Бащата на Корети ни поднасяше порции от наденици върху тиквени листа. Започнахме да говорим всички заедно за учителите, за другарите, които не можаха да дойдат, и за изпитите. Прекоси се срамуваше малко да яде и Гароне му пъхаше в устата насила най-хубавото от своята закуска. Корети беше седнал до баща си с кръстосани крака: като ги видеше човек седнали така един до друг, и двамата червени и усмихнати, с ония бели зъби, би казал, че са по-скоро братя, отколкото баща и син. Бащата пиеше с удоволствие, изпразваше също и чашите, които ние оставяхме наполовина недопити, и казваше:
— На вас, които учите, виното ви вреди; продавачите на дърва се нуждаят от него!
След това вдигаше сина си и го поклащаше, като казваше:
— Момчета, обичайте този тук, той е най-честният човек — аз ви го казвам!
Смеехме се всички освен Гароне.
А бащата на Корети, след като си пийна, продължи:
— Ех, жалко е! Сега всички сте заедно като добри другари, а след някоя година, кой знае, Енрико и Дероси ще бъдат адвокати или професори, или знам ли какви, а вие четиримата в някой дюкян или на занаят, или дявол знае къде. И тогава сбогом, другари!
— Какво! — отговори Дероси. — За мене Гароне винаги ще бъде Гароне, Прекоси винаги ще бъде Прекоси и останалите също, та ако би дори император на Русия да стана; където и да бъдат те, аз ще ходя при тях.
— Бъди благословен! — възкликна бащата на Корети, като вдигна плоската. — Така се говори, дявол да го вземе! Чукайте тук! Да живеят отличните другари; да живее и училището, което прави от вас едно семейство, от ония, които имат, и от ония, които нямат семейство!
Ние всички чукнахме неговата плоска с канчетата и чашите си и пихме за последен път. А той извика:
— Да живее квадратът от 1849 година — стана на крака и гаврътна последната глътка. — И ако ви се падне да правите квадрати и вие, дръжте се здравата като нас, момчета!
Беше вече късно. Слязохме тичешком с песни и като вървяхме на дълги разстояния, хванати за ръце, стигнахме до река По, над която падаше здрач, и във въздуха летяха хиляди светулки.
Разделихме се чак на площад „Конституция“, след като се нагласихме да се намерим всички заедно в неделя, за да отидем на „Виторио Емануеле“, да видим, като раздават наградите на учениците от вечерните училища.
Какъв хубав ден! Колко доволен щях да се прибера в къщи, ако не бях срещнал клетата си учителка! Срещнах я, като слизаше по стълбите от нас, почти на тъмно, и щом ме позна, хвана ме за двете ръце и ми каза на ухото:
— Сбогом, Енрико, спомняй си за мене!
Забелязах, че плачеше. Като се качих у нас, казах на мама:
— Срещнах учителката си.
— Отива да легне — отвърна майка ми, чиито очи бяха зачервени.
И след това добави с голяма скръб, като ме гледаше втренчено:
— Твоята клета учителка е много зле.
Раздаването на наградите на работниците
Както се бяхме нагласили, отидохме всички заедно в театър „Виторио Емануеле“ да гледаме, като раздават наградите на работниците. Театърът беше украсен както на 14 март и беше претъпкан, но почти само от работнически семейства. Партерът беше зает от ученици и ученички от училището по хорово пеене, които изпяха химна на войниците, загинали в Крим. Тоя химн беше толкова хубав, че когато го свършиха, всички станаха на крака и започнаха да ръкопляскат и да викат и трябваше да го изпеят още веднъж. И веднага след това наградените започнаха да минават пред кмета, окръжния управител и мнозина други, които раздаваха книги, спестовни книжки, дипломи и медали. В един кът на партера забелязах Зидарчето, седнало до майка си, а на другата страна директора и зад него червената глава на учителя ми от втори клас. Първи минаха учениците от вечерните училища по рисуване, златари, каменоделци, литографи, а също и дърводелци и зидари; след тях учениците от търговското училище; после учениците от музикалния лицей, между които имаше няколко момичета, работнички, всички облечени празнично; те посрещаха засмени шумното ръкопляскане. Най-сетне дойде ред до основните вечерни училища и тогава стана интересно за гледане. Започнаха да минават ученици от всички възрасти, от всички занаяти, облечени по най-различен начин; мъже с посивели коси, момчета от фабрики и заводи, работници с големи черни бради. Малките се държаха непринудено, а мъжете бяха малко смутени: хората ръкопляскаха на най-старите и най-младите. Но за разлика от нашето празненство от зрителите никой не се смееше: лицата на всички бяха внимателни и сериозни. Съпругите и децата на мнозина от наградените бяха в партера и имаше деца, които, като виждаха бащите си да минават по сцената, ги викаха високо по име и ги сочеха с пръст, като се смееха силно. Минаха селяни, хамали — те бяха от училището Буонкомпани. От училището в квартала на Градската крепост мина един ваксаджия, когото баща ми познава, и окръжният управител му даде диплом. След него виждам да идва един едър като исполин човек, когото ми се стори, че вече съм виждал друг път… Беше бащата на Зидарчето, който получаваше втора награда! Спомних си, когато го видях в таванския етаж край леглото на болния си син, и веднага потърсих с очи сина в партера. Клетото Зидарче! То гледаше баща си със святкащи очи и за да скрие вълнението си, правеше заешка муцуна. В тоя момент чух бурно ръкопляскане и погледнах на сцената: там беше един малък коминочистач с измито лице, но с работните си дрехи, на когото кметът говореше, като го държеше за ръка. След коминочистача дойде един готвач. След това мина да вземе медала си един градски метач от училището „Райнери“.
Аз изпитвах нещо особено в сърцето си, нещо като голяма любов и голямо уважение, като си мислех колко са стрували тия награди на всичките тия работници, бащи на семейства, обременени с грижи, колко труд, прибавен към техния труд, колко часове, откъснати от съня, от който се нуждаят толкова много, и също колко усилия на ума, несвикнал с учението, и на грубите ръце, набити от работа! Мина едно момче от работилница, което, виждаше се, беше заело от баща си палтото за случая; и ръкавите му висяха толкова много, че то трябваше да ги запретне на сцената, за да може да поеме наградата си. И мнозина се засмяха, но смехът беше веднага заглушен от ръкопляскания.
След това дойде един стар човек с плешива глава и бяла брада. Минаха войници от артилерията, от ония, които идваха на вечерни занятия в нашето училище. После минаха мъже от стражата и общинските пазачи, които пазят училищата ни. Накрай учениците от вечерното училище изпяха пак химна на загиналите в Крим; но тоя път го изпяха с толкова възторг, с толкова любов, която бликаше непринудено от сърцето, че хората вече почти не ръкопляскаха и излязоха всички развълнувани, бавно и безшумно. За няколко минути цялата улица се изпълни с хора.
Пред вратата на театъра беше коминочистачът с дадената му награда — книга с червена подвързия, а около него имаше господа, които му говореха. Мнозина се поздравяваха през улицата, работници, момчета, пазачи, учител. Новият учител на втори клас излезе между двама артилерийски войници. Виждаха се и съпруги на работници, понесли децата си, които държаха в мъничките си ръце дипломите на бащите си и ги показваха горди на хората.
Моята учителка умря
Докато бяхме в театър „Виторио Емануеле“, моята учителка умряла. Тя умряла в два часа, седем дни след като бе посетила майка ми. Вчера заранта директорът дойде да съобщи за това в училище. Той каза:
— Ония от вас, които са били нейни ученици, знаят колко добра беше, колко обичаше учениците; тя
