нещичко за химическата природа на живота. Учили са ме, че водата, протеините и нуклеиновите киселини са единствената му възможна основа.
— Струва ми се, че това е произволно заключение. Коректно е да се каже, че досега не е била открита никаква друга форма на живот и да спреш дотук. Има обаче нещо по-изненадващо. Ендемитните видове, тоест онези, които се намират само на една-единствена планета и никъде другаде, са едва няколко на брой. Повечето, включително Homo sapiens, са разпространени на всички или на мнозинството от населените светове в Галактиката и са в близко родство в биохимично, физиологично иморфологично отношение. От друга страна, по характерните си особености ендемитните видове силно се различават както от широко разпространените, така и един от друг.
— Е, какво от това?
— Заключението е, че един свят в Галактиката — един свят — се различава от останалите. Живот се е развил на десетки милиони планети — никой не знае точно на колко. Това е бил прост, рядък, слабо изявен живот — труден за поддържане и още по-труден за разпространение. На един свят, само на един животът се е разклонил в милиони видове — несъмнено милиони — някои от които са много специализирани, високоорганизирани, склонни към размножаване и експанзия, и сред тях сме ние. Били сме достатъчно интелигентни да създадем цивилизация, да разработим хиперпространствения полет и да колонизираме Галактиката; разпространявайки се из нея, сме взели със себе си множество други форми на живот — свързани една с друга и с нас самите.
— Ако се замислиш — каза Тривайз с известно безразличие, — това май отговаря на здравия разум. Имам предвид, че се намираме в една обитавана от човеци Галактика. Допуснем ли, че всичко е започнало на един-единствен свят, той би трябвало да се различава от другите. Защо пък не? Шансовете животът да се развие толкова бурно трябва наистина да са много малки — може би едно на сто милиона — така че най-вероятно е това да се е случило на един самопораждащ живота свят от сто милиона възможни. Трябва да е бил само един.
— Обаче какво е направило този свят така различен от другите? — възбудено попита Пелорат. — Какви условия са го превърнали в уникален?
— Може би е въпрос на чиста случайност. В края на краищата хората и формите на живот, които те са носели със себе си, сега съществуват на десетки милиони планети, така че всички би трябвало да са достатъчно добри.
— Не! След като веднъж човешкият вид е еволюирал, след като е развил техниката, след като е укрепнал в трудната борба за оцеляване, той би могъл да се пригоди да живее на всеки свят, който е поне малко гостоприемен — например на Терминус. Само че можеш ли да си представиш интелигентен живот да се развие на Терминус? Когато по времето на енциклопедистите тази планета за пръв път е била населена от хора, най-висшата форма на растителен живот, която тя е произвеждала, била някаква мъхоподобна растителност по скалите; най-висшата животинска форма на живот пък са били малки коралоподобни създания в океана и насекомоподобни летящи организми на сушата. Ние направо сме ги затрили и сме населили водата и сушата с риби, зайци, кози, трева, зърнени култури, дървета и така нататък. От тукашните видове не е останало нищо, като се изключи онова, дето сега живее в зоологическите градини и аквариумите.
— Хмм — изсумтя Тривайз.
Пелорат го гледа втренчено цяла минута, сетне въздъхна и каза:
— Всъщност това не те интересува, нали? Удивително! Някак си не мога да намеря някой, дето да се интересува. Мисля, че грешката е моя. Не успявам да го направя да изглежда интересно, въпреки че мен самия ме вълнува толкова много.
— То си е интересно — рече Тривайз. — Само че… какво от това?
— Не ти ли идва на ум, че може да представлява научен интерес да изучаваш света, дал живот на единствено процъфтяващия характерен екологичен баланс, който някога Галактиката е виждала?
— Може би, ако си биолог… Аз обаче не съм. Ще трябва да ме извиниш.
— Разбира се, скъпи приятелю. Работата е там, че никога не съм виждал и биолози, които да се заинтересуват. Казах ти, че първата ми специалност беше биологията. Повдигнах въпроса пред моя професор — н той не се заинтересува. Каза ми да се насоча към някакъв практически проблем. Това толкова ме отврати, че вместо с биология се заех с история — тя поне още от пуберитетските години си ми беше хоби — и изследвах „въпроса за произхода“ от този ъгъл.
— Ако не друго — рече Тривайз, — дал ти е занимание за цял живот, така че би трябвало да си доволен, задето преподавателят ти е бил толкова непросветен.
— Да, предполагам, че човек може да разглежда проблема и от подобна страна. А и като занимание е много интересно и никога не ми е досадило. Само че наистина би ми се искало ти да се заинтересуваш. Ненавиждам усещането, че винаги ще приказвам на себе си.
Тривайз отметна глава назад и гръмогласно се разсмя.
На спокойното лице на Пелорат се изписа сянка от обида.
— Защо ми се смееш?
— Не на теб, Янов — отвърна Тривайз. — Смеех се на собствената си глупост. Ако става въпрос за теб, аз съм ти изключително благодарен. Знаеш ли, ти беше съвършено прав.
— Да повдигна въпроса за важността на произхода на човечеството?
— Не, не… Всъщност и за това… Но аз имах предвид, че беше съвършено прав да ме посъветваш да престана да мисля съзнателно по моя проблем и да си насоча ума някъде другаде. Свърши работа. Докато говореше за начина, по който се е развил животът, най-накрая ми хрумна как да открия хиперрелето — ако то, естествено, съществува.
— А-а, туй ли?
— Да! В момента това е моята мономания. Аз търсех проклетото хиперреле, сякаш се намирам на някоя стара тренировъчна гемия, и проучвах всяка част от кораба на око, дирейки нещо, дето да се различава от останалото. Бях забравил, че този кораб е крайният продукт на хилядолетна техническа еволюция. Разбираш ли?
— Не, Голан.
— На борда имаме компютър. Как можах да го пропусна?
Махна с ръка и влезе в стаята си, като даде знак на Пелорат да тръгне след него.
— Трябва само да се опитам да вляза във връзка — рече той и сложи ръце върху контактната повърхност на компютъра.
Ставаше въпрос да опита да се свърже с Терминус, който сега беше на няколко хиляди километра.
„Свържи се! Говори!“ Сякаш някакви нервни окончания прераснаха и се протегнаха назад с удивителна скорост — скоростта на светлината, естествено — за да установят връзката.
Тривайз почувства, че докосва — не точно докосва, а усеща — е, не че усеща, а… няма значение, думи за това не съществуваха.
Той съзнаваше, че Терминус му е под ръка и макар разстоянието помежду им да се увеличаваше с около двадесет километра в секунда, връзката бе стабилна, като че ли планетата и корабът бяха неподвижни и само на няколко метра един от друг.
Не каза нищо и прекъсна връзката. Просто изпробваше принципа за свързване.
Някъде натам, на осем парсека, беше Анакреон, най-близката голяма планета — по галактическите стандарти почти в съседния двор. За да изпрати съобщение чрез същата притежаваща скоростта на светлината система, която току-що бе сработила при връзката с Терминус — и да получи оттам отговор — щяха да му потрябват петдесет и две години.
„Свържи се с Анакреон!“ Мисли за Анакреон! Мисли толкова ясно, колкото можеш. Знаеш къде се намира спрямо Терминус и спрямо галактическото ядро; изучавал си неговата планетография и история; решавал си военни проблеми, в които е трябвало наново да се завземе тази планета (в невъзможния днес случай — ако тя бъде завладяна от някой враг).
Космосе! Та ти си бил на Анакреон.
Представи си го! Представи си го! Ще почувстваш, че си на него чрез хиперрелето.
Нищо! Нервните му окончания потръпнаха и застинаха в нищото.
Тривайз се успокои.
