— Елате с мен. И тримата. Ще ви разкажа една история, която може и да не ви е интересна, но пък интересува мен — и бавно продължи пътя си.
Известно време Тривайз остана на място, питайки се как е най-добре да постъпи. Блис обаче тръгна напред, а натискът на ръката й увлече и Пелорат. Най-подир и съветникът се размърда; алтернативата беше да остане насаме с роботите. Геянката весело каза:
— Ще бъде ли Бандър така добро да ни разкаже историята, която може да не ни заинтересува…
Бандър се обърна и съсредоточено се вгледа в Блис, като че ли за пръв път я забелязваше.
— Ти си женският получовек — рече то, — нали така? По-нищожната половина.
— По-малката половина, Бандър. Точно така.
— Значи тези двамата са мъжките получовеци?
— Да.
— Имаш ли вече дете, женска?
— Бандър, името ми е Блис. Все още нямам дете. Това е Тривайз. А това е Пел.
— И кой от тези двама мъжки ще ти помогне, когато ти дойде времето? Или и двамата? Или никой от тях?
— Пел ще ми помогне, Бандър.
Бандър веднага насочи вниманието си към Пелорат.
— Виждам, че косата ти е бяла.
— Бяла е — кимна историкът.
— Винаги ли е била с такъв цвят?
— Не, Бандър, побеля с годините.
— На колко години си?
— На петдесет и две — отвърна Пелорат и бързо добави: — Имам предвид стандартни галактически години.
Бандър продължаваше да върви (към отдалеченото си имение, реши Тривайз), но по-бавно. То каза:
— Не зная колко дълга е стандартната галактическа година, ала сигурно не се различава особено от нашата. И колко стар ще бъдеш, когато умреш, Пел?
— Не зная. Може би ще живея още тридесетина години.
— Значи осемдесет и две. С кратък живот и разделени на две. Не е за вярване и въпреки това моите далечни прародители са били като вас и са живели на Земята… Някои от тях обаче са я напуснали, за да основат нови светове около други звезди — чудесни светове, добре организирани и многобройни.
— Не многобройни — високо каза Тривайз. — Петдесет.
Бандър високомерно го изгледа. Погледът му вече не излъчваше толкова добро настроение.
— Тривайз. Така се наричаш.
— Цялото ми име е Голан Тривайз. Казвам, че космонитските светове са били петдесет. Нашите се броят с милиони.
— Тогава знаеш ли историята, която искам да ви разкажа? — меко попита Бандър.
— Ако е тази, че някога е имало петдесет космонитски свята, знаем я.
— Ние правим сметка не само за бройката, малки получовеко — рече Бандър. — Правим сметка и за качеството. Били са петдесет, но такива петдесет, че и всичките ви милиони не биха могли да направят един от тях. А Солария е била петдесетият и поради това най-добрият. Солария е била толкова по-напред от останалите космонитски светове, колкото те са били по-напред от Земята. Само ние, соларианците, сме разбрали как трябва да се живее животът. Ние не сме се скупчвали на стада или на ята, както са правели на Земята и на другите светове, дори и на другите космонитски светове. Ние сме живели всеки сам за себе си, с роботи за помощници и колкото пъти сме поисквали, сме се появявали по електронен път, но твърде рядко наистина, пред очите на другите. От много години не съм наблюдавал човешки същества така, както сега гледам вас, ала в края на краищата вие сте само получовеци и поради това вашето присъствие не ограничава свободата ми повече, отколкото би я ограничила някоя крава или робот. Все пак и ние някога сме били получовеци. Независимо колко сме усъвършенствали свободата си, независимо колко сме се развивали като самотни господари над безчетните роботи, волята ни никога не е била абсолютна. За да се получат малки, трябвало два индивида да си съдействат. Разбира се, било възможно да се вземат клетки сперма и клетки яйца, за да може оплодителният процес и последващият растеж на ембриона да стане изкуствено по автоматизиран начин. Възможно било детето да живее под грижите на роботите. Можело да се направи всичко, но получовеците не искали да се откажат от удоволствието, което съпровождало биологичното забременяване. В резултат се развивали перверзни емоционални привързаност и свободата изчезвала. Нали разбирате, че това е трябвало да се промени?
— Не, Бандър — рече Тривайз, — защото ние не мерим свободата по вашите стандарти.
— Така е, понеже вие не знаете какво е свобода. Вие винаги сте живели само на рояци и не сте познавали друго, освен да бъдете постоянно принуждавани — дори и за най-дребните неща — да подчинявате желанията си на чужди желания или, което е също тъй порочно, да прекарвате дните си в борба да принуждавате другите да подчиняват своите желания на вашите. Къде тук има място за свобода? Свободата е просто да живееш така, както искаш! Точно както ти искаш! Е, после дошло времето, когато земните хора започнали отново да се роят навън; техните прилепчиви тълпи отново изпълнили космоса с рояците си. Останалите космонити, дето не се скупчвали така на ята като земните хора, но все пак го правили, макар и в по-малка степен, се опитвали да се състезават с тях. Ние, соларианците, не сме се опитвали. Ние сме предвидели неизбежния провал на рояците. Преместили сме се под повърхността на планетата и сме прекъснали всички контакти с останалата част от Галактиката. Решили сме на всяка цена да останем такива, каквито сме. Разработили сме подходящи роботи и оръжия, за да защищаваме нашата привидно пуста повърхност и те са си свършили работата по достоен за възхищение начин. Корабите идвали и били унищожавани, така че постепенно спрели да идват. Планетата била сметната за опустошена и била забравена — точно както сме се надявали. Докато сме живели под земята, работели сме, за да решим проблемите си. Внимателно и деликатно сме пригодили гените си. Имали сме провали, но и успехи, и сме градили върху успехите. Това ни е отнело много векове, ала накрая сме станали цели човешки същества, въплъщаващи и мъжкия, и женския принцип в едно тяло, доставяйки сами на себе си пълно удоволсгвие по желание и произвеждайки, когато поискаме, оплодени яйца, които да се развиват под изкусните роботски грижи.
— Хермафродити — вметна Пелорат.
— Така ли се казва на вашия език? — попита Бандър. — Никога не съм чувал тази дума.
— Хермафродизмът слага край на еволюцията — заяви Тривайз. — Всяко дете е генетичен двойник на хермафродитския си родител.
— Хайде по-кротко с обобщенията — рече Бандър. — Вие разглеждате еволюцията като безразборен процес. Ние можем да проектираме децата си, както поискаме. Можем да променяме и да пригаждаме гените и от време на време го правим… Е, вече пристигнахме в моето жилище. Да влизаме. Денят напредва. Слънцето престава да дава достатъчно топлина и вътре ще ни бъде по-приятно.
Минаха през една врата, която нямаше никакви ключалки, но се отвори при приближаването им и отново се затвори, щом прекрачиха прага й. Прозорци също нямаше, ала когато влязоха в една просторна стая, стените се осветиха и просветляха. Подът изглеждаше гол, но бе мек и пружиниращ при съприкосновение. Във всеки от четирите ъгъла на стаята стоеше по един неподвижен робот.
— Тази стена — каза Бандър, като посочи намиращата се срещу вратата, която с нищо не изглеждаше по-различна от останалите три — е моят видеоекран. Чрез него светът се открива пред мен, но това по никой начин не ограничава свободата ми, тъй като аз не мога да бъда принуден да използвам екрана.
— Нито пък ти можеш да принудиш другиго — обади се Тривайз, — ако искаш да го видиш чрез този екран, а той не го иска.
— Да принуждавам? — високомерно запита Бандър. — Другите могат да правят, каквото си щат; също както и аз. Моля ви да обърнете внимание, че ние не използваме родови местоимения, когато говорим един за друг.
В помещението имаше само един стол, поставен срещу екрана, и Бандър седна на него.
Тривайз се огледа, сякаш очакваше от пода да изскочат още столове.
