спеше прав с отворени очи, вързан под коневръзя. На рога му беше набучено парче сладкиш.
Закуската премина в мрачно мълчание. От време на време някоя катерица тичаше да драйфа. Набързо нарамиха екипировката, приготвена грижливо още преди купона, и се изнизаха безшумно по пътеката към столицата. Старият Бор раздигна масата, като остави мръсните чинии на Катериците, и отиде в къщата си да си доспива. Петлите, които негодуваха срещу небрежното отношение към прехраната си, получиха в отговор само няколко немощни ругатни и продължиха да кукуригат на вятъра, вирнали червени главици към бледото синеещо прохладно небе.
Походът започна.
Денят премина, без да бъде ознаменуван от нещо забележително. Пребиха някакви дърти селяндури, които се опитаха да се правят на големи мъже и да ги обарват, после нахлуха в някаква ферма, където опустошиха тридневните запаси на нещастния стопанин, а той не си позволи да протестира първо, защото вече веднъж беше правил тази грешка при предишен Поход и второ, защото момичетата прогониха бирника, дошъл за данъците. Продължиха пътя и към четири след обяд преминаха, облечени с белите си наметала, под високата арка на крепостните порти на столицата. Стражата беше прелъстена с няколко усмивки и кесийка пари.
Стор Лиа-Дел беше голям град. Имаше неизброимо количество тесни улички, кръчми и хотели. Затова се наложи да спрат на главния площад, за да изберат, къде най-напред да отседнат.
Стор Лиа-Дел Палас. — заяви Криси. — Имам да им отмъщавам на тея задници.
А, за онова ли? — попита Бейби.
Аха. Заслужават един голям, кралимарковски …
О.К. Значи Стор Лиа-Дел Палас. — оповести решението си Далила и отидоха при хотела, който се намираше през две пресечки.
Влязоха с шум и смях във фоайето. Веднага десет пиколо дойдоха, за да им предложат услугите си и бяха пренебрегнати напълно. Катериците взеха един цял етаж, по една стая за всяка, като платиха двойно на щастливата рецепционистка. Парите, както можеше да се очаква, бяха абсолютно фалшиви.
В общи линии бяха най-ужасните посетители, които хотелът беше посрещал някога. За двадесет и четири часа го разориха отвсякъде и ме мързи да описвам методите им, които са поразяващо сложни и на непосветения изглеждат наистина невъзможни — нещо като бъг в реалността. Т.е. никой никога не би повярвал, че ако направиш това, което те направиха ще се случи онова, което се случи. Абе, ако си се занимавал някога със свързани списъци, които поддържат указател единствено към следващия елемент и към един текущ елемент, възниква естественият въпрос, как да отстраниш текущия елемент, без да се налага да претърсваш списъка от самото му начало (защото, след като разкараш cur, трябва да инициализираш next на предишния елемент с cur->next, а ти не знаеш адреса на този предишен елемент).1
От цялата далавера си заслужава да се отбележи, че Айкра беше изпратена да проучи, как стоят нещата, и след като спа с един много готин (като американец) полицай, разбра, че се води неявна война — предимно с малки свръхсекретни оперативни групи. Затова, когато настъпи втората вечер в хотела им (или това, което беше останало от него), Белите катерици събраха съвет и единодушно решиха да отидат на бойното поле и да видят, какво могат да направят. За целта се обявиха за оперативна група „Юнивърсал Скуиръл“ и откраднаха два транспортни слона, забравени от някой клиент при бягството му от хотела.
Три нощи след това, когато бяха на някакви си десетина мили от „горещата зона“, някакъв мъж със син гащеризон и крила на гърба дойде и започна да прегражда пътя им, докато няколко други като него чертаеха пентаграми, подпяваха проклятия и извършваха ритуални обреди. От двете страни на не особено широката чакълена алея се издигаха вертикални каменни стени. При спрелите слонове дойде един тип с крила и сив гащеризон, стискайки в ръка умряло коте, което може би преди да го стисне е било живо.
Съжалявам, — каза, — но ще се наложи да се върнете и да минете от другаде. В района се извършват темпорално-съдбовни корекции.
И аз какво да направя, да се почеша по катерицата ли? — попита слонът.
Да. — отговори мъжът предизвикателно.
А. Ама аз нямам катерица.
После слонът се размърда и събори без въобще да му пука тухлената стена върху цял екип темпорални техници, които от този момент нататък се нуждаеха най-вече от нови крила-протези.
Продължиха нататък.
Мълниите на хоризонта ставаха все по-ярки. Трясъкът им се смесваше с грохота на рушащи се бази на специални подразделения на двете воюващи страни. Бойни пегаси правеха конкуренция на мълниите, фучейки сред ослепителна светлина насам-натам, а взривните им магии наелектризираха въздуха до синьо. Имаше и още една подробност, която от земята не можеше да бъде забелязана — групите оперативни работници, които сновяха из хълмовете, устройваха засади, налитаха на засади или открито воюваха. Една от тях, натоварена с наистина свръхсекретна специална задача, вече се намираше във вътрешността на врага, а той от своя страна подготвяше своите тактически оръжия, с които смяташе да изненада Стор Лиа- Дел. Така че и двете държави, като истински американци, удържаха успех.
Като добавка на всичко темпорално-съдбовната тъкан беше неспокойна и съвсем неочаквано се случваха най-невероятни съвпадения: като например, че Криси срещна и се запозна с един оперативен работник от наш’те, чийто отряд бил разбит, и той се присъедини към Белите Катерици, които му обещаха да става купон. А, та този тип, облечен във военна униформа, беше внук на Стария Бор, което естествено не стана обществено достояние, защото и той самият не го знаеше. След това няколко приятелски настроени жаби от съседното блато се превърнаха в принцове, когато Катериците започнаха да ги целуват на бъзик и след това истинските жаби едвам се отърваха от лигите им. В един окоп пред очите им се получи имплозия и от кървавата каша се появи героичен ветеран на двадесет и пет години, въоръжен с гранатомет и BFG, и заяви, че идвал от някаква виртуална реалност, наречена DOOM. Това разтревожи смътно съзнанието на Криси, но така и не успя да разбере защо. После обаче се появиха дуум-прасета, баби педераси и като капак онова прасе от последното ниво, на което му трябваха шест изстрела с BFG, за да пукне. За съжаление точно секунда преди последното BFG да го достигне, една от безбройните му самонасочващи се ракети очисти ветерана. Разклатеното равновесие се възстанови за известно време.
„Юнивърсал Скуиръл“ понарасна доста. За да попълнят липсата на транспортни средства, Катериците се събраха в кръг, начертаха пентаграм и призоваха демон, който им докара от небето два бронирани пегаса. Задвижиха нататък сред подутините на реалността, където бъговете се появяваха и отстраняваха отнякъде свише.
Край тях забързано мина един стар бор. Криси се загледа в него. Да, това беше Адалор, властелинът на онова злополучно плато. Клоните му прошумоляха в мрака и отминаха напред.
На хоризонта се зароди зарево. Постепенно силата му нарасна и „Юнивърсал Скуиръл“ се застоя на един хълм, докато Катериците го разглеждаха. Последваха го някакви внушителни фигури с изсечени рамене. Луната примигна с очи, заслепена.
Мраморните хора! — изрече Криси със страхопочитание.
Изгубеният оперативен работник извади американски полеви бинокъл със седемкратно приближение (вж. „Реална заплаха“, Том Кланси).
Единият от тях мъкне някаква рамка! — оповести той.
Те са. Точно така. Ходещата Воля си има рамка от врата, на която да се подпира.
Спуснаха се по склона. На съседното възвишение се раздвижиха сенки. Последва кратък автоматичен откос, в който светеха и трасиращи куршуми. Предният слон само махна с хобот и ги улови всичките. Горд ги подаде на Далила, която седеше на шията му.
Стрелят по нас! — викна един от принцовете.
Боже Господи, стрелят по нас! — изимитира го една от Катериците. — К’во като стрелят, няма да ти падне патката!
Принцът се огледа изумен и смутен.
Сега вече ги стреляха отвсякъде — бяха пресекли границата на държавата и се намираха изцяло на вражеска територия.
Пуц — пуц! — провикна се Криси и задейства защитната магия. Куршумите започнаха да се топят със съскане и разноцветни искри. — Каква заря в наша чест!
