Наоколо имаше още морски хора, но те не ни преследваха, а май се опитваха да ни помогнат. Не разбирах особено защо го правят. Нито ми дремеше. Мечтата за изкарване на сушата, при това от готино гадже, се сбъдваше поне отчасти! На брега ни очакваха Ани и Кислека. Зад гърбовете им ръмжеше двигателят на грамаден джип.
— Какво става, копелета, само кажете какво става!
— Двигателите проработиха. Огнестрелните оръжия също. Успях да се измъкна по време на конвой под водата. Да го духат водораслите, ама плувах по-бързо от тях. Ще ме хванат вече за хуя… След това попаднах на група оцелели. Ани с пръдльото от острова са били във водата по време на десанта и никой не ги е барнал. Други са се спасили при различни обстоятелства. — Вече се бяхме преоблекли и пътувахме с джипарата по неравния песъчлив терен. — Имаме лагер малко по-навътре, към десетина души.
— Има ли водорасли на сушата?
— Изгонихме ги лесно — с картечници. ТЕ не могат да ги използват срещу нас, защото имат ципи между пръстите.
— А други лагери?
— Не сме уловили нито един сигнал от хора. Най-вероятно се дължи на факта, че имeнно в Морскополис са докарани всички сухоземни пленници. Всички избягали са на това място.
В лагера ни очакваше огън — почувствах се щастлив. Пръдльото сготви вечеря. Ани взе да ме гушка и да ми говори успокоителни работи. Елби се наливаше с алкохол и драйфаше. Някакви се мотаха и ни поздравяваха със завръщането на бял свят. Чуваше се музика. Не миришех на лайна… Потънах в блажен сън.
Информация за текста
© 1997 Даниел Апостолов
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/781]
Последна редакция: 2006-08-05 13:53:13
