Вратата зад него се затвори.
— Това е асансьор — заяви Пелорат, явно доволен от откритието си.
— Точно така — рече Бандър. — Откакто сме слезли под повърхността, никога не сме излизали истински. Нито пък го искаме, макар на мен понякога да ми е приятно да усещам слънчевата светлина. Облаците обаче и нощта на открито не ми харесват. Те ми дават усещането, че съм под земята, без всъщност наистина да съм, ако можете да схванете какво имам предвид. В известен смисъл това е познавателен дисонанс и аз го намирам за твърде неприятен.
— Земяните също са строили под повърхността на Земята — обади се Пелорат. — „Стоманени пещери“, тъй са наричали градовете си. По времето на старата империя и Трантор е бил изграден под повърхността, дори в още по-големи мащаби. А сега и на Компорелон строят така. Като се позамислиш, то си е обща тенденция.
— Това че получовеците се тълпят, а ние живеем под повърхността в изолирано великолепие, са две крайно различни неща — възрази Бандър.
— На Терминус жилищата са разположени на повърхността — каза Тривайз.
— И са обект на капризите на времето — контрира Бандър. — Много примитивно.
Асансьорът, след първоначалното чувство за по-ниска гравитация, което и бе издало на Пелорат предназначението му, не внушаваше никакво усещане за движение. Съветникът тъкмо бе започнал да се чуди докога ще се спускат, и ето че гравитацията се усили за кратко, а после вратата се отвори.
Пред тях се простираше претенциозно обзаведена стая. Беше слабо осветена, макар източникът на светлина да не се виждаше. Изглеждаше едва ли не тъй, сякаш самият въздух в нея свети.
Бандър вдигна пръст и на посоченото място светлината малко се усили. То започна да сочи тук и там и навсякъде се повтаряше същото. Сетне положи лявата си длан на един къс и дебел прът до вратата, а с дясната направи широк кръгов жест, така че цялата стая просветля като огряна от слънцето, но без никакво усещане за топлина.
Тривайз сви устни в гримаса и полугласно заяви:
— Този човек е шарлатанин.
— Не „този човек“ — остро реагира Бандър, — а „соларианец“. Не съм сигурен в значението на думата „шарлатанин“, но по тона на гласа съдя, че е оскърбителна.
Тривайз отвърна:
— Шарлатанин означава човек, който не е искрен, който използва разни ефекти, за да изглежда онова, което върши, по-внушително, отколкото е в действителност.
— Признавам, че обичам драматичното — кимна Бандър, — но това, което ви показах, не е фалшив ефект, а истина.
То потупа пръта, на който бе отпуснало лявата си ръка.
— Този топлопроводящ прът продължава още няколко километра надолу и такива като него има пръснати на много места из цялото ми владение. Зная, че подобни прътове съществуват и в другите имения. Те увеличават скоростта, с която топлината тече от по-дълбоките слоеве на Солария към повърхността и улесняват превръщането й в работна сила. Аз не се нуждая от движения на ръката, за да произведа светлина, но така се постига известен драматизъм или, както ти посочи, леко усещане за недействителност. Това ме забавлява.
— Случвало ли ти се е често да изпитваш удоволствие от подобни драматични жестове? — запита Блис.
— Не — тръсна глава Бандър. — Моите роботи не се впечатляват от такива неща. Нито пък кой знае колко биха се впечатлили съпланетяните ми. Този необикновен шанс да се срещна с получовеци и да им демонстрирам някои ефекти е изключително… забавен.
— Когато влязохме, светлината в стаята беше съвсем мъждива — каза Пелорат. — През цялото време ли е толкова слаба?
— Да, така се намалява консумацията на енергия, също както при неработещите роботи. Имението ми функционира непрекъснато и онези части от него, които не са въвлечени в активна работа, въртят на празен ход.
— И ти непрекъснато доставяш енергия за това огромно имение?
— Енергията я доставят слънцето и ядрото на планетата. Аз съм просто проводникът. А и не цялото имение е продуктивно. Оставил съм по-голямата част като пущинак добре запазен с разнообразни животни: първо защото това защищава границите ми, и второ, защото намирам в него известна естетическа ценност. Всъщност моите поля и фабрики са малки. Те трябва да задоволяват единствено собствените ми нужди и да произвеждат някои специалитети за размяна със специалитетите на другите. Аз например имам роботи, които могат да правят и да инсталират при нужда топлопроводящи пръти. Мнозина соларианци зависят от мен за това.
— А твоят дом? — попита Тривайз. — Колко е голям той?
Изглежда, че трябваше да зададе именно този въпрос, понеже Бандър засия.
— Много! Един от най-големите на планетата. Простира се на километри във всички посоки. Роботите, които се грижат за поддръжката му, са толкова, колкото притежавам и на всичките тези хиляди квадратни километри от повърхността.
— Сигурно не живееш в целия си дом — предположи Пелорат.
— Възможно е да има стаи, където никога не съм влизал, но какво от това? — сви рамене Бандър. — Роботите поддържат всички помещения чисти, добре проветрявани и в абсолютен ред. Но хайде да продължим.
Излязоха не от тази врата, през която бяха влезли, и се озоваха в друг коридор. Там ги очакваше малка открита кола, движеща се на релси.
Бандър ги покани вътре и те един по един се качиха. За четиримата плюс робота нямаше достатъчно площ, но Пелорат и Блис се притиснаха здраво, за да направят място и на Тривайз. Бандър седна отпред с вид на непринудено задоволство, роботът се настани до него и колата потегли без никакви признаци за явно управление, ако се изключат плавните движения, които сегиз-тогиз собственикът й правеше с ръка. — Това всъщност е робот под формата на кола — обясни то с израз на пренебрежително безразличие.
Напредваха величествено и много плавно край вратите, които се отваряха при тяхното приближаване и се затваряха, щом ги отминеха. Украсата на входовете бе най-разнообразна, сякаш някой беше наредил на роботите да измислят случайни комбинации.
Пред тях коридорът бе мъждиво осветен, зад тях — също. В която и точка обаче да се окажеха, попадаха в обсега на нещо като студена слънчева светлина. При отварянето на вратите стаите също се осветяваха. И всеки път Бандър бавно и грациозно махваше с ръка.
Пътуването им като че никога нямаше да свърши. По всичко изглеждаше, че подземното имение се простира в две измерения. (Не, все пак в три, помисли си Тривайз в момента, когато заслизаха по едно неголямо нанадолнище.)
Където и да минеха, наоколо имаше дузини — къде ти, стотици! — роботи, заети спокойно с дейност, която той не можеше лесно да определи. Преминаха покрай отворената врата на едно голямо помещение, в което цели редици се бяха превили тихо над плотовете.
— Бандър, какво правят тези? — попита Пелорат.
— Занимават се със счетоводство — обясни то. — Водят статистически архиви, финансова отчетност и всички подобни дела, с каквито, много се радвам да го кажа, не ми се налага да си губя времето. Този имот не е съвсем пуст. Около една четвърт от производителната му площ е отделена за овощни градини. Още една десета е засята със зърнени култури, но моята гордост са именно градините. Аз отглеждам най-добрите плодове тук и при това в най-много разновидности. Когато на Солария се каже праскова, се разбира прасковата на Бандър. Едва ли има някой друг, който си дава труд да отглежда праскови. Имам също двадесет и седем сорта ябълки и… и така нататък. Пълната информация могат да ви я дадат роботите.
— Какво правиш с всички тия плодове? — попита Тривайз. — Не можеш да ги изядеш самичко.
— Изобщо не бих си и помислил. Не обичам кой знае колко да ям плодове. Използвам ги за търговия с други имения.
— Срещу какво?
— Главно минерали. На моето нямам никакви мини, които дори да си заслужават да ги споменеш. Освен
