десетичната дроб?
Учителите сновяха насам-натам, викани от сто места.
Баща ми взе веднага от ръката ми черновата, погледна я и каза:
— Добре.
До нас беше ковачът Прекоси, който също тъй разглеждаше работата на сина си, малко неспокоен; при това личеше, че не проумяваше. Той се обърна към баща ми:
— Ще благоволите ли да ми кажете сбора?
Баща ми прочете числото.
Ковачът погледна пак в тетрадката: вярно беше.
— Браво, детето ми! — възкликна той предоволен.
Баща ми и той се изгледаха за миг и се усмихнаха като стари приятели; баща ми му протегна ръка, той я стисна. И се разделиха с думите:
— До устния!
Като изминахме няколко крачки, чухме един тънък глас, който ни накара да се обърнем — пееше ковачът.
Последният изпит
Тая заран имахме устни изпити. В осем часа бяхме всички в клас и в осем и четвърт започнаха да ни викат по четирима наведнъж в голямата зала, дето има една голяма маса, покрита със зелена покривка, около която бяха седнали директорът и четирима учители, между които и моят. Аз бях един от първите извикани. Клетият ми учител! Тая заран забелязах, че той наистина ни обича. Докато другите учители ни изпитваха, той не си откъсваше очите от нас; смущаваше се, когато бивахме неуверени в отговорите си, радваше се, когато отговаряхме добре, слушаше всичко и ни правеше хиляди знаци с ръце и глава, за да ни каже: „Добре — не — внимавай — по-бавно — не се бой“. Ако можеше да говори, той би ни подсказал всичко. Ако на негово място бяха един след друг бащите на всички ученици, не биха направили повече от него. Искаше ми се да му кажа пред всички десет пъти „благодаря!“ А когато другите учители ми казаха: „Добре, върви си“, очите му светнаха от радост.
Аз се върнах веднага в клас да чакам баща си. Там бяха още почти всички. Седнах до Гароне. Не бях никак весел. Мислех си, че за последен път сме един до друг.
Още не бях казал на Гароне, че няма да уча с него в четвърти клас, че трябва да напусна Торино с баща си — той не знаеше нищо. Беше се превил надве, склонил голямата си глава над чина, и рисуваше плетеници около една снимка на баща си, облечен като машинист — едър и пълен мъж, с врат на бик и със сериозен и честен вид като сина си. И докато си седеше така, наведен, с разгърдена риза, аз видях на голите му и яки гърди златното кръстче, което му подари майката на Нели, когато узна, че закриля сина й. Но в края на краищата трябваше да му кажа, че ще напусна града. Казах му:
— Гароне, тая есен баща ми ще напусне Торино завинаги.
Той ме запита дали ще напусна града и аз. Казах му — да.
— Няма ли да караш четвърти клас с нас? — запита ме той.
Отговорих му — не. Тогава той помълча, като продължаваше да рисува. След това запита, без да вдигне глава:
— Ще си спомняш ли за другарите си от трети клас!
— Да — казах му аз, — за всички; но за тебе най-много. Кой може да те забрави?
Той ме погледна внимателно и сериозно с поглед, който казваше хиляди неща, и не продума; само ми подаде лявата си ръка, като се преструваше, че продължава да рисува с другата, и аз стиснах с двете си ръце тая силна и честна ръка. В тоя момент влезе чевръсто учителят със зачервено лице и каза бързо с нисък глас:
— Браво! Досега всичко върви добре; дано изкарат добре и останалите. Браво, момчета! Не се бойте! Много съм доволен.
И за да ни покаже задоволството си и да ни развесели, като излизаше бързо, се престори, че се спъва и се подпря на стената, уж да не падне — той, когото никога не бяхме виждали да се засмее! Това ни се стори толкова странно, че вместо да се засмеем, всички останахме смаяни, всички се усмихнахме, но никой не се засмя. Тая негова весела момчешка постъпка едновременно ме натъжи и разнежи! Тоя радостен момент беше цялата му награда, отплатата за добрината, търпението и за неприятностите му през цели девет месеца. За това той се беше трудил толкова време и беше идвал толкова пъти да ни преподава болен, клетият учител! Това и нищо друго искаше той от нас в замяна на многото любов и грижи, които бе проявил към нас! И сега ми се струва, че за дълги години споменът за него ще бъде свързан в паметта ми с това негово весело хрумване. И когато порасна, ако той бъде жив и се срещнем, ще му припомня за тая негова постъпка, която трогна сърцето ми, и ще целуна побелялата му глава.
Сбогом
В един часа бяхме всички за последен час в училище, за да чуем резултатите от изпитите и да вземем свидетелствата си за преминаване в по-горен клас. Улицата беше изпълнена от родители, които бяха нахълтали дори в голямата зала, а мнозина бяха влезли в класните стаи, наблъскали се чак до масата на учителя. В нашата стая те изпълваха цялото пространство между стената и първите чинове. Тук бяха бащата на Гароне, майката на Дероси, ковачът Прекоси, Корети, госпожа Нели, зеленчукопродавачката, бащата на Зидарчето, бащата на Старди и мнозина други, които не бях виждал никога. И от всички страни се чуваше шушукане, навсякъде гъмжеше, сякаш бяхме на някой площад. Влезе учителят — настъпи голяма тишина. Той държеше в ръка списъка и веднага започна да чете.
— Абатуги минава с шейсет седемдесети8, Аркини минава с петдесет и пет седемдесети…
Зидарчето минава, Кроси минава.
След това прочете с висок глас:
— Дероси Ернесто минава със седемдесет седемдесети и получава първа награда.
Всички родители, които присъствуваха там и го познаваха, казаха:
— Браво, браво, Дероси!
А той тръсна русите си къдрави коси и погледна с хубавата си и непринудена усмивка майка си, която го поздрави с ръка. Гарофи, Гароне, Калабрийчето минават. След това трима или четирима един след друг остават. Един от тях започна да плаче, защото баща му, който беше на вратата, го заплаши с ръка.
Но учителят каза на бащата:
— Не, господине, извинете, не винаги децата са виновни, много пъти това е нещастна случайност. Такъв е и случаят със сина ви.
След това прочете:
— Нели минава с шестдесет и две седемдесети.
Неговата майка му изпрати една целувка с ветрилото си. Старди минава с шестдесет и пет седемдесети, като чу тая хубава бележка, той дори не се усмихна и не откъсна юмруците си от слепите си очи. Последен беше Вотини, който бе дошъл хубаво облечен и сресан: и той минава.
Като свърши, учителят стана и каза:
— Момчета, за последен път сме събрани заедно. Ние бяхме заедно цяла година и сега се разделяме като добри приятели, нали? Съжалявам, че се разделям с вас, мили деца. — Той спря за малко, след това продължи: — Ако някой път съм излязъл от търпение, ако някой път, без да искам, съм бил несправедлив, много строг, простете ми.
