Тривайз мълчеше, борейки се с „Далечната звезда“. Беше се колебал доста за траекторията и сега по- долните слоеве на планетната екосфера пищяха край кораба. Малко по малко звездолетът излизаше от контрола му. Впечатлението беше, като че ли някой или нещо се учи да управлява гравитачните двигатели. „Далечната звезда“, действайки очевидно не по негова воля, се изви нагоре към по-редкия въздух и бързо забави ход. После пое по собствен път, представляващ леко насочена към повърхността крива.
Блис бе пренебрегнала острия звук от съпротивлението на въздуха и деликатно душеше парата, вдигаща се от опаковката.
— Трябва да е наред, Пел — каза тя, — понеже ако не беше, нямаше да мирише тъй добре и аз нямаше да го хапна — пъхна тънкия си пръст в опаковката и после го облиза. — Предположението ти май ще излезе вярно. Това е скарида или нещо подобно. Хубаво!
С недоволен жест Тривайз заряза компютъра.
— Млада жено — рече той, сякаш сега я виждаше за пръв път.
— Казвам се Блис — важно заяви тя.
— Тогава, Блис! Ти знаеш имената ни.
— Да, Трив.
— Как така ги знаеш?
— Необходимо беше да ги знам, за да мога да си свърша работата. Така че ги знаех.
— А знаеш ли кой е Мун Ли Компор?
— Щях да знам, ако за мен беше важно. Тъй като не знам, значи господин Компор не идва тук. Всъщност — тя млъкна за миг — освен вас двамата насам никой не идва.
— Ще видим.
Той втренчи поглед надолу. Планетата бе в облаци. Покривката им не беше плътна, а разкъсана и забележително равномерно разпределена, като по този начин не позволяваше ясен обзор към нито една част от повърхността.
Превключи на микровълни и радарът светна. Повърхността бе досущ като небето. Изглеждаше, че това е островен свят — почти като Терминус, но в още по-голяма степен. Нито един от островите не бе много голям или особено изолиран. Напомняха огромен планетен архипелаг. Траекторията на кораба бе наклонена спрямо екваториалната равнина, но той не видя никакви следи от ледени шапки.
Нямаше и белези за неравномерно разпределение на населението, поне не в осветената половина.
— Близо до централния град ли ще се спуснем, Блис? — попита Тривайз.
Тя отвърна с безразличие:
— Гея ще ви свали на някое удобно място.
— Бих предпочел да е голям град.
— Имаш предвид голяма група хора?
— Да.
— Зависи от Гея.
Корабът продължаваше пътя си надолу и Тривайз се опита да се забавлява с предположения на кой остров ще се приземят.
Но който и да бе островът, изглеждаше, че след не повече от час ще кацнат.
73
Корабът се приземи тихо, почти като перце, без да се разтресе нито за миг и без никакъв аномален гравитационен ефект. Излязоха един по един: първо Блис, сетне Пелорат и накрая Тривайз.
Времето напомняше ранно лято в Терминус сити. Имаше лек ветрец, а слънцето, което ярко светеше от изпъстреното с облачета небе, комай се намираше на половината път към зенита си. Земята под краката им бе зелена, в едната посока имаше гъсти редици дървета, в срещуположната смътно се очертаваше морският бряг.
Чуваше се тих шум — вероятно от насекоми, плясък от криле на птица или на някакво малко летящо създание над тях, а също и потракване, напомнящо звука на земеделски инструмент.
Пръв се обади Пелорат, но не спомена нищо за онова, което бе видял или чул. Той шумно си пое дъх и каза:
— Ех че хубаво мирише, също като пресен ябълков сок.
— Онуй, дето се вижда — добави Тривайз, — сигурна е ябълкова градина и те правят ябълков сок.
— На вашия кораб, от друга страна — намеси се и Блис, — миришеше като… Е, просто ужасно.
— Когато беше на него, не се оплакваше — изръмжа Тривайз.
— Трябваше да бъда учтива. Нали бях гостенка.
— Има ли нещо лошо в това да продължиш да бъдеш учтива?
— Сега съм на моя собствен свят. Вие сте гостите. Вие трябва да бъдете учтиви.
— Голан, тя вероятно е права за миризмата — рече Пелорат. — Има ли някакъв начин да проветрим кораба?
— Да — рязко отвърна Тривайз. — Може, но само ако това младо създание ни увери, че няма да го закачат. Вече ни показаха, че умеят да упражняват необичайна власт над него.
Блис се изопна в целия си ръст.
— Не съм толкова малка и ако за да прочистите кораба си, трябва да го оставите сам, уверявам ви, че за мен ще е удоволствие да го направя.
— А после можем ли да бъдем заведени до онзи, за когото ти говориш като за Гея? — попита Тривайз.
Блис се разсмя.
— Не знам дали ще ми повярваш, Трив, но аз съм Гея.
Тривайз се облещи. Често бе чувал фразата „да си събереш мислите“, но сега за пръв път в живота си почувства, че буквално се е включил в такъв процес. Най-подир измърмори:
— Ти ли?
— Да. И почвата. И онези дървета. И ей оня заек там в тревата. И човекът, когото виждате между дърветата. Цялата планета и всичко на нея е Гея. Ние сме индивиди, отделни организми, но имаме едно общо съзнание. Неодушевената планета в най-слаба степен, различните форми на живот коя повече, коя по-малко, а най-много хората; но всички ние участваме в общото съзнание.
— Тривайз, мисля, че тя има предвид някакъв вид групово съзнание — каза Пелорат.
Съветникът кимна.
— Това го схванах. В такъв случай, Блис, кой управлява този свят?
— Управлява се сам — отвърна Блис. — Тези дървета растат в редици по свое собствено съгласие. Размножават се, доколкото е нужно да заместят ония, които по някаква причина умират. Хората събират толкова ябълки, колкото им трябват; другите животни, включително насекомите, изяждат своя дял.
— Насекомите знаят какъв е техният дял, така ли? — запита Тривайз.
— Да, в известен смисъл. Вали, когато е необходимо, понякога и доста силно; или пък от време на време, когато трябва, започва суша.
— Дъждът също знае какво да прави, така ли?
— Да, знае — отвърна съвсем сериозно Блис. — Нима в твоето тяло различните клетки не знаят какво да правят? Кога да растат, кога да спрат? Кога да произвеждат известни вещества и кога да не ги произвеждат, а и когато ги произвеждат, знаят точно колко — ни повече, ни по-малко. Отделната клетка донякъде е независима химическа фабрика, но всички черпят от общ запас суровини, които им се доставят от обща транспортна система, всички изхвърлят отпадъците в общи канали и всички заедно допринасят за цялостното групово съзнание.
— Но това е забележително! — възкликна Пелорат. — Ти твърдиш, че планетата е един суперорганизъм и че ти самата си част от него.
— Правя аналогия, а не идентификация. Ние сме аналози на клетките, но не сме идентични с тях, нали?
— В какво отношение и доколко — попита Тривайз — не сте клетки?
— Ние самите сме съставени от клетки и имаме групово съзнание, що се отнася до този факт. Но
