Върху извивката на едната й гърда спретнато беше изписано ОМОС. Спомни си за плановете, които кроеше предишната вечер.
Ако това е нова задача …
Автомобилът зави рязко и спря пред едно бюро.
— Чарлз Грант, сър — смутолеви военният полицай.
Служителят зад бюрото остана неподвижен при тази информация.
— Име? — попита той.
— Чарлз Грант — отговори Грант, — както каза добрия човек.
— Картата ви, моля.
Грант я подаде. Служителят бегло погледна релефния номер, гравиран върху нея. Пъхна я в идентификатора, поставен на бюрото му, докато Грант гледаше без всякакъв интерес. Функционално, той беше същия като джобния му идентификатор, но прекалено голям и неудобен. Върху сивия, безличен екран се появи неговия собствен портрет — в профил и анфас. Изглеждаше така, както на Грант винаги му се беше струвало — мрачен и по гангстерски заплашителен.
Къде беше открития, честен поглед? Къде беше чаровната усмивка? Къде бяха трапчинките на бузите, които подлудяваха момичетата? Ясно се виждаха само тези тъмни, навъсени вежди, които му придаваха такъв гневен вид. Щеше да бъде чудо, ако някой го разпознаеше.
Служителят успя да го направи и то очевидно без усилие — един поглед към снимката, един поглед към Грант. Измъкна картата, подаде му я и му махна, че може да продължава.
Автомобилът зави надясно, мина под един свод и пое по дълъг коридор, с пътна маркировка и с по две ленти във всяка посока. Движението беше доста натоварено, а Грант — единственият неуниформен.
Вратите се повтаряха почти с хипнотична последователност от двете страни на коридора. Покрай стените имаше пешеходни пътеки, по които се движеха сравнително малко хора.
Автомобилът наближаваше друг свод, над който беше написано „медицински отдел“.
Дежурният военен полицай, застанал в кабина, подобна на тези на пътните полицаи, натисна бутон. Тежките стоманени врати се отвориха, мини-автомобилът се промуши между тях и спря.
Грант се зачуди под коя ли част на града се намираха в момента.
Мъжът в генералска униформа, който приближаваше с бърза крачка, изглеждаше познат. Грант се обади преди още да са се приближили достатъчно, за да си подадат ръка.
— Картър, ако не греша? Срещнахме се на Междуконтиненталния преди няколко години. Тогава не бяхте униформен.
— Здравейте Грант. О-о, зарежете униформата. Нося я тук само за авторитет. Това е единствения начин, по който могат да се издават заповеди. Елате с мене. Гранитния Грант, нали така ви наричаха?
— Е-е … да.
Влязоха в помещение, което очевидно беше операционна зала. Грант погледна през панорамния прозорец и видя облечните в бяло мъже и жени, които се суетяха, заобиколени от метални инструменти, остри и хладни. Всичките изглеждаха дребни поради изобилието на електронна апаратура, която беше превърнала медицината в клон на инженерството.
Вкараха операционна маса. Върху бялата възглавница ясно се виждаха рошавите прошарени коси.
— Бенеш ли е? — прошепна Грант.
— Бенеш — потвърди мрачно генерала.
— Какво се е случило с него?
— Добраха се до него, в края на краищата. Грешката е наша. Живеем в електронен век, Грант. Всичко, което правим, е с помощта на нашите транзисторни слуги. Отблъскваме всичките си врагове като манипулираме потоци електрони. Бяхме обезопасили целия маршрут, но само срещу врагове, снабдени с електроника. Не бяхме предвидили кола с човек на кормилото и пушки с хора на спусъците.
— Предполагам, че не сте хванали нито един жив.
— Никой. Човекът в колата загина на място. Другите бяха убити от нашите куршуми. Ние също загубихме няколко човека.
Грант отново погледна надолу. Лицето на Бенеш беше пребледняло, като от успокоително.
— Предполагам, че е жив, така че все още има надежда.
— Жив е. Но няма много надежда.
— Някой успя ли да поговори с него? — попита Грант.
— Капитан Оуънс, Уйлям Оуънс. Познавате ли го?
Грант поклати глава.
— Бегло си го спомням от летището, понеже Гондър го извика по име.
— Оуънс е говорил с Бенеш, но не е получил важна информация. Гондър също е говорил с него. Вие сте говорили с него повече от всеки друг. Каза ли ви нещо?
— Не, сър. А и не бих го разбрал. Моята мисия беше да го доведа тук и това е всичко.
— Разбира се. Но сте говорили с него и може би е казал повече, от това, което е имал намерение да каже.
— Ако го е направил, пропуснал съм го. Но не мисля, че е казал нещо. Като живееш от Другата страна се научаваш да си държиш устата затворена.
Картър се намръщи.
— Не е необходимо да бъдете надменен, Грант. По същия начин се научаваш да се държиш и от тази страна. Ако не знаете това… Извинявайте, не беше необходимо.
— Няма нищо, генерале — Грант повдигна рамене.
— Проблемът е там, че не е говорил с никого. Беше изваден от строя преди да успеем да се доберем до това, което искахме от него. По-добре да не беше напускал Другата страна.
— Докато идвах, минах покрай място, обградено с…
— Там се случи. Още пет преки и щяхме да сме тук, в безопасност.
— Какво му е сега?
— Мозъчна травма. Ще трябва да го оперираме и поради това се нуждаем от вас.
— От мене? — каза неразбиращо Грант. — Чуйте ме, генерале, в мозъчната хирургия аз съм дете.
Картър не реагира на думите му и те прозвучаха кухо и за самия Грант.
— Елате с мене — рече Картър.
Грант го последва през една врата, по къс коридор, до друга стая.
— Централната наблюдателна зала — поясни кратко Картър. Стените бяха покрити с телевизионни екрани. Креслото в центъра беше заобиколено с полукръгъл, наклонен пулт, отрупан с превключватели.
Картър седна, а Грант остана прав.
— Нека ви обясня накратко ситуацията. Разбирате, че Ние и Те се намираме в равновесно положение.
— И сме така от доста време. Разбира се.
— Все пак, равновесието не е лошо нещо. Състезаваме се, тичаме изплашени през цялото време и успяваме да направим доста по този начин. И двете страни. Но ако равновесието трябва да се наруши, то това трябва да стане в наша полза. Разбирате, нали?
— Мисля, че да, генерале — сухо се съгласи Грант.
— Бенеш представлява възможността за такова нарушение. Ако можеше да ни каже това, което знае …
— Мога ли да задам един въпрос, сър?
— Да, разбира се.
— Какво знае той? От какъв характер е информацията му?
— Не още. Не още. Изчакайте малко. Точният характер на информацията е без значение в момента. Нека да продължа… Ако можеше да ни каже това, което знае, тогава равновесието се нарушава в наша полза. Ако умре, или дори ако се възстанови, но без да е способен да ни даде информацията, поради мозъчно увреждане, тогава паритета остава.
— Като изключим човешката тъга поради загубата на един велик ум, може да се каже, че поддържането на равновесието не е толкова лошо нещо — вмъкна Грант.
— Да, ако ситуацията е такава, каквато я описах. Но е възможно и да не е такава.
