XVIII. СБЛЪСЪКЪТ
75
Стор Гендибал се промъкваше почти толкова предпазливо към Гея, колкото и Тривайз, и сега, когато геянската звезда се бе превърнала в отчетлив диск, който можеше да се наблюдава само през силни филтри, спря, за да помисли.
Сура Нови седеше отстрани и от време на време плахо отправяше поглед към него.
— Учителю — обади се нежно тя.
— Какво има, Нови? — попита разсеяно Гендибал.
— Нещастен ли си?
Той бързо я погледна.
— Не. Съсредоточен съм. Помниш ли тази дума? Опитвам се да реша дали да навлезем бързо или да чакаме още. Да бъда ли много смел, Нови?
— Мисля, че ти винаги си много смел, учителю.
— Да си много смел понякога означава да си глупав.
— Как може един господар-учен да бъде глупав? — усмихна се Нови. — Това не е ли слънце, учителю? — посочи тя към екрана.
Гендибал кимна утвърдително.
— Това ли е слънцето, което грее на Трантор? — попита Нови след кратка пауза. — Демското слънце ли е?
— Не, Нови. Съвсем различно слънце — отвърна той. — Съществуват много слънца. Билиони.
— О, с разума си го знаех, но никога не съм могла да го повярвам. Учителю, как така човек може да знае нещо с разума си и въпреки това да не му вярва?
Гендибал слабо се усмихна.
— В главата ти, Нови — подхвана той и, изричайки тези думи, автоматично се озова там, в главата й. Погали я нежно, както правеше винаги — просто едно облекчаващо докосване на менталните нишки, което да я отпусне и успокои. След това веднага щеше да напусне. Но този път усети нещо, което не можеше да се опише по друг начин, освен с езика на менталиците. Ако искаше да използва обичайната метафора — мозъкът на Нови светеше.
Това не можеше да се случи без наличието на вкарано отвън ментално поле с толкова малка интензивност, че дори и най-фината приемателна функция на добре тренирания ум на Гендибал едва го долавяше, въпреки изключително гладката ментална структура на Нови.
— Как се чувстваш, Нови? — рязко попита той.
— Добре, учителю — учудено го погледна тя.
— Да си замаяна или объркана? Затвори очи и стой абсолютно неподвижно, докато не ти кажа „хайде“.
Тя послушно затвори очите си. Гендибал внимателно отстрани от ума й всички външни усещания, успокои мислите й, уталожи емоциите й, галеше… галеше… Остави само сиянието, което бе толкова слабо, та насмалко да се усъмни, че го има.
— Хайде — рече той и Нови отвори очи.
— Как се чувстваш, Нови?
— Много спокойна, учителю.
Очевидно полето беше твърде немощно, за да има някакъв видим ефект върху нея.
Той се обърна към компютъра и започна борба с него. Трябваше да признае пред себе си, че двамата не се сработваха много добре. Вероятно причината беше, че бе прекалено навикнал да използва пряко ума си и не обичаше да работи с посредник. Но сега търсеше кораб, а не мисъл, и в началото можеше да действа ефективно само с помощта на компютъра.
Откри кораба, за който подозираше, че съществува. Беше на разстояние половин милион километра и по конструкция приличаше много на неговия собствен, само че по-голям и усъвършенстван.
Щом веднъж го намери с помощта на компютъра, Гендибал пое нещата директно с ума си. Изпрати го като плътен лъч натам и почувства (с менталния еквивалент на това понятие) кораба отвън и отвътре.
После насочи ума си към планетата Гея, доближи на няколко милиона километра към нея в реалното пространство и се оттегли. Нито едно от тези действия не бе достатъчно, за да му покаже безпогрешно кой е източникът на полето, ако изобщо имаше такъв.
— Нови — обърна се отново към спътничката си той, — бих желал да седиш до мен, каквото и да се случи.
— Опасност ли има, учителю?
— Нищо няма да ти навреди. Ще се погрижа за твоята сигурност.
— Учителю, аз не се интересувам заради това. Ако има опасност, искам да ти помогна.
Гендибал меко обясни:
— Нови, ти вече ми помогна. Благодарение на теб разбрах нещо наглед твърде дребно, но за което бе страшно важно да узная. Можеше да затъна в доста дълбоко тресавище и щях да се измъкна само с цената на големи неприятности.
— Учителю, с ума си ли го направих, както веднъж ти ми обясни? — попита го изненадана Нови.
— Точно така. Никакъв уред не може да бъде по-чувствителен. Моят собствен мозък също не е, тъй като е изпълнен с прекалено сложни неща.
Лицето на Нови светна от радост.
— Толкова се радвам, че мога да ти помогна.
Гендибал се усмихна и кимна, после сериозно се замисли дали наистина не се нуждае и от друга помощ. Нещо детинско в него се противопостави. Тази работа си беше негова и само негова.
Но можеше да се окаже и че не е само негова. Шансовете за това все повече се увеличаваха…
76
На Трантор Киндор Шандис чувстваше върху себе си отговорността на Първия говорител с почти задушаваща тежест. Откакто корабът на Гендибал изчезна в мрака отвъд атмосферата, той не бе свиквал събрания на Масата на говорителите. Беше се затворил в собствените си мисли.
Дали бе разумно да позволи на Гендибал да замине сам? Наистина беше блестящ, но не чак дотам, та да му се предоверяват. Големият му недостатък бе арогантността, така както при него самия (помисли с горчивина той) — умората от годините.
Неведнъж се уверяваше, че прецедентът с Прийм Палвър, прелетял Галактиката, за да оправи нещата, беше опасен. Можеше ли някой друг да бъде Прийм Палвър? Та дори и Гендибал? При това Палвър беше заминал със съпругата си.
Разбира се, Гендибал пътуваше с тази демянка, но тя беше без особено значение. Съпругата на Палвър бе станала говорител благодарение на собствените си достойнства.
Шандис чувстваше как от ден на ден остарява, чакайки вест от Гендибал. Но вест не идваше и напрежението му нарастваше.
Трябваше да се изпрати цяла флота кораби, истинска армада…
Не. Масата не би го позволила.
И все пак…
Когато накрая повикването дойде, той бе потънал в изтощителен сън, който не му носеше отмора. Преди всичко нощта се случи ветровита и заспа трудно. Също като дете си бе въобразил, че чува гласове в свистенето на вятъра.
Накрая, преди сънят да го налегне, с копнеж изгради въображаемото си оттегляне — искаше го, но знаеше, че не може да го осъществи, понеже Деларми щеше да заеме мястото му същия миг.
Точно тогава дойде повикването. Той моментално се събуди и се изправи в леглото си.
