— Никога не съм виждал или чувал за подобна конструкция, но ми се струва, че не излиза извън рамките на човешката изработка. Нищо особено не ми говори.
Фигурата в скафандъра се изправи пред тях и един преден крайник се вдигна към заобления шлем, който — ако беше направен от стъкло — явно бе прозрачен само в една посока. Вътре не се виждаше нищо.
С бързо движение крайникът докосна нещо, което Тривайз не успя ясно да различи. Шлемът моментално се отдели от останалата част на скафандъра и се повдигна.
Това, което се показа, бе лицето на млада и безспорно хубава жена.
71
Безизразното лице на Пелорат стори всичко възможно, за да придобие втрещен вид. Той колебливо попита:
— Ти човек ли си?
Веждите на жената подскочиха нагоре и устните й се нацупиха. От мимиката й не можеше да се разбере дали се е сблъскала с непознат език и не го разбира, или е разбрала и се учудва на въпроса.
Ръката й бързо посегна към лявата страна на скафандъра, който се отвори изцяло, сякаш бе на панти. Тя пристъпи напред и скафандърът за миг остана изправен без съдържанието си. Сетне с мека, почти човешка въздишка се свлече надолу.
Сега, след като вече бе излязла от космонавтския костюм, тя изглеждаше още по-млада. Дрехите й бяха свободни и полупрозрачни и през тях като сенки се провиждаха оскъдни форми. Подобието на рокля стигаше до коленете й.
Имаше малки гърди и тънък кръст, а хълбоците й бяха закръглени и издути. Бедрата, които едва-едва прозираха, бяха широки, но по-надолу краката й се стесняваха до грациозни прасци. Косата й бе тъмна и дълга до раменете, очите — кафяви и големи, а устните — плътни и леко асиметрични.
Тя сведе глава, сякаш за да огледа самата себе си, и после с един замах реши въпроса дали разбира езика или не, изричайки:
— Нима не изглеждам като човек?
Говореше на стандартен галактически с едва доловимо колебание, сякаш леко се напрягаше, за да произнася думите напълно правилно.
Пелорат кимна и с бегла усмивка отвърна:
— Не мога да го отрека. Съвсем като човек. Очарователно и по човешки.
Младата жена разпери ръце, сякаш ги приканваше да я огледат по-внимателно.
— Би трябвало да се надявам, че е така, джентълмени. Заради това тяло мъже са умирали.
— Аз предпочитам да живея заради него — рече Пелорат, откривайки у себе си склонност към галантност, която малко го изненада.
— Добър избор — тържествено заяви жената. — Щом то бъде достигнато, всички въздишки стават възгласи на екстаз.
Разсмя се и Пелорат се присъедини към смеха й.
Тривайз, чието чело се бе смръщило при тази галантна престрелка, отсечено попита:
— На колко години си?
Жената сякаш леко потръпна.
— Двадесет и три… джентълмене.
— Защо си дошла? Каква задача имаш тук?
— Дойдох да ви ескортирам до Гея — нейният стандартен галактически леко се влоши и гласните звуци започнаха да потъмняват. „Дойдох“ прозвуча повече като „дойдоух“, а „Гея“ — като „Геи-йъ“.
— Да ни ескортира едно момиче.
Младата жена пое дълбоко въздух и изведнъж придоби властен вид.
— Аз — поясни натъртено — съм също тъй Гея, както всеки друг. На мен е възложена работата на станцията.
— На теб е възложена? Само ти ли беше на борда й?
— Аз съм напълно достатъчна — бе изречено с гордост.
— И сега станцията е празна?
— Вече не съм там, джентълмене, но станцията не е празна. Тя е там.
— Тя? За кого говориш?
— За станцията. Тя е Гея. Тя няма нужда от мен. Тя държи вашия кораб.
— Тогава какво правиш ти на станцията?
— Възложена ми е.
Пелорат бе хванал Тривайз за ръкава и го разтърсваше. Сега опита още веднъж.
— Голан — каза с напрегнат полушепот той, — не й викай така. Тя е просто едно момиче. Остави ме аз да се оправям.
Тривайз яростно врътна глава, но Пелорат вече бе взел думата:
— Млада жено, как се казваш?
Девойката изведнъж се усмихна слънчево, сякаш реагира на по-мекия тон.
— Блис.
— Блис? — повтори Пелорат. — Много приятно име. Вероятно не е само то.
— Разбира се, че не е. Хубава работа, да е само от една сричка! Щеше да се дублира във всяка секция и нямаше да можем да се различаваме една от друга, тъй че мъжете щяха да умират не за това тяло, за което би трябвало. Пълното ми име е Блисенобиарела.
— Това пък може да ти препълни устата.
— Какво? Седем срички? Не е толкова много. Имам приятелки с петнадесетсричкови имена и те никога не престават да пробват разни комбинации за прякори. А аз откакто станах на петнадесет, не съм мърдала от Блис. Майка ми ме наричаше „Ноби“, ако можете да си представите такова чудо.
— На стандартен галактически „блис“ означава „екстаз“ или „изключително щастие“ — рече Пелорат.
— И на геянски също. Геянският не се различава много от стандартния галактически и „екстаз“ е точно онова впечатление, което възнамерявам да изразя.
— Аз се казвам Янов Пелорат.
— Знам. А онзи другият джентълмен, викачът, е Голан Тривайз. Ние получихме съобщение от Сейшел.
Тривайз присви очи и веднага попита:
— Как си получила съобщение?
Блис се обърна към него и спокойно отвърна:
— Не аз. Гея го е получила.
— Госпожице Блис — рече Пелорат, — може ли да поговорим за малко насаме с моя партньор?
— Да, естествено, но ще трябва да действаме. Нали знаете?
— Няма да ни отнеме почти никакво време — Пелорат яко дръпна Тривайз за лакътя и той с неохота го последва в другата стая.
— Какво значи това? — попита съветникът шепнешком.
— Сигурен съм, че тя може да ни чуе и тук. Вероятно чете и мислите ни, да се гръмне дано.
— И да може, и да не може, на нас в момента ни трябва малко психическа изолация. Слушай, стари друже, остави я на мира. Не сме в състояние да направим нищо и няма защо да си го изкарваме на нея. Вероятно и тя нищо не може да направи. Тя е просто посланичка. Всъщност докато е на борда, ние вероятно сме в безопасност; те не биха я пратили тук, ако възнамеряват да унищожат кораба. Продължавай да я хокаш и може би ще го взривят — и нас заедно с него, — след като си я приберат.
— Не обичам да съм безпомощен — кисело каза Тривайз.
— Че кой обича? Ама и да действаш като грубиян, няма да станеш по-малко безпомощен. Просто се превръщаш в безпомощен грубиян. О, скъпи ми друже, не съм искал теб да тормозя така и трябва да ми простиш, ако съм прекалено критичен, но няма защо да виним момичето.
