Даниел Апостолов
Спящата Катерица
Според легендите отначало била Извечната Катерица, заради която Извечният Пръч се зародил от небитието. Те заченали човешкия род и после отвратени си прегризали гърлата. Едно доста окуражаващо начало. Някой попитал: ами откъде се взела Извечната Катерица? Един отчаян хакер отговорил — бъг в програмата на Господ. Което сигурно означава, че Господ програмира на Borland C++/Delphi.
И. И. Какво да ви кажа. Мога да ви кажа само, че всякакви съвпадения на имена и места са толкова случайни, колкото и изненадващият резултат от компилирана на Borland C++ 2.0 програма.
1.
Ето — път, широк може би колкото три замъка, а от двете му страни са се наредили високи мраморни хора с оръжия в ръце и се усмихват на пътниците, които минават на безопасно разстояние от тях. Ето и Кралят на Мраморните хора — подпрял се на една празна мраморна рамка на врата, поникнала сякаш от свежозелената трева, потропва с мраморен крак, гледа изкосо малките хора и си тананика иронично. Какъв купон.
Това беше така нареченият път на Ходещата Воля, по името на Краля на Мраморните хора. Аскър и Криси излязоха на него половин час след като напуснаха страноприемницата. Аскър започна да разправя какво знае за него. Мраморните хора били една от най-древните раси, повелители на Волята, Разума и Съвестта, поради което били отбягвани старателно от останалите народи. И тъй като Мраморните хора не умеели да си строят пътища, а онези, които умеели съвсем не изгаряли от желание да улесняват Волята, Разума и Съвестта да се предвижват от град на град, Мраморните хора изведнъж обявили пътищата за нещо подобно на четирилистни детелини и започнали да се нареждат от двете им страни, прекарвайки така два, дори по някога три живота. Напълно естествено било изведнъж светът да се покрие със страшно много изоставени пътища, тъй като пътищата с Мраморни хора се считали за по-тежко бреме и от чумата. С времето различни кралства подели борба с тях и дълги години какви ли не хора тъпчели мраморните им остатъци в кралските зали и алеи. Най-сетне Кралят на Мраморните хора събрал малкото оцелели от племето си, свикал голям съвет в Мрамор Планина и там взели важно решение за стратегическа отбрана. Настанили се на най-главния по онова време търговски път Сетрис — Ахай, Кралят си издигнал мраморна рамка за врата, подпрял се там и, както било вече запланувано, изведнъж всички пътници престанали да им обръщат внимание.
Все пак Сетрис се преместил другаде, а Ахай отстъпил място на езеро, носещо сега същото име. Всичките му жители се превърнали във водни духове, които накрая успели да превърнат един болезнен проблем в доходна атракция. И Ахай станал курорт.
Настилката на пътя беше от древни, изтъркани до блясък камъни. Беше приятно да стъпваш по тях бос, те сякаш сами галеха краката ти. Криси се събу. Аскър само поклати глава и хвърли похотлив поглед към краката й. Един от Мраморните хора подсвирна след тях.
Слънцето беше в зенита. Странна прохлада полъхна точно отпред. Аскър и Криси вървяха, хванати за ръка, и си приказваха нещо за сънища. Десетина метра над тях, съвсем малко по-назад планираше тъмночервено летящо килимче и очевидно ги следваше. Мраморните хора бяха насядали по тревата и обядваха.
Полъхът се засили и те доловиха в него влажен аромат. Пред тях се намираха седем мраморни стъпала и когато ги изкачиха, в краката им се простираше Ахай — с набраздена от лек вятър повърхност, с отпускащо понижаване на температурата и излъчване, което води неизменно до асоциации с безкрайно дълбоко небе и бели искрящи облаци, подгонени из него от хладен вятър.
Езерото беше заобиколено от сребърен парапет и от романтична алея, и от няколко заведения, поддържани от водните духове. Белокаменни стълби водеха през полегатия наклон към вътрешността на езерото, където се намираха подводните хотели.
Аскър и Криси влязоха в най-близкия ресторант.
Вътре имаше малко посетители — най-вече водни духове със зелени коси и големи ботуши, където да държат краката си, за да не изсъхнат. Музиката беше на Manfred Mans Earth Band. Сервитьорките — белолики млади водни феи — се плъзгаха над земята, облечени в прекрасните си роби. Готвачът — опитно морско куче с готварска шапка — се показваше от време на време от кухнята и хвърляше няколко усмивки, които увисваха във въздуха и оставаха там да сияят.
Аскър и Криси се разположиха до огромния панорамен прозорец и поръчаха няколко скъпи неща с последните пари, които им бяха останали. Час по-късно, нахранили се царски, те се намираха навътре сред бисерните проблясъци на вълните в малка изящна небесносиня лодка, подкарвана от два водни коня (щуки, сомове или други подобни силни риби, опитомявани в преуспяващите подводни конеферми). Аскър държеше поводите и правеше и правеше сложни фигури по водната повърхност. Два рибешки мозъка отдолу с раздразнение отбелязваха лошия си късмет.
Както си плуваха, при десния борд се чу изпляскване. И двамата завъртяха глави натам. Малък зеленокос дух с бледозелена кожа се беше заловил за борда и им се усмихваше. Над водата се виждаше единствено главата му.
Привет. — избърбори той. — Радвам се, че сте посетили прекрасното езеро Ахай и съм сигурен, че ще останете доволни. То е пълно с подводни изненади за туристите, защото знае, колко обичат те изненадите.
Сякаш за да потвърди думите му, лодката заседна в една такава подводна изненада. Двата водни коня се заиграха с малките рибки из лабиринта на рифа и лодката не помръдна напред.
Е, добре, изненадани сме, а сега може ли да продължим нататък? — каза Аскър.
Но никой не го чу, защото водният дух беше отишъл да разпрегне конете. Остана само прозрачната хладна вода, над която слънцето сипеше искри, а водните кончета се гонеха с ниско жужене. Тай като всичко това беше романтично, но в общи линии безинтересно, Аскър насочи вниманието си към момичето, което беше започнало да го прегръща. Скоро и двамата не забелязваха, колко е прекрасна местността и всъщност те самите не можеха да бъдат забелязани от наблюдател, намиращ се зад борда. На десетина метра от лодката един малък воден дух със зелена коса и бледозелена кожа потри бледозелените си мокри ръце и се гмурна с доволна усмивка, изписана на зелените като водорасли устни. Доволството в зелените му очи говореше за добре свършена зелена работа. Там долу, където от дълбините струи мрак, го очакваха два зелени сома с отпуснати хамути и той ги подкара към мастилено зелените очертания на града под тях.
Седяха и чакаха някой да дойде и, ако не друго, то поне да им даде весла, та да отидат до най-близкото заведение, където ще ги нахранят. Току-що бяха станали свидетели на един прекрасен залез и духовният им глад беше напълно заситен. Аскър се бе изправил и размахваше някаква бяла част от облеклото си.
Пикирайки безшумно от небето, сякаш изпадна от някакъв негов процеп, се появи тъмночервено летящо килимче. Остана увиснало на нивото на очите на една ръка разстояние.
Аскър изглеждаше изненадан, но за разлика от Криси в погледа му се четеше нещо като разбиране. Той се протегна и погали мекия плат.
Сигурно влиза в обслужването. — изкоментира Криси зад него.
Съмнявам се. — отговори Аскър и придърпа малко килима. Опитаха се предпазливо да го възкачат и през цялото време то остана като вкопано в пространството. Изведнъж размахът на крилете му загуби всякакъв смисъл.
Устроиха се удобно и килимчето се понесе над вълничките безшумна като сова. Вечерният здрач ги окъпа в синева, няколко звезди примигнаха и изгряха над тях, а светлинките по брега блещукаха примамливо. Аскър не беше сигурен, дали не е било само илюзия, но му се стори, че чува ресните по ръба да шумят от удоволствие.
Криси го прегърна през врата и сложи глава на рамото му. Насрещният вятър развяваше косите им.
Езерото вече беше останало далеч зад гърбовете им и под тях, в настъпващия мрак се виеше бялата ивица на пътя за Стор Лиа-Дел. Самият град също се виждаше от такава височина, точно на хоризонта, като миниатюрна гирлянда от светлинки, потрепващи в неспокойния вечерен въздух. Полето на килимчето обгръщаше пътниците в мека топлина и те се усмихнаха на вълнуващото небе, на опиянението от скоростта и един на друг.
