— Той ме гледа раздразнително… Това ли е вярната дума?
— Би могла да е тя.
— Когато съм близо до него, той ме гледа раздразнително. Лицето му винаги леко се изкривява.
— Сега на Тривайз не му е леко, Фалъм.
— Понеже търси Земята?
— Да.
Соларианчето помисли малко и добави:
— Особено раздразнителен става, когато преместя нещо с ума си.
Блис присви устни.
— Не ти ли казах, че не трябва да го правиш, още повече когато Тривайз е наблизо?
— Вчера бях тук, в тая стая, а той бил до вратата, само че аз не съм го забелязала. Не знаех, че ме е наблюдавал. Играех си с един от Пеловите книгофилми — опитвах се да го накарам да застане на ръб. Нищо лошо не съм правила…
— Фалъм, това го изнервя и аз не желая ти да го вършиш, без значение дали той те гледа или не.
— Да не би да се изнервя, защото не може да го направи?
— Възможно е.
— А ти можеш ли?
Блис бавно поклати глава.
— Не, не мога.
— Но ти не се изнервяш, когато го правя. Пел също не се изнервя.
— Хората са различни.
— Знам! — натърти хлапето с изненадваща ожесточеност, която накара Блис да се намръщи.
— Какво знаеш, Фалъм?
— Аз съм различна.
— Разбира се, нали това казах току-що. Хората са различни.
— Същността ми е различна. Аз мога да местя нещата.
— Вярно е.
С нотка на предизвикателство малката заяви:
— Аз трябва да местя нещата, Блис. Тривайз няма защо да ми се сърди заради туй, а ти не би следвало да ме спираш.
— Но защо трябва да го правиш?
— Това е упражнение. Тренировка… тъй ли е правилната дума?
— Не съвсем. Тренировка.
— Да. Джемби винаги казваше, че аз трябва да тренирам моите… моите…
— Преобразувателни мозъчни дялове?
— Да. И да ги направя силни. Та после, като порасна, да мога да захранвам всички роботи. Дори и Джемби.
— Фалъм, кой е захранвал роботите, след като не си го правила ти?
— Бандър — соларианчето произнесе името като банален факт от битието си.
— Ти познаваше ли Бандър?
— Разбира се. Гледала съм го много пъти. Аз щях да бъда следващият владетел на имението. Имението Бандър щеше да стане имението Фалъм. Така ми обясни Джемби.
— Имаш предвид, че Бандър е идвал в твоето…
От потрес устните на детето очертаха почти идеална окръжност. Със задавен глас то каза:
— Бандър никога не би дошъл… — дъхът му за момент секна, а после с известно усилие отрони:
— Гледала съм изображението на Бандър.
Блис колебливо попита:
— Как се отнасяше Бандър към теб?
Фалъм я стрелна леко озадачено.
— Питаше ме дали имам нужда от нещо, дали ми е добре. Само че Джемби беше до мен, така че аз никога нямах нужда от нищо и винаги ми беше добре.
Главицата й се приведе и тя се втренчи в пода. После затули с длани очи и изхлипа:
— Обаче Джемби спря. Мисля, че понеже Бандър… също е спрял. Не е ли тъй?
Блис остана безмълвна. Фалъм добави:
— Когато ме върнеш обратно на Солария, аз ще захраня Джемби и всички останали роботи и пак ще бъда щастлива.
И вече неудържимо се разхълца.
— Не си ли щастлива с нас, Фалъм? — кротко попита Геянката. — Макар и мъничко? Поне понякога?
Соларианчето вдигна облятото си в сълзи лице към нея и гласът му потрепна, когато поклати отрицаващо глава.
— Искам Джемби.
Блис нежно прегърна детското телце.
— О, Фалъм, как бих желала да ви събера отново с Джемби… — и изведнъж осъзна, че също плаче.
92
Пелорат влезе и ги завари именно така. Закова се на място и попита:
— Какво има?
Геянката се отдръпна и затърси някаква носна кърпичка, за да си избърше очите. Успя само да поклати глава и Пелорат моментално повтори с нарастваща загриженост:
— Но какво има?
— Фалъм, почини си малко — каза младата жена. — Аз ще помисля как да пооправя нещата. И помни, че те обичам по същия начин, по който те обичаше и Джемби.
Хвана Пелорат за лакътя и набързо го изведе във всекидневната.
— Нищо няма, Пел. Нищо.
— Значи Фалъм, нали? Джемби все още й липсва.
— Ужасно. И нищичко не можем да направим. Мога само безкрайно да й повтарям, че я обичам — и аз наистина я обичам. Как да не обичаш такова интелигентно и добро дете? Ужасно интелигентно. Тривайз дори мисли, че е прекалено интелигентно. Знаеш ли, тя е виждала Бандър като холографско изображение. Тоя спомен обаче не я трогва; говори много хладнокръвно и естествено за него и аз разбирам защо. Единственото, което ги свързва е, че имението е било собственост на Бандър, а Фалъм е щяла да бъде следващият собственик. Никакви други взаимоотношения.
— Не осъзнава ли, че Бандър й е баща?
— Не баща, а майка. Щом сме решили, че трябва да приемем малкото за същество от женски пол, значи същото се отнася и за Бандър.
— Все едно, мила Блис. Тя съзнава ли родителските взаимоотношения?
— Не зная дали би разбрала какво е това. Възможно е, макар с нищо да не го показва. Обаче, Пел, тя е стигнала до извода, че Бандър е мъртва, тъй като се е досетила, че дезактивирането на Джемби трябва да е дошло в резултат от липсата на захранване, а след като Бандър е осигурявала захранването… Тази проницателност ме плаши.
— Защо ще се плашиш, Блис? — разсеяно попита историкът. — В края на краищата това е само едно логическо заключение.
— От него обаче следва друго логическо заключение. На Солария с нейните дълголетни и изолирани космонити смъртните случаи със сигурност са редки и твърде отдалечени в пространството. Който и да е соларианец би трябвало да има много ограничен досег с естествената смърт, а едно дете на възрастта на Фалъм вероятно няма никакъв. Ако тя продължи да размишлява над смъртта на Бандър, ще започне да се чуди защо е станало така и фактът, че това се е случило, когато на планетата сме били ние, чужденците,
