Рейд понечи да си тръгне. Гневът му оставаше добре овладян.
— На твое място бих преразгледал отношението си към успокоителните, генерале.
Картър го изгледа как излиза без да каже нищо. Погледна часовника си.
— Шейсет и една минути! — промърмори той и се пресегна за друг кламер.
Рейд влезе почти с облекчение в офиса на д-р Майкълс, цивилният ръководител на медицинската секция. Изражението на широкото лице на д-р Майкълс никога не ставаше по-весело от тиха бодрост, придружена най-много от сух смях, но, от друга страна, никога не падаше по-долу от тържественост, чието отсъствието би му придало твърде сериозен вид.
В ръцете си държеше неизменната карта или, по-точно, една от тях. За полковник Рейд всички тези карти бяха еднакви — всяка представляваше безнадежден лабиринт, а събрани заедно те бяха безнадежност умножена по няколко.
Понякога Майкълс се опитваше да разясни картата на него или на някой друг — той беше трогателно настойчив да ги обяснява.
Движението на кръвта се маркираше посредством слабо радиоактивен изотоп и организмът, бил той човек или мишка, получаваше, така да се каже, собствена фотография, направена на лазерен принцип, която създаваше тримерно изображение. „Е, няма значение, — би казал Майкълс в този момент. — Получавате картина на цялата кръвоносна система в три измерения, която можете да запишете в голям брой двумерни сечения и проекции, в зависимост от необходимостта. Можете да достигнете до най-малките капиляри, ако картината бъде подходящо увеличена.“
„ И това ме прави просто географ — би добавил Майкълс. — Географ на човешкото тяло, който чертае неговите реки и заливи, извивки и потоци, много по-сложни от всичко на Земята, уверявам ви.“
Рейд надникна над рамото на Майкълс и попита:
— Чие е това, Макс?
— Всъщност ничие — Майкълс я остави настрани. — Просто чакам, това е. Когато някой друг чака, чете книга. А аз чета кръвоносната система.
— Също си в очакване, а? И той също — Рейд кимна по посока на офиса на Картър. — Чакаш същото нещо?
— Очаквам Бенеш да дойде тук. Разбира се. И все пак, знаеш ли, не вярвам напълно.
— Не вярваш напълно в какво?
— Не съм сигурен, че този човек притежава онова, което твърди. Всъщност аз съм физиолог, а не физик — Майкълс повдигна самообвинително рамене, — но предпочитам да вярвам на експертите. Те твърдят, че е невъзможно. Чувал съм ги да казват, че принципа на неопределеността го прави невъзможно за по-дълго от определено време. А със принципа на неопределеността не може да се спори, нали?
— Аз също не съм специалист, Макс, но същите тези експерти заявяват, че Бенеш е един от най- добрите в тази област. Другата страна го притежаваше и успяваше да е наравно с нас само благодарение на него, само благодарение на него. Те нямат никой друг от такава величина, докато ние притежаваме Залецки, Крамър, Рихтхайм, Линдсди и всичките останали. И нашите най-способни вярват, че щом го твърди, наистина има нещо.
— Дали е така? Или просто не искат да рискуват да изпуснем възможността? В края на краищата, дори ако се окаже, че той не притежава нищо, ще спечелим и само поради бягството му. Другите няма да могат повече да го използват.
— А защо трябва да лъже?
— Защо не? — повдигна рамене Майкълс. — Това му помогна да избяга оттам. Ще го доведе тук, където, предполагам, иска да бъде. Ако се окаже, че не знае нищо, едва ли ще го върнем обратно, нали? Освен това, възможно е да не лъже, а просто да греши.
— Хмм … — Рейд се наклони назад и сложи краката си върху бюрото по най-неподходящ за един полковник начин. — Може би си прав. И ако ни мами, ще свърши добра работа на Картър. Ще свърши работа на всичките глупаци.
— Нищо не си получил от Картър, нали?
— Нищичко. Не иска да направи нищо, преди Бенеш да е дошъл. Брои минутите, а сега и аз започнах. Остават четиридесет и две.
— Докога?
— Докато самолетът, който го вози, кацне на летището. А за био-науките няма нищо. Ако Бенеш просто се опитва да се измъкне от Другата страна, няма да получим нищо; ако е това, за което се представя, също няма да получим нищо. Отбраната ще обере всеки къшей, всяка троха, всеки мирис. Ще им бъде твърде приятно да си играят с него за да го изпуснат.
— Глупости. Възможно е в началото да не го изпускат, но ние също имаме някакво влияние. Можем да насъскаме срещу тях Дювал — яростния, богобоязлив Питър.
По лицето на Рейд пробяга сянка на отвращение.
— Да го пуснем срещу военните е добра идея. А при сегашното ми настроение, бих го насъскал и срещу Картър. Ако Дювал е зареден отрицателно, а Картър — положително и успея да ги събера заедно, и да ги накарам да мятат искри един срещу друг, докато се избият …
— Не ставай деструктивен, Дон. Вземаш Дювал твърде на сериозно. Хирургът е художник — скулптор на живите тъкани. Великият хирург е велик художник и съответно има темперамента на такъв.
— И аз имам темперамент, но не го използвам за да ходя по нервите на другите. Какво дава на Дювал монопол върху правото да бъде оскърбителен и високомерен?
— Ако той имаше монопола, щях да бъда възхитен, многоуважаеми полковнико. Ако го имаше, щях да му го отстъпя с най-големи благодарности. Бедата е там, че има толкова други оскърбителни и високомерни личности на света.
— Предполагам, че си прав — промърмори неспокойно Рейд. — Трийсет и седем минути.
Ако някой беше повторил пред д-р Питър Лоурънс Дювал краткото му описание, направено от Рейд, то щеше да бъде посрещнато със същото кратко грухтене, както и обяснение в любов. Не че Дювал беше нечувствителен към обидите или обожанието — той просто реагираше на тях само когато имаше време, а такова имаше рядко.
Лицето му всъщност не беше намръщено, а това беше по-скоро мускулна контракция в резултат на мислите, които бяха навсякъде. Навярно всички хора имат място, където да се скрият от света. Дювал просто се концентрираше върху работата си.
Този начин на живот му беше донесъл международно реноме на мозъчен хирург, а също и статута на ерген, макар едва ли го съзнаваше.
Нито пък вдигна поглед от внимателните измервания, които правеше върху тримерните рентгенови снимки, които лежаха пред него, когато вратата се отвори. Асистентката му влезе с обичайните безшумни стъпки.
— Какво има, мис Питърсън? — попита той и се загледа дори още по-внимателно в снимките. Усещаното за перспектива беше достатъчно за окото, но измерването на действителните разстояние изискваше точно отчитане на ъгли и в добавка — дълбоки познания за това каква приблизително би могла да бъде тази дълбочина.
Кора Питърсън изчака за момент да отмине допълнителното съсредоточаване. На двайсет и пет години, точно двайсет години по-млада от Дювал, тя беше получила преди година магистърска степен и внимателно беше я положила в краката на хирурга.
В писмата до близките си почти винаги обясняваше, че всеки ден с Дювал е университетски курс; че изучава методите му и техниката му на диагностика; че боравенето му с инструментите е далеч отвъд това, което могат да повярват. Привързаността му към работата и каузите на лечението можеше да бъде описана само като вдъхновение.
