Гласът на Геянката стана мек.
— Хайде, кажи на компютъра да си остане така, както е бил преди и ела с мен. Ела с мен — дланите й галеха соларианчето, което избухна в ридания.
Тънките ръчички се отлепиха от плота, а Блис, прихващайки Фалъм под мишниците, я изправи на крака. Обърна я, здраво я притисна към гърдите си и я остави да сподави там горчивите си хълцания.
Геянката погледна към Тривайз, който стоеше безмълвно на вратата.
— Дръпни се от пътя ми и да не си ни докоснал, когато минаваме.
Съветникът бързо се дръпна встрани. Блис поспря за миг и тихо добави:
— Ще трябва да вляза в ума й за момент. Ако съм й причинила някаква вреда, няма лесно да ти простя.
На Тривайз му се прииска да й каже, че не би дал и един кубически милиметър вакуум за ума на Фалъм и че се бои не за него, а за компютъра. Пред съсредоточения и свиреп поглед на Гея обаче (онова, което предизвикваше у него усещането за смразяващ ужас, положително не бе само изражението на Блис) той предпочете да запази мълчание.
Остана безмълвен, а също и неподвижен известно време, дори след като Геянката и Фалъм влязоха в тяхната стая. Всъщност остана така, докато Пелорат не го попита с кроткия си глас:
— Голан, наред ли си? Тя нали не ти направи нищо лошо?
Тривайз енергично поклати глава, сякаш за да изтръска от нея допира на обхваналото го вцепенение.
— Нищо ми няма. Сериозният въпрос е, дали това е наред — седна пред плота и положи ръце върху двете очертания, които доскоро бяха покрити от дланите на Фалъм.
— Е? — тревожно попита историкът.
Другият сви рамене.
— Изглежда, реагира нормално. Може би по-късно ще открия, че нещо не е съвсем наред, но засега не личи. — и добави гневно:
— Компютърът не се съчетава ефективно с чиито и да било други ръце освен с моите, само че при този хермафродит работата не е била единствено в ръцете. Сигурен съм, че нещата опират до преобразувателните дялове…
— Но какво накара кораба да се разтресе? Той не би трябвало да прави така, нали?
— Не. Това е гравитационен кораб и не би следвало да изпитваме подобни инерционни ефекти. Само че туй женско чудовище… — съветникът млъкна и на лицето му пак се изписа гняв.
— Да, Голан?
— Подозирам, че компютърът е бил изправен пред две взаимно изключващи се искания, и всяко от тях толкова силно, че той не е имал друг избор, освен да се опита да направи двете неща едновременно. При опита си да извърши невъзможното за миг трябва да е извел кораба от неинерционното състояние. Поне аз така мисля.
Сетне лицето му някак си се изопна.
— И туй може да е за хубаво, защото току-що разбрах, че всичките ми приказки за Алфа Кентавър и нейния компаньон са били глупости. Сега знам къде Земята трябва да е преместила своята тайна.
97
Пелорат се втренчи в него, после реши да пренебрегне последните му думи и да изясни една по-раншна загадка:
— Как така Фалъм е пожелала две взаимноизключващи се неща?
— Тя каза, че иска корабът да се върне на Солария, нали?
— Разбира се, че би го искала.
— Само че какво има предвид под Солария? Фалъм не може да разпознае планетата от космоса. Тя всъщност никога не я е виждала отстрани. Когато така спешно напуснахме нейния свят, тя спеше. И въпреки всичко онова, дето е прочела в твоята библиотека, въпреки обясненията на Блис, на мен ми се струва, че хлапето не може напълно да схване истината, че в Галактиката има стотици милиарди звезди и милиони населени планети. Така както е възпитавано — под земята и сам-самичко — то може да проумее единствено основната идея: че съществуват различни светове. Само че колко? Два? Три? Четири? За него всяка планета, която вижда, е възможно да бъде Солария и като се има предвид колко силно се самозалъгва, решава, че е Солария. А понеже предполагам, че Блис се е опитала да го успокои, като му е намекнала, че ако не открием Земята, ще го върнем на Солария, напълно логично е то да е решило, че родната му планета е близо до Земята…
— Но, Голан, как можеш да си убеден във всичко това? Какво те кара да мислиш, че е тъй?
— Янов, Фалъм почти ни го каза, когато влетяхме при нея. Тя викна, че иска да се върне на Солария, а после добави: „там, там“, като кимаше с глава към екрана. А какво се виждаше на този екран? Спътникът на Земята. Когато станах от пулта преди вечеря, него го нямаше; виждаше се самата Земя. В мига, в който е поискала Солария, Фалъм трябва да си е представила спътника и поради това в отговор компютърът ще да се е фокусирал върху него. Повярвай ми, аз знам как работи този компютър. Кой би могъл да го познава по- добре?
Пелорат погледна дебелия полумесец на екрана и замислено каза:
— На поне един от земните езици той се нарича „луна“; на друг, мисля, беше „селена“. Вероятно има и още много имена. Представи си, старче, каква бъркотия е на свят с толкова езици — недоразумения, усложнения…
— Луна? — повтори Тривайз. — Е, това е достатъчно ясно… Нека поразсъждаваме също така дали детето не се е опитало инстинктивно да придвижи кораба чрез своите преобразувателни дялове, като е използвало собствения енергиен източник на „Далечната звезда“, което също може да е спомогнало за моментно инерционно объркване. Само че, Янов, тия работи сега нямат никакво значение. Това, дето има значение, е, че в резултат от цялата бъркотия компютърът е изкарал на екрана тази Луна — да, името ми харесва — увеличил я е и тя все още е пред нас. Гледам я и се чудя…
— На какво се чудиш, Голан?
— На големината й. Виж, ние сме склонни да пренебрегваме спътниците — когато изобщо ги има, — понеже те са толкова малки. Този обаче е съвсем различен. Той представлява цял свят. Диаметърът му е близо 3500 километра.
— Свят? Как можеш да го наричаш „свят“? Той не е обитаван. Дори и 3500 километра в диаметър са твърде недостатъчни. Няма никаква атмосфера. Ясно е само като го погледнеш. Липсват дори облаци. Кръговата линия на фона на звездите е рязко очертана, същото важи и за вътрешната крива, която разделя светлата от тъмната хемисфера.
Съветникът кимна.
— Янов, от теб ще стане истински космически пътешественик! Прав си. Няма въздух. Няма вода. Това обаче означава единствено, че Луната не е обитаема на незащитената си от космоса повърхност. А под нея?
— Под повърхността ли? — запита със съмнение Пелорат.
— Да. Под повърхността. Защо пък не? Ти ми каза, че някои от земните градове били изградени под повърхността. Знаем, че Трантор е бил под земята. Столицата на Компорелон до голяма степен бе също под земята. Соларианските имения са почти изцяло под повърхността. Това се случва доста често.
— Но, Голан, във всеки от тези твои примери хората са живели на обитаема планета. Повърхността е била обитаема, а освен това е имало атмосфера и океан. Възможно ли е да живееш под земята, когато повърхността е необитаема?
— Хайде, Янов, помисли! Къде живеем ние в момента? „Далечната звезда“ е един малък свят с необитаема повърхност. Отвън няма ни вода, ни въздух и въпреки това съществуваме в пълен комфорт. Галактиката е пълна с космически станции и космически градове — всичките до един необитаеми, като се изключи вътрешността им. Разглеждай Луната като гигантски космически кораб.
— С екипаж отвътре?
— Да. С екипаж от милиони хора — напук на това, което ние знаем — с растения и животни, с най-
