Айзък Азимов
Братчето
За мен беше голям шок, когато отхвърлиха молбата ни за второ дете. Толкова се надявахме да получим разрешение.
Аз съм почтен гражданин, стълб на обществото и всичко от този род. Малко съм старичък, навярно. Джози, съпругата ми, може би вече не е в най-добрите си години за раждане на дете. Но какво от това?
Имахме един син, Чарли, и наистина искахме второ дете. Момче или момиче, не беше важно. Разбира се, ако нещо не бе наред с Чарли, ако беше развил някоя болест, тогава сигурно щяхме да получим разрешение за друго дете. Или може би не. А ако получехме такова разрешение, сигурно щяха да ни вземат Чарли като ненормално развит. Знаете какво имам предвид, не е нужно да го казвам.
Проблемът бе, че късно започнахме. И това бе заради Джози. Имаше нередовен мензис и човек никога не знаеше в кой момент да я хване, ако разбирате какво искам да кажа. Лекарите заявяваха, че ако не можем да имаме деца, ще е по-добре за света. Да нямаш деца е патриотизъм или нещо подобно.
Но ние ги изиграхме и накрая се роди дете. Чарли.
Когато Чарли беше на осем месеца, подадохме молба за второ дете. Искахме да имат малка разлика в годините. Нещо твърде много ли желаехме? Дори и да бяхме малко позастарели вече за това. В какъв свят живеем, в крайна сметка? Колкото и да намалява населението казват, че трябва да продължи да намалява, а ако животът стане по-лесен и хората живеят по-дълго, трябва да се намали още повече.
Няма как да се задоволят докато не унищожат човечеството изц…
Вижте какво! Ще разказвам, както си искам. Ако желаете да чуете историята, господин следователю, ще трябва да приемете моя начин. Какво можете да ми сторите? Хич не ме е грижа дали ще живея или ще умра. Какво бихте направили на мое място?… Или ще разказвам както ми харесва, или ще млъкна и правете каквото щете. Ясно ли ви е? Е, добре тогава.
Нямаше нужда да се тревожим, че Чарли ще е болнав или нещо подобно. Растеше като мечка или като някое от другите животни, които се срещаха едно време в горите. Беше от добър сой. Това можеше да се види. Защо тогава не ни позволяваха да имаме друго дете? Ето какво искам да знам.
Интелигентен ли? И още как. Силен. Знаеше какво иска. Идеално момче.
Трябвало е да го видите заедно с другите деца докато растеше. Водач по рождение. Винаги налагаше своето. Винаги караше съседските деца да правят това, което той желаеше. Знаеше какво иска и това, което искаше, винаги бе правилното. Ето какъв бе той.
На Джози обаче това не й харесваше. Казваше, че бил разглезен. Казваше, че аз съм го бил разглезил. Не знам за какво говореше. Аз го възпитавах.
По сила и по акъл бе с две години по-напред от връстниците си. Това го бях забелязал. И ако някои от другите деца се отклоняваха от пътя, се налагаше понякога да им показва кой е водача.
Джози мислеше, че ще стане тиран. Казваше, че нямал приятели, че всички деца се страхували от него.
И какво от това! Един водач не търси приятели. Той иска хората да го уважават. Ако пък се отклонят от пътя, нека
Да вземем за пример онзи Стивънсън от другия край на квартала. Има две момичета. И двете жалки създания — лигави и празноглави. Как е успял да си издейства две, питам ви? Навярно има връзки. Или с малко пари, дадени на ръка. … Добре, добре. Ще стигна и до същественото. Когато стигна. Ако ме притеснявате, няма да получите нищо и ще отидем направо в съда. Не ми пука.
И останалите родители не искаха дечицата им да пострадат. Не играйте с момчето на Яновиц, предупреждавали са те. Никога не съм ги чувал, но съм сигурен, че точно това са казвали.
Мислех да пратя по-нататък Чарли в колеж, за да следва микроелектроника, космическа динамика или нещо от този сорт. А също икономика и бизнес, за да се научи как да извлича пари и власт от знанията си. Ето как си представях нещата. Исках го да е над всички останали. Но Джози продължаваше да разправя, че Чарли нямал приятели, че Чарли растял сам и прочее. Повтаряше го през цялото време. Сякаш живеех в ехозала. После, един ден, дойде при мен и каза:
— Защо не вземем на Чарли едно братче?
— О, разбира се — отвърнах аз. — Но ти вече не можеш да раждаш.
— Не говоря за биологично дете — отвърна тя. — Можем да си вземем робот за братче на Чарли.
Никога не съм очаквал да чуя подобно нещо, повярвайте ми. Не си падам по роботите. Нито пък някога съм имал. Според мен всеки робот означава един човек по-малко. Ние сме свидетели как светът им се дава в ръцете. Просто още един начин да се унищожи човечеството, ако питате мен.
Затова рекох на Джози:
— Не ставай смешна.
— Не се шегувам — отвърна тя съвсем сериозно. — Има нов модел. Предназначението му е да бъде приятел на децата и другарче в игрите им. Не е скъп, а запълва една естествена потребност. Когато все повече хора имат само по едно дете, да се даде на това единствено дете братче или сестриче е наистина нещо ценно.
— Може и да е така за другите деца, но не и за Чарли — казах аз.
— Напротив, именно за Чарли. Иначе никога няма да се научи как да се държи с хората. Расте съвсем самичък. Няма да разбере вземането-даването в живота.
— Той няма да дава. Той е човек, който ще взема. Ще взема власт, ще заема положение, той ще казва на хората какво да правят… И ще си има собствени деца, може би три дори.
Навярно сте още твърде млад, за да почувствате това, господин следователю, но ако имате едно- единствено дете, ще откриете, че все още имате шанс за друго, когато на вашето дете се роди дете. Бях сигурен, че преди да умра ще видя още едно дете, навярно даже две. Щяха да са на Чарли, но докато житейските ни пътища се припокриваха, щях да ги чувствам като свои.
Джози обаче не можеше да мисли за друго освен за този робот. Пресмяташе вноските по изплащането. Спря се на възможността да наеме един за една година, нещо като пробен период. Знаете как стават тези работи — човек в крайна сметка трябва да запази мира.
Отстъпих.
— Добре — рекох, — но ти ще отидеш да го избереш и по-добре го вземи под наем. …И ти го плащаш.
Помислих, че роботът я щеше да досажда, я нямаше да работи добре и навярно щяхме да го върнем.
Той дойде вкъщи с придружителите си, дори не бе опакован. Би трябвало да кажа „то“, но Джози настояваше да го наричаме „той“, за да изглеждал повече като братче на Чарли. После ми стана навик.
Беше „робот-братче“ — така го обозначаваха. Нарекохме го просто „Хлапето“. Де да знам, че този тип роботи се радвали на растяща популярност. Не знам какво им става на хората, че приемат подобни неща.
И ние също го приехме. Или най-малкото аз. Джози пък бе очарована. Моделът, който бяхме взели бе доста добър, трябва да призная. Изглеждаше почти като човек, все се усмихваше и имаше приятен глас. На вид бе като петнадесетгодишно момче, дребно на ръст петнадесетгодишно момче. Това не бе много лошо, тъй като Чарли бе доста едър, макар и само десетгодишен.
Хлапето бе малко по-високо от Чарли и разбира се, по тежко. Знаете, че в него има кости от титан и какво ли още не, както и ядрен микрореактор, осигуряващ десет години работа без замяна.
Речникът му също бе добър и се държеше много учтиво. Джози бе направо прехласната.
— Мога да го използвам за домакинската работа — заяви тя. — Ще ми помага.
— Не бива — отвърнах аз. — Взела си го на Чарли и това означава, че той е на Чарли. Не му го отнемай.
Разсъждавах, че ако Джози го вземе и го превърне в слугиня, после никога няма да разреши да го върнем. Чарли, от друга страна, можеше да не го хареса или да му се насити след известно време и тогава
