— По-малкото! — извикаха моряците. — Лодката е претоварена! По-малкото!
При тия думи момичето, сякаш поразено от гръм, отпусна ръце и остана неподвижно, като гледаше Марио с изгаснали очи.
Марио я погледна за миг, видя кървавото петно на гърдите й, опомни се и блясъкът на една божествена мисъл озари лицето му.
— По-малкото! — извикаха в хор моряците с повелителна нетърпеливост. — Тръгваме!
Тогава Марио с глас, който не приличаше на неговия, извика:
— Тя е по-лека! За тебе, Джулиета! Ти имаш баща и майка! Аз съм сам! Давам ти мястото си! Спусни се долу!
— Хвърлете я в морето! — извикаха моряците.
Марио сграбчи Джулиета през кръста и я хвърли в морето.
Момичето извика и цопна във водата; един моряк я хвана за ръката и я издърпа в лодката.
Момчето остана на края на парахода с вдигнато чело, с развети от вятъра коси, неподвижно, спокойно, величествено.
Лодката потегли. Едва успя да се спаси от водовъртежа, предизвикан от потъването на парахода, който заплашваше да я обърне.
Тогава момичето, останало до този миг почти в безсъзнание, вдигна очи към момчето и се разплака.
— Сбогом, Марио! — му извика то, като хълцаше, с протегнати към него ръце. — Сбогом! Сбогом! Сбогом!
— Сбогом! — отговори момчето, като вдигна ръка нагоре.
Лодката се отдалечаваше бързо по развълнуваното море, под мрачното небе. Никой не викаше на парахода. Водата докосваше краищата на кувертата.
По едно време момчето падна на колене със скръстени ръце и очи, отправени към небето.
Момичето си покри лицето.
Когато вдигна глава, то хвърли поглед върху морето; параходът беше вече изчезнал.
Юли
Последната страница от майка ми
И тъй годината свърши, Енрико! И хубаво е да ти остане като спомен от последния ден образът на възвишеното момче, което даде живота си заради приятелката си. Сега ти предстои да се разделиш с учителите си и другарите си и аз трябва да ти съобщя една печална новина. Раздялата ще бъде не само за три месеца, а завинаги. Поради професионални причини баща ти трябва да напусне Торино и ние всички трябва да отидем с него. Ще заминем през есента. Ти ще трябва да постъпиш в друго училище. Това ти е неприятно, знам, защото съм уверена, че обичаш старото си училище, където в продължение на четири години по два пъти на ден изпитваше радостта от труда; където виждаше в продължение на толкова време в определени часове все едни и същи ученици, все едни и същи учители, все едни и същи родители, и баща си, и майка си, които те очакваха усмихнати; твоето старо училище, дето ти се разви умът, дето намери толкова добри другари, дето всяка дума, която чуваше, целеше доброто ти, и където не си изпитвал неприятност, която да не ти е била полезна.
И тъй носи в себе си тая любов и се сбогувай от сърце с всичките си другари. На някои ще се случат нещастия, ще загубят скоро баща си и майка си; други ще умрат млади; други може би ще пролеят благородно кръвта си в сражения; мнозина ще бъдат добри и честни работници, бащи на трудолюбиви и честни семейства като техните; и кой знае дали някой от тях няма да има големи заслуги за родината и да прослави името си.
И тъй раздели се с тях сърдечно. Остави частица от душата си в това голямо семейство, в което влезе като дете и излизаш като юноша и което майка ти и баща ти обичат толкова, защото ти бе обичан много в това семейство. Училището е майка, Енрико, то те отне от ръцете ми, когато ти едва говореше, и сега те връща голям, силен, добър, прилежен… Да бъде благословено! А ти, синко, никога не го забравяй. О, невъзможно е да го забравиш. Ти ще пораснеш, ще обиколиш света, ще видиш огромни градове и чудни паметници и много от тях ще забравиш; но онова скромно бяло здание със затворените капаци на прозорците и оная малка градина, дето цъфна първото цвете от твоя ум, ще го виждаш до последния ден на твоя живот, както аз ще виждам къщата, в която чух за пръв път твоя глас.
Изпитите
Най-после изпитите започнаха. Из улиците около училището не се чува да се говори за друго от ученици, от бащи, от майки, дори от гувернантки: изпити, бележки, тема, средна бележка, остава, минава — всички повтарят едни и същи думи. Вчера сутринта имахме свободно съчинение, тая заран изпит по аритметика. Трогателно беше да види човек всичките родители, които водеха децата си на училище, като им даваха последните съвети из пътя, и многото майки, които придружаваха децата си чак до чиновете, за да видят дали има мастило в мастилниците им и да опитат перата им, и на излизане се обръщаха от прага да кажат: „Не се бой! Внимавай! Моля те!“
В изпитната комисия беше учителят Коати, оня с голямата черна брада, който си преправя гласа като на лъв и никога не наказва никого. Някои ученици бяха побледнели от страх. Когато учителят разпечата плика от общината и извади задачата, всички бяха притаили дъх. Той продиктува задачата на висок глас, като изглеждаше ту един, ту друг от нас някак си страшно; но ние знаехме, че ако можеше да ни продиктува и решението, за да минем, би го направил с голямо удоволствие. След едночасова работа мнозина започнаха да се безпокоят, защото задачата беше мъчна. Един плачеше. Кроси си удряше главата с юмруци. Горките ученици, мнозина от тях не са виновни, че не знаят, защото не са имали време да учат, пък и родителите им не са се занимавали с тях. Но имаше кой да се грижи за тях. Ако можехте да видите Дероси колко залягаше да им помогне, да прокара някоя цифра или да подскаже някое действие, без да го забележат; беше толкова загрижен за всички, та човек би казал, че той е нашият учител. Гароне, който е силен по аритметика, също така помагаше, на които можеше, и помогна дори на Нобис, който беше се объркал и поради това беше станал крайно любезен. Старди стоя повече от един час неподвижен, втренчил очи в задачата, с юмруци на слепите очи, а след това свърши всичко за пет минути.
Учителят обикаляше между чиновете, като казваше:
— Спокойствие! Спокойствие! Препоръчвам ви спокойствие!
И когато видеше някой обезсърчен, за да го разсмее и ободри, разтваряше широко уста, сякаш искаше да го разкъса, като се правеше на лъв.
Към единадесет часа, като погледнах долу през прозорците, видях много родители, които се движеха нетърпеливо из улицата; между тях беше бащата на Прекоси със своята синя рубашка, изскочил от работилницата с още съвсем черно лице. Там беше майката на Кроси, зеленчукопродавачката, както и майката на Нели, облечена в черно, която не можеше да стои на едно място.
Малко преди обяд дойде баща ми и вдигна очи към моя прозорец — милият ми татко! По обяд всички бяхме свършили. Какво интересно зрелище беше на излизане! Всички се спускаха към децата си да ги разпитват, да прелистват тетрадките им, да сравняват работата им с тая на другарите.
— Колко действия? — Каква е общата сума? — А изваждането? — Ами отговорът? — Ами точката на
