огнедишащи змея. Чудовищата направиха по няколко кръга, за да пораздвижат мускул и се отправиха на изток. Господарите им бяха обещали голяма плячка. Миризмата на пушек и озон, която надушваха още от тук, ги възбуждаше. Летяха ли, летяха. Биостимулаторите ги караха да се чувстват непобедими. Само че поради изтичане на информация някой в Стор Лиа-Дел знаеше съвсем точно траекториите на полета им и беше замислил хитър план.
„Нула Седем“ остана сама. Когато успя да разбие дъските, с които бяха заковани двата тесни прозореца, тя извади малка икона с имитация на злато от раницата си и я сложи върху сега разпуснатите си черни коси до себе си. Огледа се в малко огледало.
На мама принцесата. — каза. — По дяволите, в какво се забърках!
Крепостта лежеше на един точно изчислен меридиан. По тази причина двадесет минути по-късно над нея прелетя триглаво летящо чудовище, което се опияняваше от собственото си превъзходство. „Нула Седем“ с безпокойство наблюдаваше, как крилатата фигура изчезва към просветляващия хоризонт. Едва след като надеждата вече напускаше момичето, гадината се изви и тръгна обратно. През полевия бинокъл се виждаха потръпващите ноздри и приятно изненаданите очи.
Раздирателен крясък отлетя на север и на юг. Докарвайки до безсилна ярост един генерал, останалите шест змея се отклониха внезапно от първоначалния курс. Огнените им езици припламваха като сигнални светлини на приближаващи се самолети. Аскър вдигна удовлетворено палец. Мисията беше приключила. През следващите няколко денонощия „Нула Седем“ щеше да има такава охрана, че едва ли някой би посмял да припари до нея.
Беше време да се погрижат за изтеглянето си. Аскър даваше разпореждания, когато „Кокиче“ го повика и посочи небето на запад. Отначало, заслепен от пламъците на накацалите около крепостта чудовища, „Уплаха“ не успя да различи нищо. Едва след като взе в ръце бинокъла, видя, че към Целта се приближаваха с плавен размах два тежковъоръжени бойни пегаса.
Защо, по дяволите, ги управляват жени?!
„Кокиче“ взе обратно бинокъла.
Наистина, шефе! Какво да правим?
Просто ще изчакаме, докато отминат, и после продължаваме. Всички а намерят прикритие!
Разположиха се според предварително уговорен план. Пегасите наближиха и змейовете станаха неспокойни. Изглежда това не убягна от погледа на крилатите коне, защото те отказаха да летят нататък и закръжиха, набирайки постепенно височина.
Горе-долу по това време от насрещните хълмове излязоха два слона и се спряха тромаво. „Кокиче“ включи радиомагията.
Шефе, два слона при обекта! Също са управлявани от жени!
Аскър само му направи знак с ръка да мълчи и продължи да наблюдава.
Криси беше много изненадана, когато се натъкнаха на обкръжената крепост. Като всяко дете знае, това можеше да означава единствено, че в кулата се намира принцеса. През последните няколко години бяха останали твърде малко истински принцеси и още по-малко свободни чудовища, да не говорим за герои, които да се сражават с тях, за да спасяват принцесите. По света имаше достатъчно много катерици, които сами ти идваха, че да си създаваш допълнителни главоболия.
Ясно беше, че е станало някакво недоразумение. Пегасите се спуснаха на земята сред хълмовете, където се бяха оттеглили останалите Катерици. Всяка от тях знаеше, какво ще последва, но трябваше да чуят официалното одобрение на Далила. Тя обаче спеше в обятията на един от принцовете и само ръмжеше и хапеше, когато се опитваха да я събудят. Стояха и чакаха в нерешителност. Наклаха огън и взеха да си направят закуска от храната, която бяха откраднали от Стор Лиа-Дел — най-вече консерви.
Дойде време да изгрее слънцето. Но вместо това небето само доби сребрист оттенък, който съвсем не предвещаваше топли и ласкави лъчи. Сумракът не се просветли особено. Известно време погледите на всички бяха отправени към хоризонта и се възцари тишина.
Не се случи нищо.
Гладът победи любопитството. Огънят в този момент заместваше сполучливо дневната светлина, затова близо половин час се чуваха обичайните мляскащи звуци и многобройните разговори. Но когато по това време още нищо не беше изгряло, Криси изпита усещането, че ще се случи нещо интересно, или, както би било по-правилно да кажем, че нещо нямаше да се случи и това ще бъде интересно.
Разговорите постепенно утихнаха и пак всички гледаха, как слънцето не изгрява.
Последното нещо, което някой очакваше, беше пред очите им да изскокне луната, която беше залязла уверено само преди деветдесет минути.
Пет минути по-късно, точно на същото място, изгря още една сребриста луна. Оптимистите спечелиха облозите и за третата луна. Четвъртата вече бе просто поредната баналност.
Хаосът, който обхвана планетата, можеше да се обясни единствено с бедната фантазия на по-голямата част от обитателите й.
Когато, объркани, двете враждуващи страни изтеглиха войските си от бойното поле, съсипаните, мръсни войници отказаха да минат по одобрените от командването маршрути, защото и в двете държави високи мрачни фигури ги причакваха, говореха срещу войната и подбуждаха съвестта. Някой се опита да стреля по тях, но Ходещата Воля им обясни от мраморната си рамка, колко лошо е това и пир мисълта, че може да го стори отново ако продължат, ги застави да захвърлят отвратени оръжията си по-далеч. Всички, без изключение, се прибраха с вкиснати лица, несвързани думи за морал, етика и правата на човека. Психиатрията процъфтяваше2.
Докато продължаваха тези сложни социални процеси, времето в една срутена крепост, осветена от лунната светлина, сякаш беше спряло.
Внезапно радиомагиите бяха отказали. Всяка от тях се превърна в малко розово облаче, сподирено от слаба експлозия. Айдъл-стайлите, които до този момент се сливаха скромно с пейзажа, пуснаха корени и за броени секунди в кръг около змейовете израсна непроходим лес от гъсто преплетени бодливи клони. Отгоре остана да стърчи единствено кулата и тънки струйки дим да се извиват по двойки към небето.
„Нула Седем“ сподави поредната прозявка и реши, че все пак няма да е зле да подремне. Вече се унасяше, излегнала се на мистериозно появилото се легло до една от стените и пропусна да види, как противната килия наоколо се превръща в прекрасен царски покой. Един сокол кацна на перваза и отправи влажен взор в усмихнатото спящо момиче. Преди да стори каквото и да е било друго обаче, птицата беше изпепелена от безпощаден пламък. Пепелта от тялото и се разпръсна на ефирния ветрец и на прозореца остана само замисления й скелет. Всичко утихна в зелен полумрак.
На пътеката, която водеше от съседното село до бившата крепост, една прегърбена старица заби в земята колче и окачи накриво изписана табела. После старческите кокали изскърцаха обратно.
Аскър тръскаше раздразнен очилата си за нощно виждане. Те бяха отказали заедно с цялото останало снаряжение.
Криси успя най-сетне да разбуди Далила. Описаха й накратко ситуацията. Вече беше късно да предприемат каквото и да е било.
Ще заобиколим крепостта, — каза тя, — и ще си гледаме пътя.
Речено — сторено. Повървяха така известно време, водейки животните за поводите. Мъртвата тишина се стелеше почти невидима в краката им. Мълчаха потиснати — от предишната им възбуда не беше останало нищо. Принцовете гледаха безсилно отминаващата под стъпките им земя, а Изгубеният Оперативен Работник избърза напред и се потопи в мълчание заедно с Далила. Той първи забеляза белия потник, развян на върха на един от хълмовете отсреща.
Катериците се събраха накуп. Помърмориха малко и след това продължиха. Принцовете захвърлиха неудобните си корони и изтръскаха насъбралия се отдолу пърхот. Ако не съвсем, то почти всичко беше почти в реда на нещата.
Криси развея белия си плащ. Два подскока на хълма оповестиха, че е била забелязана. После белият потник започна да се спуска насреща им.
Неочаквано между Катериците и оперативната група изникна препятствие — дълбока, бурна река бликна от юг, скривайки се сред тъмния лес на крепостта. Завиха срещу течението й и след няколко часа намериха разклатен дървен мост. Аскър отказа да мине по него. „Сглобка“ се направи на много отворен и пропадна в реката. Беше незабавно удавен.
