— Туй, дето говориш, е вярно — безгрижно рече Бандър — и досега ви дарявах живота. Всъщност вие платихте с него още в мига, в който навлязохте в нашата атмосфера. Онова, което трябваше да направя, щом установих непосредствен контакт с вас, бе да ви убия незабавно. А сетне да заповядам на някой подходящ робот да направи дисекция на телата ви, за да получа каквато мога информация за вас, чуждоземците. Аз не го сторих. Отстъпих пред любопитството си и го оправдах с непосредствената си натура, но стига вече. Не мога да продължавам все така. Всъщност аз съм изложил на риск безопасността на Солария, тъй като ако поради някаква своя слабост се оставя да бъда убеден и ви пусна, положително ще ви последват и други, независимо от обещанията ви, че няма да го направят. Във всеки случай вашата смърт ще бъде безболезнена. Аз само леко ще затопля мозъците ви и те ще престанат да действат. Няма да усетите никаква болка. Животът ви просто ще угасне. Накрая, след като дисекцията и изследванията приключат, ще ви изпепеля с един интензивен поток топлина и всичко ще свърши.
— Ако се налага да умрем — каза Тривайз, — не възразявам срещу бърза и безболезнена смърт, но защо въобще трябва да умираме, след като не сме извършили никакво престъпление?
— Самото ви пристигане тук е престъпление.
— Не и ако на проблема се погледне рационално, тъй като ние не бихме могли да знаем, че това е престъпление.
— Какво е престъпление определя обществото. На вас може да ви се струва ирационално и произволно, но за нас не е. Този свят обаче е наш и ние имаме пълното право да кажем, че сте сбъркали и заслужавате да умрете.
Бандър се усмихна, сякаш водеше просто един приятен разговор и продължи:
— А и вие нямате никакво право да се оплаквате въз основа на собствената ви добродетел. Ти имаш бластер, който използва микровълнов лъч, за да предизвика убийствена топлина. Той върши същото, което смятам да направя и аз самият, но далеч по-грубо и с по-голяма болка. Ако не бях изцедил енергията му и се окажех толкова глупав, та да ти позволя свобода на движенията, ти изобщо не би се поколебал да го използваш срещу мен и в тоя момент.
Опасявайки се да хвърли дори един поглед към Блис, за да не привлече вниманието на Бандър към нея, съветникът отчаяно настоя:
— Моля те, като акт на голяма милост, да не вършиш подобно нещо.
Бандър изведнъж помрачня.
— На първо място трябва да бъда милостив към себе си, а за да го сторя, вие трябва да умрете.
То вдигна ръка и тъмнината внезапно връхлетя върху Тривайз.
52
За миг той усети как мракът го поглъща и ужасено се запита: „Това ли е смъртта?“
Сякаш мислите му бяха предизвикали ехо, защото чу още някой да прошепва същото. Беше Пелорат.
Опита се да помръдне устни и откри, че може да го направи.
— Самият факт, че си в състояние да шепнеш — рече с чувство на огромно облекчение, — показва, че това не е смъртта.
— Има едни стари легенди, според които след смъртта животът продължава.
— Глупости — измърмори Тривайз. — Блис? Тук ли си, Блис?
Нямаше отговор.
Историкът отново се обади като ехо.
— Блис? Блис? Какво е станало, Голан?
— Бандър сигурно е мъртъв — отвърна Тривайз. — В такъв случай той вече не е способен да захранва имението с енергия. Светлината би следвало да угасне.
— Но как е…? Искаш да кажеш, че Блис го е направила.
— Така предполагам. Надявам се да не й се е случило нищо лошо — той запълзя на ръце и колене в пълния мрак на подземието (ако не се брояха случайните подпрагови проблясъци на някой и друг радиоактивен атом, разбиващ се в стените).
После ръката му докосна нещо топло и меко. Опипа го, разпозна, че е крак, и го стисна. Изглеждаше прекалено малък, за да принадлежи на Бандър.
— Блис?
Кракът подритна и принуди Тривайз да го пусне.
— Блис? Кажи нещо!
— Жива съм — долетя странно измененият глас на геянката.
— А добре ли си? — попита той.
— Не — при тази дума светлината наоколо се върна, макар и съвсем слабичка. Стените запроблясваха едва-едва, като ту просветляваха, ту потъмняваха отново.
Бандър лежеше, рухнал подобно на някаква черна купчина. До него, хванала главата му, седеше Блис.
Тя погледна към двамата.
— Соларианецът е мъртъв — рече младата жена и на слабата светлина по бузите й лъснаха сълзи.
Тривайз направо се шашардиса.
— Защо плачеш?
— Как да не плача, когато убих живо същество, надарено с разум и интелигентност? Нямах такова намерение…
Съветникът се наведе, за да й помогне да се изправи, но тя го отблъсна встрани.
Пелорат коленичи на свой ред и меко я запридумва:
— Моля те, Блис, дори и ти вече не би го върнала към живота. Кажи ни какво стана.
Този път тя се остави да бъде вдигната на крака и обясни с монотонен глас:
— Гея може да прави същото, което можеше Бандър. Гея може да използва неравномерно разпределената енергия на Вселената и да я трансформира в работа само с менталната си сила.
— Това го знаех — Тривайз се опитваше да я успокои, без самият да е напълно наясно как ще го стори. — Спомням си срещата ни в космоса, когато ти, или по-скоро Гея, задържа нашия кораб в плен. Помислих си за този случай, когато Бандър ме парализира, след като отне оръжията ми. Той обездвижи и теб, но аз бях сигурен, че ако поискаш, ще можеш да се освободиш.
— Не. Ако бях опитала, щях да се проваля. Когато твоят кораб беше заловен от мен/нас/Гея — тъжно заобяснява Блис, — аз и планетата наистина бяхме едно цяло. Сега обаче сме разделени от хиперпространството, така че моята/нашата/Геината ефикасност е ограничена. Освен това Гея прави онова, което трябва да прави, просто с мощта на съюзените мозъци. Но дори съюзени, всички те нямат преобразувателните дялове, които притежаваше този соларианец. Ние не можем да използваме енергията така деликатно, така ефикасно и така неуморно като него. Нали виждате, че не успявам да направя светлината по-ярка, пък и изобщо не зная още колко време ще мога да я поддържам, преди да се уморя. А той е бил в състояние да снабдява с енергия цялото си огромно имение дори когато спи.
— Все пак ти го възпря — каза Тривайз.
— Защото не познаваше възможностите ми и самата аз не направих нищо, дето да му подскаже за тях. Поради това не ме заподозря и не ми обърна никакво внимание. Той се съсредоточи изцяло върху теб, Тривайз, понеже ти беше човекът, който носеше оръжията — ето пак колко добре ни послужи обстоятелството, че се беше въоръжил — и аз трябваше само да изчакам момента и да го спра с един бърз и изненадващ удар. Когато той бе на границата да ни убие, когато целият му ум се концентрираше върху това и най-вече върху теб, аз нанесох удара.
— И то великолепно.
— Как можа да изговориш толкова жестоко нещо, Тривайз! Възнамерявах просто да го спра, исках да блокирам използването на преобразувателя му. В момента на изненадата, когато той щеше да се опита да ни взриви и да открие, че не е в състояние, а вместо това да види, че светлините наоколо помръкват, аз щях да затегна хвата си, да го пратя в удължен нормален сън и да освободя преобразувателя. Енергията щеше да продължи да тече, а ние можехме да се измъкнем от това имение, да влезем в кораба и да
