Даниел Апостолов
Освобождаване (или висшите форми на секс на Маги)
На плажа едно момиче лежеше голо. Беше завързано за четири забити дълбоко в земята кола. Погледът му беше отправен с безразличие в звездното небе.
(котката ми се изсра, ще продължа после)
Нещо бяло се раздвижи в далечината между дюните и после изчезна. Когато се появи отново, то беше доста по-близо и напомняше на малък изящен кон. За миг се скри от погледа и след това вече крачеше с наперена стъпка по пясъка. Еднорога! Всички зъмръзнаха от тази картина. Той се приближаваше и сякаш не се докосваше до земята. Когато стигна до момичето, той направи няколко кръгчета около него и се спря откъм разтворените му крака. Измъченото същество започна да се дърпа във въжетата, но те бяха къси и стегнати. Еднорогът наведе глава и рогът му докосна бялото коремче. Плъзна се надолу и се скри в бурно протестиращото тяло едновременно с отчаяния писък на пленницата.
— Стоп кадър! — извика Шибил. — Страхотно, просто жестоко!
Двама души вече отиваха, за да развържат измъченото същество, за да може то да се върне в ролята си на Ани. В това време стана ясно, че нито еднорогът, нито Ани искат да престанат с дивото си сексуално занимание — тя все още пищеше и се гърчеше, но този път поведението й нямаше нищо общо с ужаса и отчаянието. Някой се сети и започна отново да снима.
— Разкарайте се! — изкрещя — Пречите, това са уникални кадри!
— Ебати курвата — обади се до мен Кислека. — Сигурно след малко ще му прасне една свирка на рога.
— Тоя еднорог е женски. — казах му аз. — Тия са си чиста проба лезбийки.
Кислекът се отправи към сцената.
— Пречиш, Кислек — ивика отново човекът с камерата.
— Духай, пич! — отвърна му разговорчиво Кислека. — Давайте да ги разтървем, докато не й е разкъсал нещо!
Двамата сценични работници се нахвърлиха върху разгорещеното добиче, а Кислека извади от джоба си полуавтоматичен нож и разряза въжетата. Ани лежеше изнемощяла и цялата в полепнал от потта пясък. С блажена усмивка тя обърна главата си към морето.
— Айде, ставай. — изръмжа й Кислека. Тя му хвърли закачлив поглед и се надигна.
— Искаш ли и ти?
— Следващия път ще те снимаме със слон. Ходи да се изкъпеш, че приличаш на Пясъчния човек.
По асвалтирания път зад снимачния екип пристигна дълга открита кола, от която дънеше здраво музика. Зад волана седеше човек с черни цайси, разтеглени като че ли в страшна жега, зализана назад коса и тъмен тен. Беше захапал скъпа пура и затова не се разбра веднага какво говори. Доближих се до него.
— Здрасти, Малоумен! — поздрави ме той отново, намалявайки диска. — Как върви?
— Муцка е. Еднорогът ни изнасили една от актрисите. Или тя него — не стана съвсем ясно.
От колата се разнесе перверзен смях.
— Ебати. Трябваше да дойда по-рано на снимките. Коя е следващата сцена?
— Морските хора излизат на брега и ядат селяни. Ще я снимаме във Водораслово.
— Веднага ли тръгвате?
— По график вече закъсняваме. Морските хора сигурно ни чакат край шлюзовете.
Елби се огледа и стъклата на очилата му пробляснаха на светлината на прожекторите.
— Ей, пичове, колко сте? — извика той към персонала на Кислека, който се моташе с апаратурата или зяпаше цамбуркащата се на плиткото Ани.
— Седем души. — отвърна му Кислека и се запъти към нас. — Готина кица. Ти откъде си?
— Казвам се Елби. — представи се той. — Познаваме се с Малоумния от Азотния център. А ти?
— Викат ми Кислека.
— Кажи на педерасите — прекъснах ги аз — да си размърдат малко задниците, че Елби може да ни хвърли. И без това изоставаме. В 12 трябва да сме почнали, за да хванем летящите риби.
— Шибил! Качвайте всичко в колата!
След минута-две вече се носехме заедно с нощния вятър сред дюни и малки горички от криви недорасли дръвчета. Светулките на облаци прелитаха в мрака.
— Слушай, Елби, далаверата май няма да стане. — подех аз, седнал отпред до него.
— Що?
— На Острова от миналата година до сега пазарът на жени е паднал наполовина. Стегнали са законите. Силвия беше там преди два дни и се върна с кофти новини. Имало някакъв нов гъзляк, който се разпореждал със всичко.
— Сигурен ли си?
— Да. Май ще трябва да ги пласираме някъде на континента.
— Утре ще говоря с Аламо. Само че ще е много по-трудно. Имаме само една-две провинции, заселени гъсто с анфибци, а и те поддържат добри отношения с морските и си се чифтосват направо в морето.
Помълчахме малко. Елби излезе на магистралата и изду километража. Светът от двете страни на колата се размаза.
— Опитвал ли си тяхна? — обади се Елби.
— Веднаж. А ти?
— Не. Как беше?
— Тая беше някаква много красива, само че като се възбуди стана цялата толкова хлъзгава, че едвам я уцелих. Техните мъжкари си плуват като риби, ама мен нещо ме няма в подводния секс.
— Уредил съм си една от аквариумите за тия дни. Не искаш ли и ти да дойдеш?
— Какво? Гаджето ще надуши веднага че съм спал с водорасло. После ще ми раздкъса корема и ще изяде каквото има в мен сурово. Не я познаваш.
— Хе, запознай ни!
— Ще видим. Може да идем някъде с пичките на ресторант или нещо такова.
Водораслово е курортно село при Разливите, където се е запазил самобитният облик на сламените къщи. Мястото беше чудесно за филма. На малкия централен площад вече киснеха двама от студиото, заедно с техника, който обикаляше около изкуствените хора. Веднага се запътих натам.
— Бачкат ли? — попитах човека, за да отвлека вниманието му от някакви пултове.
Вместо отговор той включи една от куклите и с уверени движения на ръцете започна да я управлява с клавишите пред себе си.
— Отчупи си малко от нея — предложи ми той, като я доведе почти под носа ми. — Ама от някъде, където после да не се забелязва. Послушах го и ме лъхна миризма на риба.
— Опитай, вкусно е. — подкани ме.
Докато дъвчех от храната за морските хора, Кислекът също беше дошъл.
— Току-що говорих с шефа на морските. Обясних им още веднаж сценария. След три минути трябва да им подам сигнала, тъй че прати рибарите на брега. С екипа отиваме натам.
С нас тръгнаха и три кукли на рибари.
Морската вода се разбушува и от нея наизскачаха страховити фигури с рога на главите и рибешки ципи под ръцете. Те отваряха зловещите си пълни със зъби усти и пълзяха към тримата ужасени рибари, оправящи мрежата си. Нахвърлиха им се почти едновременно и ги разкъсаха на парчета. След това, оставяйки само лъскавите метални механизми за задвижване, оглозгани почти до зуко, мокрите чудовища продължикха към селото. От няколко покрити по къщите тонколони се разнесоха писъците на деца и жени. Останалите кукли щъкаха наоколо и биваха изяждани една по една. От вътрешността им се лееше димяща червена кръв.
Елби седеше на покрива на кметската сграда заедно с техника и Кислека. Картината в краката им беше наистина колоритна — кръв, насилие и мрачно осветление, огън на факли (бяха излезли истинските актьори,
