Казано по-просто, тя беше сигурна, с убедеността на професионален физиолог, в ускоряването на пулса си, когато наблюдаваше чертите на лицето му, надвесен над своята работа и гледаше бързите, сигурни, точни движения на пръстите му.
Лицето й, обаче, оставаше безучастно, понеже тя не одобряваше действията на своя неинтелектуален сърдечен мускул.
Огледалото й казваше достатъчно ясно, че тя не е обикновена. Напротив. Тъмните й очи бяха раздалечени, на устните й трептеше весела усмивка, което не се случваше често, а фигурата й я дразнеше, тъй като явно пречеше за правилното възприемане на професионализма й. Искаше й се да подсвиркват, или да проявяват съответния интелектуален еквивалент, след нея заради способностите й, а не заради извивките на тялото й.
Дювал поне ценеше високо квалификацията й и изглеждаше неподатлив на привлекателността й, заради което тя го уважаваше още повече.
Най-накрая тя заговори:
— Докторе, Бенеш ще кацне след по-малко от трийсет минути.
— Хмм … . Защо сте тук? Работното ви време свърши.
Макар Кора да можеше да възрази, че същото се отнася и за него, тя замълча, понеже знаеше, че работният му ден свършва, когато е приключил работата си. Беше стояла с него толкова пъти по цели шестнайсет часа, но въпреки това той може би щеше да заяви при това напълно искрено, че тя работи по осем часа на ден.
— Чакам, за да го видя — добави тя.
— Кого?
— Бенеш. Това не ви ли вълнува, докторе?
— Не. Защо трябва да ме вълнува?
— Той е голям учен, а освен това казват, че има важна информация, която може да революционизира всичко, което правим.
— Наистина ли? — Дювал взе от купчината най-горната фотография, остави я встрани и посегна за следващата.
— Целта ни ще бъде по-лесно достижима с тези знания.
— Това вече се прави. Всичко, което Бенеш ще ни каже, ще послужи само на тези, които искат война. Всичко, което Бенеш ще направи, ще бъде увеличената вероятност за унищожение на света.
— Но, д-р Дювал, вие казахте, че подобряването на техниката би могло да бъде от голяма важност за неврофизиолозите.
— Така ли? Е, добре, казал съм го. Но дори и така да е, бих ви препоръчал да си тръгвате, мис Питърсън — той я погледна отново . Стори й се, че гласът му омекна за малко. — Изглеждате уморена.
Кора механично вдигна ръка към косата си, защото, преведена на женски, думата „уморена“ означава „разрошена“.
— Веднага щом Бенеш пристигне — заяви тя. — Обещавам. Между другото …
— Да?
— Утре ще използвате ли лазера?
— Точно това се опитвам да реша сега. Ако, разбира се, ми позволите, мис Питърсън.
— Моделът 6951 не може да се използва.
Дювал остави фотографията и се облегна.
— Защо?
— Не е достатъчно надежден. Не мога да го фокусирам правилно. Предполагам, че проблемът е в един от тунелните диоди, но все още не съм открила точно кой.
— Добре. Пригответе един годен за всеки случай и то преди да си тръгнете. А утре …
— Утре ще разбера какво не е в ред с 6951.
— Да.
Кора тръгна към вратата, хвърли поглед към часовника си и каза:
— Двайсет и една минути, а казват, че самолетът се движи по график.
Отговора беше неопределен звук, който показваше, че не беше я чул. Тя излезе и бавно затвори вратата след себе си.
Капитан Уйлям Оуънс потъна дълбоко в меката седалка на лимузината. Потри уморено острия си нос и стисна широките си челюсти. Усети, че колата се издига върху силните струи сгъстен въздух и след това се насочва напред напълно хоризонтално. Не долови и най-слаб шум от турбо-двигателя, макар че в него тръпнеха нетърпеливо петстотин конски сили.
През бронираните прозорци отляво и отдясно се виждаше мотоциклетния ескорт. Другите коли бяха разположени отпред и отзад, съживявайки нощта с проблясъците на полузатъмнените си фарове.
Това го караше да се чувства важен, тази полуармия от стражи, но, разбира се, не той беше причината. Не беше дори и заради човека, когото отиваха да посрещнат — не заради човека, просто като човек, а само заради съдържанието на големия му ум.
От ляво на Оуънс седеше шефът на Сикрът Сървис. За анонимността на службата говореше фактът, че Оуънс не беше сигурен за името на човека до него, който от очилата без рамки до консервативните обувки, приличаше на професор или на продавач в галантерия.
„Полковник Гендър“ — беше казал предпазливо Оуънс, докато се здрависваха. „Гондър — беше тихият отговор. — Добър вечер, капитан Оуънс“.
Сега се намираха в покрайнините на летището. Някъде напред и нагоре се намираше допотопният самолет, приготвящ се за кацане.
— Велик ден, нали? — каза меко Гондър. Всичко около този човек приличаше на шепот, дори и ненатрапчивата кройка на дрехите му.
— Да — съгласи се Оуънс, като се опита да скрие напрежението в едносричния си отговор. Не че се чувстваше особено напрегнат, просто гласът му винаги звучеше така. Изглежда, че напрегнатата атмосфера подхождаше на тесния му, изострен нос, на издължените му очи и на продълговатите му скули.
Усещаше, че понякога става точно това. Хората очакваха да бъде нервен, когато всъщност не беше. Поне не повече от останалите. От друга страна, по тази причина, понякога хората се отдръпваха от пътя му, без дори да беше помръднал пръст. Това, може би, беше нещо като компенсация.
— Докарването му тук е голям удар — заговори Оуънс. — Разузнаването заслужава похвала.
— Заслугите принадлежат на нашия агент. Той е най-добрия ни човек. Мисля, че тайната му е в това, че изглежда като романтичен агент.
— Като какъв?
— Слаб е. Играл е футбол в колежа. Изглежда добре. Има ужасно приличен вид. Един поглед към него и врагът би си казал: Вижте. Ето как би трябвало да изглежда един от Техните тайни агенти, така че разбира се той не би могъл да бъде такъв. След което го отхвърлят и откриват твърде късно, че той е такъв.
Оуънс се намръщи. Сериозно ли говореше? Или само се шегуваше за да разсее напрежението.
Гондър продължи:
— Разбира се, вие осъзнавате, че вашето участие не е никак маловажно. Ще трябва да потвърдите, че това е той.
— Ще го направя — засмя се нервно Оуънс. — Няколко пъти съм го срещал на научни конференции от Другата страна. Една вечер се напихме с него. Е, не бяхме напълно пияни, а просто весели.
— Изпусна ли се да каже нещо?
— Не го напих за да го накарам да говори. Във всеки случай, той не каза нищо. Не беше сам. Техните учени през цялото време се движат по двама…
— А вие казахте ли нещо? — въпросът беше зададен меко, но намеренията зад него очевидно не бяха такива.
Оуънс повторно се засмя.
— Повярвайте ми, полковник, няма нищо, което аз да знам, а той да не знае. Бих могъл да му говоря цял
