Паула

се стигне до китовете, които бяха на изчезване. Струва ми се, че чичо Рамон пазеше някои от тези удостоверения в продължение на години, като например едно, в което се заклевах, че по негова вина нямаше да се запозная с нито един мъж и щях да си остана стара мома. Това се случи в Боливия, когато на единайсет години ме доведе до бяс, защото не ме пусна да отида на събиране, където се надявах да срещна дългоухия левент на сърцето ми. Три години по-късно ме поканиха на друго тържество, този път в Бейрут, в дома на посланика на Съединените щати, и аз не пожелах да отида от предпазливост, тъй като по онова време ролята ни на момичета се свеждаше до тази на покорно стадо — бях сигурна, че нито един здравомислещ младеж не би ме поканил на танц, а надали можеше да се измисли по-голямо унижение от това за едно момиче да стои като истукан на някое празненство. В този случай вторият ми баща настоя да отида, защото, според него, ако не преодолеех комплексите си, никога нямаше да завоювам успех в живота. Следобеда преди тържеството затвори консулството и се зае да ме учи да танцувам. С несломимо упорство ме караше да кърша кокали в ритъма на музиката: първо — облегната на облегалката на стол, после — с метла и най-накрая — с него. През онези часове научих от чарлстон до самба, после той изтри сълзите ми и ме заведе да купим рокля. Когато ме отведе на празненството, преди да си тръгне, ми даде незабравим съвет, който съм прилагала в съдбовни моменти от своя живот: помни, че другите се страхуват повече от теб. Добави да не сядам нито за минутка, да стоя права до грамофона и да не ям нищо, защото се изисквала истинска храброст за едно момче да прекоси салона и да се доближи до момиче, което приличало на закотвена в стола фрегата и на всичко отгоре държало чиния с торта в ръка. Освен това малкото момчета, които умеели да танцуват, сменяли плочите и затова било разумно да стоя близо до грамофона. На входа на посолството — истинска крепост от цимент и образец на най-грозния архитектурен стил от петдесетте години — имаше кафез с едри черни птици, които говореха английски с явайски акцент. Посрещна ме жената на посланика, облечена като адмирал със свирка на шията, за да дава указания на гостите; отведе ни до монументален салон, където имаше тълпа от високи и грозновати младежи с пъпчиви лица, които дъвчеха дъвка, ядяха чипс и пиеха кока-кола. Момчетата носеха карирани сака и папионки, а момичетата бяха с разперени поли и жилетки от ангорска вълна, които изпълваха въздуха с влакънца и очертаваха завидни изпъкналости в областта на бюста. Аз нямаше какво да пъхна в сутиен. Всички бяха по чорапи. Почувствах се напълно чужда, роклята ми представляваше ужасяващо творение от тафта и кадифе и не познавах никого. Ужасена се заех да давам трохи от торта на черните птици, но в един момент се сетих за напътствията на чичо Рамон и разтреперена, си свалих обувките и се приближих до грамофона. Скоро съзрях мъжка ръка да се протяга към мен и, не вярвайки на такъв колосален късмет, започнах да танцувам под звуците на сладникава мелодия с едно момче с шина на зъбите и плоски стъпала, което не притежаваше дори и наполовина грациозността на втория ми баща. Танцуваше се с долепени бузи — мисля, че се наричаше cheek-to-cheek, — но това беше непосилен за мен подвиг, защото лицето ми обикновено стига до стернума на който и да било нормален човек, а на това празненство, когато бях на четиринайсет години и боса, едва стигах до пъпа на моя партньор. След споменатото парче последва цяла плоча с rock n roll, за който чичо Рамон дори не беше чувал, но за мен беше достатъчно няколко минути да наблюдавам другите и да приведа в действие наученото през предишния следобед. Поне веднъж дребният ми ръст и халтави стави послужиха за нещо добро — без никаква трудност партньорите ме подхвърляха до тавана, превъртаха ме като акробат във въздуха и ме поемаха досами пода точно когато бях на косъм да си строша гръбнака. Озовах се въвлечена в сложни скокове, издигана, влачена, брулена и разтърсвана от различни младежи, които в онзи час вече се бяха освободили от карираните сака и от папионките. Не мога да се оплача — през онази вечер не стоях като кибик, както толкова се страхувах, а танцувах, докато мехури не излязоха на краката ми, и така добих увереността, че все пак да се запознавам с мъже не беше толкова трудно и че нямаше да си остана стара мома, но не подписах друг документ в този смисъл. Бях се научила да не отстъпвам.

Чичо Рамон имаше разглобяем трикрил гардероб, който пренасяше при пътуванията си и където съхраняваше под ключ дрехите си и своите съкровища — колекция от еротични списания, кашони с цигари, кутии с шоколадови бонбони и алкохол. Брат ми Хуан изнамери начин да го отключва с парче закривена тел и така ние се превърнахме в експерти апаши. Ако вземехме няколко бонбона или цигари, щеше да се забележи, затова ние отмъквахме цял ред бонбони и отново запечатвахме кутията толкова изкусно, че изглеждаше непокътната; цигарите пък отмъквахме с кашони — никога само кутии или отделни късове. Чичо Рамон се усъмни за пръв път в Ла Пас. Привика ни поотделно, насаме, и се опита да изтръгне признания или пък да ни накара да назовем виновника, ала нито благите увещания, нито наказанията свършиха работа — да признаем прегрешението ни се струваше глупаво, а предателството между братя и сестри в нашия морален кодекс беше непростимо. Един петъчен следобед, когато се върнахме от училище, заварихме чичо Рамон и един непознат да ни чакат в салона.

— Омръзна ми непочтеността, която цари в това семейство, все пак имам право да изисквам поне да не ме ограбват в собствения ми дом. Господинът е полицейски следовател. Ще вземе отпечатъци от пръстите и на трима ви и ще ги сравни с оставените по гардероба, така ще разберем кой е крадецът. Давам ви последна възможност да разкриете истината…

Пребледнели от страх, братята ми и аз сведохме поглед и стиснахме зъби.

— Знаете ли каква е съдбата на престъпниците? Гният в затвора — добави чичо Рамон.

Следователят измъкна от джоба си тенекиена кутия. Отвори я и видяхме, че в нея има тампон, напоен с черно мастило. Бавно и тържествено се залови да маже един по един пръстите ни и да ни взема отпечатъци върху парче картон.

— Бъдете спокоен, господин консул, в понеделник ще имате резултатите от разследването ми — каза на сбогуване мъжът.

Събота и неделя бяха дни на истинско морално терзание; скрити в банята или в най-потайните кътчета на градината, шепнешком обсъждахме нашето мрачно бъдеще. Никой от нас не беше невинен, всички щяхме да бъдем хвърлени в тъмница, където щяха да ни хранят с мръсна вода и корички стар хляб, както граф Монте Кристо. В понеделник невероятният чичо Рамон ни извика в кабинета си.

— Вече знам кой точно е злосторникът — обяви, като накара буйните си сатанински вежди да затанцуват, — въпреки това, от уважение към майка му, която се застъпи за него, този път няма да го пратя в затвора. Престъпникът знае, че аз съм наясно кой е. Това си остава между нас двамата. Предупреждавам ви, че следващия път няма да съм толкова благосклонен, разбрахте ли?

Излязохме, препъвайки се, благодарни и невярващи на великодушието му. Дълго време не се престрашавахме да крадем, но няколко години по-късно, в Бейрут, аз размислих повече за случилото се и у мен се породиха съмнения, че въпросният детектив е бил шофьор на посолството — чичо Рамон беше напълно способен да ни скрои такава шега. Използвах отново закривена тел и отворих шкафа — този път освен познатите съкровища открих четири тома с червени кожени корици: „Хиляда и една нощ“. Заключих, че сигурно имаше много важна причина тези книги да са под ключ и точно затова ме заинтригуваха значително повече, отколкото бонбоните, цигарите или пък жените по жартиери от еротичните списания. През последвалите три години ги изчетох, скрита в гардероба, на светлината на старото ми фенерче, в часовете, когато майка ми и чичо Рамон ходеха на коктейли или вечери. Въпреки че дипломатите по задължение водят натоварен светски живот, времето никога не стигаше, за да изчета докрай тези приказни истории. Чуех ли ги да се връщат, трябваше светкавично да затворя гардероба, да се добера до леглото и в полет да се пъхна вътре, като се направя на заспала. Невъзможно беше да отбелязвам страницата, нито да запомням докъде бях стигнала, и понеже освен това прескачах цели откъси и търсех възбуждащите места, персонажите се смесваха, приключенията се объркваха и така създадох безброй версии на тези приказки в някаква несравнима оргия от екзотични слова, еротизъм и фантазия. Контрастът между пуританския дух в колежа, който възхваляваше труда и не допускаше основните потребности на тялото, нито блясъка на въображението, творческата леност и завладяващата чувственост на тези книги ме беляза завинаги. Десетки години се мятах между тези две тенденции, вътрешно раздвоена и изгубена в море от неясни желания и греховност, докато накрая, в горещия климат на Венецуела, малко преди да навърша четирийсет години, съумях да се отърся от строгите наставления на мис Сейнт Джон. Така както бях поглъщала най- прекрасните книги от моето детство, скрита в мазето на дядовата къща, прочетох тайно „Хиляда и една нощ“ в разцвета на пубертета точно когато тялото и умът ми се събуждаха за тайните на сексуалността.