минаваше покрай набитите в земята метални пръти, тя постави ръка върху тях и лампите забележимо просветляха. Младата жена кимна с глава, явно доволна от себе си.
Нищо не им се струваше дори и бегло познато; положително бродеха през такива области от безкрайното подземно имение, през които не бяха минавали на идване.
Тривайз продължаваше да следи за коридори, определено водещи нагоре, като за разнообразие се взираше и в таваните за някаква следа от люкове. Нищо подобно обаче не се появяваше и уплашеният ум поне засега оставаше единственият им шанс да се измъкнат навън.
Вървяха в тишина, ако се изключи звукът от собствените им стъпки; в мрак, ако се изключи светлината, която ги заобикаляше непосредствено; през пълно мъртвило, ако се изключат собствените им животи. От време на време различаваха сенчестата маса на някой робот, неподвижно седящ или застинал прав в полумрака. Веднъж зърнаха и един полегнал настрани със сгърчени в причудлива поза ръце и крака. В момента, когато енергията е секнала, помисли си Тривайз, трябва да е бил застигнат в неравновесна позиция и е паднал. Бандър не би могло да повлияе на силата на гравитацията. Вероятно навсякъде по огромното му имение роботите сега стояха или лежаха неактивни и това бързо щеше да бъде забелязано.
А може и да не е тъй, хрумна му изведнъж. Соларианците би трябвало да знаят когато някой от тях умира от старост и физически упадък. Светът им би трябвало да е нащрек и в готовност. Бандър обаче бе умряло внезапно, в разцвета на съществуването си, без това да може да се узнае предварително. Кой би го очаквал? Кой би следил за дезактивирането?
Да, но не (Тривайз отхвърли оптимизма и самоуспокоението си като опасни примамки, водещи към свръхувереност). Соларианците все пак щяха да забележат секването на цялата дейност в имението на Бандър и да предприемат незабавни мерки. Всички те имаха прекалено голям интерес от него, за да оставят смъртта му без последствия.
Пелорат потиснато промърмори:
— Вентилацията сигурно е спряла. Лабиринт под земята като този трябва да се вентилира, а енергията я доставяше Бандър. Сега вече я няма.
— Без значение, Янов — рече Тривайз. — В това празно подземие има достатъчно въздух, за да ни стигне за години.
— Не е толкова важно времето. Психологически е лошо.
— Моля те, Янов, не прихващай клаустрофобия. Блис, наближили ли сме?
— Доста, Тривайз — отвърна тя. — Усещането е по-силно и по-лесно следвам посоката.
Геянката наистина вървеше напред все по-уверено и рядко се колебаеше на местата, където трябваше да избира.
— Насам! Насам! — възкликна внезапно тя. — Усещам го!
— Сега дори и аз го чувам — сухо отбеляза съветникът.
Тримата спряха и несъзнателно затаиха дъх. Чуваха се тихи стонове, примесени със запъхтени изхлипвания.
Влязоха в някаква голяма стая и когато лампите се включиха, видяха, че за разлика от досегашните, тя е богато и пъстро обзаведена.
В центъра й имаше един робот, леко приведен, протегнал ръце с почти нежен жест и, разбира се, абсолютно неподвижен.
Зад него изпърхаха дрехи. От едната му страна се показа кръгло уплашено око и съкрушеното изхлипване се разнесе отново.
Тривайз се втурна край робота и видя как от другата му страна изхвърча една малка фигурка. Тя се препъна, падна на земята и остана да лежи там, затулила очи, ритаща с крака във всички посоки, сякаш да отблъсне някаква неизвестна опасност, и пищяща, пищяща…
Без никаква нужда да го прави, Блис поясни:
— Това е дете!
54
Тривайз озадачено се дръпна назад. Какво правеше това дете тук? Бандър така се гордееше с абсолютната си самота, толкова настояваше на нея.
Пелорат, по-малко склонен да се уповава на разсъждения при наличието на едно неясно събитие, моментално прецени ситуацията и каза:
— Предполагам, че е наследникът.
— Потомък на Бандър — съгласи се Блис, — само мисля, че е много малко, за да бъде наследник. Соларианците ще трябва да намерят такъв някъде другаде.
Тя гледаше втренчено към детето. Не го фиксираше, а го наблюдаваше някак меко, обгръщащо и постепенно звуците, които то издаваше, стихнаха. Създанието отвори очи и също загледа Блис. Писъците му бяха намалели до отделни леки изхленчвания.
Геянката на свой ред започна да издава някакви звуци: успокояващи, откъслечни думички, които сами по себе си нямаха особен смисъл, но бяха предназначени да усилят успокоителния ефект от мислите й. Тя сякаш ментално опипваше непознатия ум и се опитваше да подреди обърканите му емоции.
Бавно, без да сваля очи от Блис, детето се изправи, постоя, олюлявайки се за миг, и се втурна към мълчаливия, застинал робот. Обви ръце около якия метален крак, сякаш жадуваше сигурността на допира му.
Тривайз каза:
— Изглежда роботът му служи за гледачка или пазач. Един соларианец сигурно не може да се грижи за друг, дори когато са родител и дете.
— Предполагам, че също е хермафродит — обади се Пелорат.
— Би трябвало — кимна съветникът.
Блис, все още изцяло погълната от детето, бавно приближаваше към него, полуповдигнала ръце с длани, обърнати към самата нея, сякаш за да подчертае, че няма никакво намерение да хваща малкото създание. То мълчаливо наблюдаваше приближаването й, здраво вкопчено в робота.
Блис го заубеждава:
— Хайде, чедо — топло, чедо — меко, топло, уютно, сигурно, хайде, чедо — сигурно, сигурно.
Спря и без да се обръща, каза тихо:
— Пел, поговори му на неговия език. Кажи му, че сме роботи, които са дошли да се погрижат за него, защото енергията е прекъснала.
— Роботи! — ахна шокираният Пелорат.
— Трябва да бъдем представени като такива. То не се бои от роботите. А и никога не е виждало човек, даже може би няма представа, че хората съществуват.
— Съмнявам се дали ще успея да измисля правилния израз — заколеба се историкът. — Не зная архаичната дума за…
— Тогава, Пел, кажи просто „робот“. Ако не свърши работа, опитай да кажеш „желязното нещо“. Каквото можеш, това кажи.
Бавно, дума по дума Пелорат заговори. Детето се загледа в него и силно се смръщи, като че се опитваше да го разбере.
— Можеш спокойно да питаш как да излезем — посъветва го Тривайз. — Тъй и тъй се опитваш да му кажеш нещо.
Блис се възпротиви:
— Не. Не още. Първо доверието, после информацията.
Соларианчето, което сега се бе втренчило в учения, бавно се пусна от робота и заговори с висок напевен глас.
— Говори много бързо, за да го разбера — тревожно каза Пелорат.
— Помоли го да повтори по-бавно — рече Блис. — Аз правя каквото мога, за да го успокоя и да премахна страховете му.
Историкът се заслуша пак в думите на детето и обясни:
