Пелорат внимателно продължи:
— Не смятам да ти се бъркам, Голан, но ми се струва, че не ме слушаш. Не че съм кой знае колко интересна особа — нали разбираш, винаги съм си падал малко нещо досадник. Все пак, виждаш ми се умислен по особен начин. Да няма нещо тревожно? Слушай, недей да се боиш да ми кажеш. Предполагам, че не мога да направя кой знае какво, но, скъпи приятелю, няма да изпадна в паника.
— Нещо тревожно? — Тривайз като че ли се сепна и леко се намръщи.
— Имам предвид кораба. Нали е някакъв нов модел; предполагам, може нещо да не му е наред — Пелорат си позволи да пусне лека, неуверена усмивка.
Тривайз живо поклати глава.
— Много тъпо от моя страна да те държа в такава неизвестност, Янов. Корабът е съвсем наред. Работи идеално. Проблемът е там, че търсих хиперреле.
— Аха, разбирам… Само дето не ми е ясно. Какво значи хиперреле?
— Ще ти обясня, Янов. Аз съм във връзка с Терминус. Най-малкото мога да вляза във връзка с него винаги, когато поискам, а и Терминус на свой ред може да влезе във връзка с нас. Те знаят местоположението на кораба, понеже са следили траекторията му. Даже и да не я бяха наблюдавали, щяха да ни открият, като сканират близкия космос за маса, която да извести за наличието на кораб или евентуално на метеорит. После обаче биха могли да открият енергийния десен, по който не само ще различат кораб от метеорит, но и ще разпознаят конкретния кораб, защото няма два звездолета, които да използват енергията по съвсем еднакъв начин. В известен смисъл енергийният ни десен си остава характерен, независимо какви приспособления или уреди включваме и изключваме. Разбира се, корабът може да е непознат, ала ако неговият енергиен десен е бил записан на Терминус — какъвто е нашият случай — той ще бъде идентифициран веднага, щом го открият.
— Струва ми се, Голан, че напредъкът на цивилизацията не е нищо друго освен ограничаване на възможността да се усамотиш.
— Може би си прав. Рано или късно обаче ние ще трябва да минем през хиперпространството, защото иначе ще бъдем осъдени да останем цял живот на един-два парсека от Терминус и въобще да не направим междузвездно пътуване. От друга страна, при преминаване през хиперпространството, нашият курс в обикновеното пространство се прекъсва. Просто се придвижваме от тук до там — имай предвид, че понякога дупката е стотици парсека — за един миг. Изведнъж се оказваме много далеч в посока, която е ужасно трудно, да се предвиди, и на практика повече не можем да бъдем открити.
— Разбирам. Да.
— Освен ако, естествено, те не са поставили на борда хиперреле. То изпраща сигнал през хиперпространството — сигнал, характерен за този кораб — и властниците на Терминус ще знаят къде сме по всяко време. Това е отговорът на твоя въпрос. Не бихме могли да се скрием никъде в Галактиката и никаква комбинация от скокове през хиперпространството не може да ни помогне да избягаме от техните уреди.
— Ама, Голан — меко рече Пелорат, — та ние не искаме ли Фондацията да ни защищава?
— Искаме, Янов, но само когато ние помолим за това. Нали ти каза, че развитието на цивилизацията означавало непрекъснато ограничаване на възможността да се усамотиш. Е, аз не искам да съм чак толкова напредничав. Искам да притежавам свободата да се движа, където си пожелая, без да ме открият — освен ако имам нужда от защита. Така че бих се почувствал по-добре, ама много по-добре, ако на борда липсва хиперреле.
— Да не си открил някое, Голан?
— Не, не съм. Ако бях открил, може би някак си щях да успея да го повредя.
— А ще познаеш ли, че е хиперреле, ако го видиш?
— Това е една от спънките. Може би няма да мога да го разпозная. Знам как горе-долу изглежда едно хиперреле, а също и разни начини за откриване на подозрителен предмет — но този кораб е последен модел и е проектиран за специални задачи. Хиперрелето може да е така вградено в конструкцията му, че да не се забелязват никакви следи.
— Сигурно няма хиперреле и затова не си го намерил.
— Не бих се осмелил да предположа това, а пък не ми се ще да правя скок, докато не го разбера.
Пелорат придоби просветен вид.
— Значи затуй просто се влачим из космоса. Чудех се защо още не сме скочили. Нали разбираш, чувал съм за скоковете. Наистина бях малко поизнервен — питах се кога ще ми наредиш да се увържа с колани или да взема някое хапче, или нещо подобно.
Тривайз успя да изцеди една усмивка.
— Няма защо да си напрегнат. Това не са древните времена. На такъв кораб просто оставяш компютърът да свърши цялата работа. Даваш му инструкции, а той прави останалото. Изобщо няма да разбереш, че нещо е станало, само дето пространството изведнъж ще промени вида си. Ако някога си гледал прожекция на диапозитиви, знаеш какво се получава, когато вместо един диапозитив внезапно се появи някой друг. Скокът изглежда горе-долу по този начин.
— Бре! Човек не усеща нищо? Странно! Вижда ми се малко разочароващо.
— Аз никога не съм усещал нищо, а корабите, на които съм летял, не бяха тъй съвършени като нашето бебче. Само че не заради хиперрелето не сме скочили още. Трябва да се отдалечим малко повече от Терминус, а също и от слънцето. Колкото по-далеч си от който и да е масивен обект, толкова по-лесно е да контролираш скока и да излезеш отново в пространство с желаните координати. При опасност можеш да рискуваш да скочиш, когато си само на двеста километра от повърхността на някоя планета, и просто да се надяваш всичко да свърши благополучно. Тъй като в Галактиката безопасният обем е много по-голям от опасния, логично е да разчиташ, че ще успееш. Обаче винаги остава възможността случайни фактори да те накарат да се озовеш на няколко милиона километра от някоя голяма звезда или пък вътре в ядрото на Галактиката — и да се изпържиш, преди да успееш да мигнеш. Колкото по-далеч си от голяма маса, толкова по-слаби са тези фактори и по-малко вероятно е да се случи някакво нещастие.
— В такъв случай ти препоръчвам да си предпазлив. Не сме се скъсали от бързане.
— Точно тъй. Особено след като ще ми е ужасно приятно да намеря хиперрелето, преди да скочим. Или пък да открия начин да се самоубедя, че хиперреле няма.
Тривайз като че ли пак се вглъби в самотната си концентрация и Пелорат попита, като повиши леко глас, за да преодолее бариерата на неговата отнесеност:
— Колко още ни остава?
— Какво?
— Искам да кажа, кога щеше да направиш скока, ако хиперрелето не те тревожеше, скъпи друже?
— При сегашната ни скорост и траектория бих го сторил на четвъртия ден от излитането. Ще изчисля точното време на компютъра.
— Е, значи имаш още два дни за търсене. Може ли да предложа нещо?
— Давай.
— В моята работа — тя, разбира се, е съвсем различна от твоята, но вероятно не е изключено обобщение — винаги се е оказвало, че ако задълбаеш прекалено силно върху някой проблем, сам си отрязваш възможността за победа. Защо просто не се отпуснеш и не си поговорим за нещо друго. Неосъзнаващият проблема мозък, който няма да се мъчи от тежестта на концентрираното мислене, може да реши задачата и без твоето участие.
За миг Тривайз изглеждаше ядосан, но после се разсмя.
— Защо пък не? Кажи, професоре, какво толкова те заинтересува в Земята? От какво се породи тая странна идея за единствената планета, от която сме тръгнали всички ние?
— Ах! — Пелорат кимна и се зарея в спомени. — Доста отдавна беше. Преди повече от тридесет години. Когато влязох в колежа, възнамерявах да стана биолог. Интересувах се най-вече от вариациите на видовете на различните светове. Вариациите, както знаеш — е, може и да не знаеш, така че не се сърди, ако го чуеш пак — са много малки. Всички форми на живот из цялата Галактика — или поне тия, с които досега сме се сблъсквали — имат общ химически състав на водна основа — протеини и нуклеинови киселини.
Тривайз рече:
— Аз завърших военен колеж, където се наблягаше на нуклеониката и гравитиката, но не съм съвсем
