Гледах тъпо изгряващата луна.
— Ей, Малоумен! — Елби май се опитваше да ми каже нещо.
— Малоумният май наистина е станал малоумен. — подхвърли педи и разкърши рамене. Хомосексуалните му кокали изпукаха.
— Не бе, педераст, — сепнах се рязко и в кръвта ми се изля сто кила адреналин. — Проебах мъже.
Педи вече посягаше към чивтето. Сър Лонселат махна с ръка и една от горилите му се протегна и го спря.
— Малоумен, мисля, че можем да продължим. — изръмжа Елби. Гледаше и той в новородилата си луна. — Не знам к’во друго да направим. Какво ще кажете, а?
— Явно сме нужни у дома. — рече сър Лонселат. — За жените ще говорим друг път.
Автомобилът на педи вече се отдалечаваше в мрака.
— Ще се свържем с вас при първа възможност.
— Ще ви очаквам. Довиждане.
— Бай.
— Бай.
Във вилата аквариумите се бяха пръснали на парчета и останалите на сухо красиви водни момичета издъхваха в агония по коридорите. Само една-две бяха успели да се доберат до басейните в двора, но и те нямаше да издържат дълго в сладката вода. Охраната беше духнала.
Елби хвана главата си с двете си ръце, седна тежко на стълбите пред верандата и изскимтя. Опитах се да го освестя, но той се изправи, затича се, скочи в колата и без да ми обръща внимание се фъсна с дива скорост. Тъй като нищо друго не ми оставаше, се заех да отнеса каквото беше оживяло до басейните. Останалите — нежни, но противно омекнали миризливи трупове — складирах възможно най-надалеч. После отключих резервните балони с морска вода и напълних единия басеин с нея. Вътре нимфите една по една взеха да се ококорват и да се трупат по ъглите. На обилната лунна светлина телата им блестяха в кристалната вода.
След това се запътих към телефона. Не работеше. Включих радиото. Не работеше.
Елби се върна пеш по пътя.
— Къде е колата?
Не работеше.
Нищо от шибаните неща не работеше.
Вече изкарахме една седмица във вилата. Доповръща ми се от морска храна — от нея имахме подтискащо големи запаси. Морскиге гърли повече ми допаднаха. Като скачах във водата някои от тях се разбягваха уплашено, а други пристигаха да ме поздравят. В началото с Елби ги карахме безразборно, но по-късно открих че съм се привързал особено силно към едно тънко и страстно създание с бездънни очи и сочни виолетови устни. На Елби цялото това чивтостване под водата му подейства зле и вече изобщо не искаше да погледне басеин. Дори на мен ми праваше проблеми и трябваше да му вкарам един в муцуната, че да млъкне с морала и проповедите си. На втората вечер извадихме една бутилка сливова от бара и седнахме да си направим съвет. Нещата вървяха наистина на зле, тъй като светът беше се видоизменил коренно. Наоколо не се мяркаха никакви живи същества. Нямахме връзка с никого, а най-близкото населено място се намираше на 70 километра. Преди да се напием взехме решение — ако никой не ни потърси до две седмици, ще го потърсим ние. После се нарязахме като свине и заспахме направо на верандата, под топлото лунно небе.
На края на втората седмица се екипирахме добре, оставихме храна на водораслите и поехме към морето. Зеленокосата ми нимфа се показа над водата и маха след нас докато не се скрихме от поглед.
Когато наближихме брега и вече се чуваше далечен прибой, от гъстата растителност наоколо изкочиха много морски хора, вързаха ни и, въпреки че забих ножа си в окото на един от тях, ни отведоха в стъклен контейнер, пълен с въздух, и ни потопиха в морския им град Морскополис. Елби, кой знае защо, го пребиха с камшик и го оставиха да стене сгърчен на пода. Мен ме вързаха и ме изкараха в открития океан за двеминутен преплув. Накрая изгубих съзнание. Освестих се с кислородна маска на лицето, насред осветена със синьо подводна зала. Стар водорасъл се занимаваше с раковини, рапани и стъклени съоръжения с бълбукащи в тях течности. По стените бяха опънати кожи от животни с изрисувани по тях знаци и схеми.
— Събуди ли се, гъз? — попита ме водорасъла. Нямаше как да му отговоря, затова просто продължих да си лежа. — Сигурно. Вие, сухоземните лайна сте жилаво племе. Ще ми достави удоволствие да знаеш, какво се каня да направя с теб. Има половин час до тогава. Достатъчно е, за да се изтормозиш от ужас.
Хич и не щях да знам, какво иска да ме прави. Исках да ме изкарат на сушата, да ме избършат и облекат и да ми сервират свиско със зеле и комат топъл хляб. И всичко това да го направи някое красиво гадже.
— Знаеш ли, защо така се прееба небето, а, земно лайно? Сигурно не. Ти си тъп като овца и не знаеш нищо за нищо. Направихме му магия на небето. Древна магия. Всички сухи задници сте вече трупове. Това е морското небе и когато изминат седем месеца и седем дни от него ще се ицзлее солена вода и ще потопи целия свят.
Майко мила. Що не си затвориш шибаната старческа подводна уста!!!!?!
— Ти ще бъдеш изкупителна жертва за всичко отвратително, което сте сторили с нашия народ. Ще съставя есенцията на отмъщението и тя ще се съдържа във Великия Солен Потоп. В нея ще сваря едното ти око, два нокъта от ръката ти, топките ти и, колкото и да ти е неприятно, стомаха ти. Него ще го сваля последен. Със здравото око ще наблюдаваш, докато не се напикаеш от ужас. Урината ти също ще бъде съставка от елексира. Може да ти дам после да си пийнеш от него. Ще бъде забавно.
За да опровергае мислите ми, че говори глупости, той извади от ниша в стената прозрачен съндък с подпухнал, позеленял но явно обезобразен труп на момиче. Повърнах в кислородната маска. Задавих се и започнах да се душа. Водорасъла се хвърли към мен и последното, което усетих беше как ми сваля маската и се нагълтвам със солена вода.
Отново бях при Елби в стъклената кутия — явно ужасната присъда се отлагаше за малко. Огледах се и това, което видяха очите ми ме накара на закрия лице с длани. Наоколо, на през около десетина метра във водата висяха окачени на различно дълги въжета много други стъклени клетки — навсякъде, докъдето се виждаше имаше ваздушни кутии с тъмните силуети на хора в тях.
— Добре дошъл обратно. — каза ми Елби от отсрещния ъгъл. — Кислека е тук.
— Еби му майката. — не ме интересуваше Кислека. Не можех и не исках да повярвам. После вдигнах глава. — Откъде знаеш?
— Говорим си през водата. Ако залепиш ухо до стъклото ще ги чуеш. И аз се научих. Пищиш силно. Кислека е тук. Разказа ми, че в големите градове е имало десанти. Възползвали са се от паниката и от безпомощността на сухарите, чиито оръжия и двигатели и комуникации не са функционирали. Сега всички са тука.
Първото което ми хрумна беше, че Ани най-сетне ще има възможност да изебе водорасъл.
— Адски е задушно. Кога ще сменят въздуха?
— Последният път изчакаха да припадна.
— Шибани педераси. Шибани педераси. Шибани педераси. Шибани педераси. Ши…
— Млъкни.
Млъкнах. Зачаках да изгубя съзнание. Най-добре май изобщо да не сменят въздуха.
Когато сереш и пикаеш там, където спиш и ядеш развалена риба, се доближаваш до идеята колко си крехък, ненужен и най-вече — смъртен. Не просто усещаш как умираш, а и виждаш в това смисъл, защото целият си в засъхнали изпражнеия, а съществото отсреща смърди дори по-гадно от теб самия. Търкаляш се обезсилен и с треска, повръщаш и след един час вече и това е попило в дрехите ти.
Почти бях откачил и трудно се съсредоточавах върху нещо. Затова не обърнах внимание, когато за първи път се потропа. Едва на ентия опит благоволих да отметна натежалата си кофа и да отлепя клепачи.
Това беше тя. Моята малка и сексапилна нимфа. Какво правеше тук? Милият ми мозък. Мислех си, че си въобразявам до момента, в който херметичният люк отвътре се отвори и въздухът ни избълбука през него. С Елби го последвахме. Нимфата наистина беше там, с два делфина на поводи. Уловихме ги и много скоро изскочихме като тапи на морската повърхност.
