В такива моменти изпитваше най-силно желание Криси да е някъде наблизо — в някоя страноприемница, или в лодка, или, Господи, направо на земята! Отделно си мечтаеше за деня, когато просто ще са заедно, отново ще скитосват и няма да има пасмина суперинтелигентни мъже в мундири, които да крещят заповеди и да стрелят. Майната й на военната кариера, която се разкриваше пред него. Дори мисълта, че ще има власт над стадото олиг̀офрени, чиято недоброволна част представляваше в момента, го караше да се сприятели със стръкче трева.
Освен това не му беше много ясно, защо стръкчетата трева го гледаха с такова подозрение.
Отказа се от мисълта да разбира каквото и да е било. И тогава, в един сив дъждовен ден, който го завари в един сив дъждовен град близо до южната граница, на десет километра от фронтовата линия, по време на подготовката на специална операция на вражеска територия, един делови човек със сив работен комбинезон и куфарче нахлу в стаята, където се провеждаше инструктажа, и всички опити да бъде изхвърлен, промушен, застрелян или убеден да напусне завършиха с неуспех. Мъжът само трепваше от досада с крила и продължаваше да мърмори глупости и да разбърква смърдящи билки в кръв от прилеп и гущер.
Наложи се да проведат инструктажа другаде. Аскър бе така зашеметен от случилото се, че пропусна почти половината и затова направи десет обиколки марш около плацдарма и го изслуша наново.
През цялото време около него сякаш се късаха невидимите паяжини на пространството, а нереален звук, примесен от многобройни шумове, му пееше Little Joe на Soundgarden.
Падна мракът и малкият отряд от елитни бойци се изниза незабелязан през гъстата мъгла по посока на фронтовата линия. Аскър се усмихваше загадъчно. Нещото като приятел, с което крачеха заедно, го изгледа неразбиращо. За него лицето на този странен дълъг тип не беше спохождано от такова чудо като усмивка нито веднъж, откакто се познаваха. Всъщност още от онези бледи като миналото събития, когато се преследваха с пегасите; но нещото като приятел не беше посветено в тези подробности от аскъровия живот.
Изтрещя гръм. Проблесна светкавица. Краката им изджвакаха в размитата кал при следващата крачка.
В сборния пункт пристигнаха към полунощ. Мястото представляваше старо запуснато селище, където витаеше духът на миналото. Дъждът се ръсеше по някакъв определено старомоден начин, дори въздухът миришеше на подгизнал музей.
Следвайки точното описание, получено на инструктажа, петимата криволичеха из непрогледните улички със заковани прозорци по сградите. Водачът им, чиито очи бяха изменени преди операцията от военния лекар, крачеше уверено след невидимото инфрачервено военно огънче.
Срещата беше в полуразрушена църква, където, скрита сред просторните й подземия, се намираше малка фронтова база на секретните служби. Аскър не можеше да различи тайнствения силует, но едва видимата фигура на войника пред него се закова на място и Аскър се блъсна леко в нея. Зад него другарят му направи абсолютно същото.
Всеки от групата хвана войника пред себе си за ръба за улавяне на гърба на униформата. Наредени в бойния строй за придвижване на тъмно, навлязоха сред руините.
„Кървави очи“ — каза призрачен глас вляво.
„Пакост“ — отвърна с паролата водачът.
Следвайте ме! — гласът затананика тихо и тръгнаха отново.
Подлите стъпала изникнаха от нищото. Докато падаше и се свиваше на кълбо, Аскър ругаеше наум.
Извинявайте, — обади се отново гласът, — забравих да ви предупредя.
Някой път ще забравиш да си избършеш задника и ще залепнеш някъде. — отвърна му ядно Аскър.
Духай. — изръмжа гласът. Продължиха надолу.
Миризмата на мокро и старо се засилваше. В един момент Аскър реши, че има повече миризма, от колкото въздух. За щастие преди да е повърнал, пред тях се отвори врата, където светеше полуразтопена свещ, поставена на маса точно отсреща. Това помогна на Аскър да заобиколи локва повърнато. С благодарност си пое въздух, когато престъпи прага. По разбираеми причини го избутаха навътре и вратата се затвори бързо и безшумно.
На стената висеше Американското знаме. Тъй като Америка не съществуваше на тази планета, знамето се използваше като талисман от оперативните работници на почти всички страни. Според легендите американците бяха толкова печени по тея работи, че само като си помислиш, че си американец, и ставаш непобедим най-малкото до момента, в който се срещнеш с друг, който си мисли, че е американец.
В помещението се намираха още осем души. Двама от тях бяха качили краката си на масата по американски начин, а други трима седяха и гледаха самодоволно като американци. Останалите двама бяха старец, който пушеше лула и с раираната фанела си даваше вид на морски тип (естествено от американския военноморски флот) и млада катерица, която веднага привлече вниманието на новодошлите. Беше облечена топло, но някак си кройката на дрехите подчертаваше тялото й. Сигурно бяха изработени от американец, толкова добре бяха изпипани.
Привет, — каза тя умърлушено, когато започнаха да я поздравяват. — Надявах се да не дойдете и операцията да не се състои.
Разбирам те, — отвърна Аскър. — Значи ти си „Нула Седем“.
Тя кимна.
А ти трябва да си „Уплаха“.
Аха!
„Уплаха“ беше командирът на мисията. Аскър малко се изненада, като разбра, че го назначават на този пост, но някак си го преживя.
Останалите също се представиха. Само старецът потриваше мълчаливо брада така, както г оправят американските старци.
Екипът се състоеше от „Кокиче“ — водач, и още девет войника, които имаха за цел да подсигурят безопасността на „Уплаха“ и „Нула Седем“. Между другото кодовите названия бяха взети от някакъв справочник на американските секретни служби, попаднал по неизвестен начин в тази астрална равнина, отстояща на цели девет астрала от земната.
Старецът се раздвижи. Отвори някакъв сандък и измъкна от там радиомагии. Раздаде ги заедно с няколко М-16 — американски оръжия. Оформиха стрелковата група от четирима души и се застягаха за път. Постовият, който ги посрещна горе на стълбите, разглеждаше заинтригуван някакво порносписание и не им обърна никакво внимание, докато се изнизваха, сложили американските си очила за нощно виждане и нарамили десеткилограмовите си раници с американско бойно снаряжение. Изглеждайки по толкова американски начин те се надяваха, че противниковите войски могат да ги сметнат за свои, което означаваше, че евентуално биха могли да се нахранят за сметка на врага в някоя крайпътна казарма.
Аре. — каза старецът и захлопна вратата. После отиде и започна да досажда на постовия да му даде списанието.
Светът вече не беше непрогледно мастило и подозрителни шумове. Точно като в американските технотрилъри, очилата даваха зелена картина на света, дори създавайки триизмерен образ.
След броени минути напуснаха изоставените улици и навлязоха в поле, което едно време е раждало жито и пшеница, а сега раждаше плевели. Прекосиха го бързо, разгънати в дъга, за да не бъдат изненадани, и скоро релефът се промени и започна да се изкачва. „Кокиче“ излезе на петдесет метра напред, за да води, след него на двадесет и пет метра движеше стрелковата група, а „Уплаха“ и „Нула Седем“ бяха ескортирани от останалите членове на групата, още толкова по-назад.
Беше съвсем спокойно, до фронтовата линия имаше два километра и Аскър си позволи да огледа момичето. Очилата му се затрудниха при предаването на похотливия му поглед.
Стръв, значи. — каза той шепнешком, без да използва радиомагиите.
Катерицата кимна.
Някъде из родословното ми дърво имало крал и затова решиха, че кандидатурата ми е подходяща.
Не забелязах да си много въодушевена.
Абе цикълът ме изненада и бих предпочела да не се мъкна сто километра, а после евентуално да прекарам няколко дни в студена каменна килия без санитарни удобства.
Кофти, наистина. — съгласи се съчувствено Аскър. — Служиш във войската или си наемничка?
