тестени изделия от точени кори, ядки и мед; миришеше също на открити отходни канали, плувнали в мръсотия и изпражнения; на животинска пот, багрила за кожи и натрапчиви парфюми с мирис на тамян и пачули, на току-що сварено кафе, ароматизирано със семена кардамон; на източни подправки, сред които канела, кимион, черен пипер, шафран… Отвън базарите изглеждаха малки, но всеки търговец се разпростираше навътре посредством поредица от затворени пространства, където блестяха лампи, подноси и амфори от скъпи метали с гравюри от калиграфски рисунки. Килимите бяха струпани на купчини по земята, висяха по стените или седяха изправени и навити на руло по ъглите; дърворезбовани мебели с инкрустации от седеф, слонова кост и бронз се губеха под камари бродирани покривки и чехли. Търговците пресрещаха клиентите и почти ги издърпваха навътре в истински претъпкани със съкровища пещери на Али Баба; предоставяха на тяхно разположение легени, в които да изплакнат ръцете си с розова вода, и им поднасяха гъсто и силно подсладено кафе — най-хубавото в света. Пазарлъкът беше съществен елемент от пазаруването — майка ми твърдо повярва в това от първия ден. На първоначално обявената цена тя реагираше с възклицание на ужас, вдигаше ръце към небесата и с решителна стъпка се насочваше към вратата. Продавачът я хващаше под ръка и я издърпваше навътре, обяснявайки, че тя е първата клиентка за деня, наричаше я „сестро“, казваше, че щяла да му е на късмет и затова бил готов да чуе нейното предложение, въпреки че въпросната вещ била единствена, а цената — повече от оправдана. Майка ми невъзмутимо предлагаше половината, докато останалите членове на семейството излизахме, препъвайки се, поруменели от срам. Собственикът на магазина биеше слепоочията си, призовавайки Аллах за свидетел. „Да ме разориш ли искаш, сестро? Челяд храня, почтен човек съм…“ След три кафета и почти едночасово пазарене, вещта сменяше собственика си. Търговецът доволно се усмихваше, а майка ми се присъединяваше към нас на улицата убедена, че е купила нещо на безценица. Понякога откриваше същата вещ в някой магазин по-нагоре по улицата на много по-ниска цена, отколкото бе заплатила, и това й разваляше настроението за цял ден, ала не можеше да я излекува от изкушението отново и отново да пазарува. Така при едно пътуване до Дамаск тя се спазари за плата за булчинската ми рокля. Наскоро бях навършила четиринайсет години и не поддържах отношения с представители на противоположния пол, като се изключат братята ми, вторият ми баща и синът на богат ливански търговец, който от време на време ме посещаваше под зоркото око на своите и моите родители. Беше толкова богат, че имаше мотопед с шофьор. В разгара на модата на италианските „Веспи“ не остави баща си на мира, докато не му купи мотор, ала понеже последният не желаеше първородният му син да се блъсне някъде с подобно самоубийствено превозно средство, нае шофьор, който караше, а момчето седеше отзад. Във всеки случай аз обмислях идеята да се покалугеря, за да прикрия срама от факта, че нямаше да си намеря съпруг, и обясних това на майка ми на пазара в Дамаск, но тя настоя на своето: „Пълни глупости, каза, това е уникална възможност.“ Тръгнахме си от базара с множество метри бяла органза11, бродирана с коприна, и в добавка — няколко покривки за бъдещата ми зестра и един параван, които преживяха три десетилетия, безброй пътувания и дългогодишно изгнание.
Стимулиращото въздействие на успешния пазарлък не беше достатъчно, за да се чувства майка ми добре в Ливан, тя живееше с усещането, че е пленничка в собствената си кожа. Жените не можеха да излизат сами, в навалицата някоя непочтителна мъжка ръка често се протягаше оскърбително, а опитаха ли да се защитят, жените се сблъскваха с хор от агресивни подигравки. На десет минути от къщи имаше дълъг, докъдето поглед стигаше, бряг с бял пясък и хладко море, което приканваше да се освежим в следобедните августовски жеги. Трябваше да се къпем цялото семейство заедно, в затворен кръг, за да се предпазим от ръцете на други плувци; невъзможно беше да се излегнем на пясъка, защото със сигурност щяхме да си докараме беля, и затова едва показали глави извън водата, тичахме да се приютим в една колиба, наета специално за тази цел. Климатът, културните различия, усилието да говори на френски и да предъвква отделни думи на арабски, еквилибристиката по разпределяне на семейния бюджет, отсъствието на приятелки и на семейството й, потискаха майка ми.
Ливан успяваше да оцелява в мир и благоденствие, въпреки религиозните войни, които раздираха района от векове; при все това, след кризата за Суецкия канал растящият арабски национализъм бе отворил широка пропаст между политиците и съперничеството беше станало непримиримо. Започнаха бурни размирици, които през юни 1958 г. доведоха до дебаркирането на Шести американски флот. Настанени на третия етаж на сграда, намираща се в пресечната точка на християнския, мюсюлманския и друзкия квартал, се ползвахме с привилегирована наблюдателна позиция към схватките. Чичо Рамон ни накара да поставим дюшеците по прозорците, за да отклоняват заблудени куршуми, и ни забрани да надничаме от балкона, а майка ми в това време с неимоверни трудности уреждаше ваната ни винаги да е пълна с вода и да сме снабдени с пресни продукти. В най-жестоките седмици на кризата бе въведен полицейски час след залез- слънце и само военен персонал имаше разрешение да се движи из улиците, но всъщност това беше часът, когато хората се отпускаха, жените домакини се пазаряха на черния пазар, а мъжете уговаряха сделките. От терасата станахме свидетели на жестоки престрелки между противникови групировки, които заемаха голяма част от деня, но щом се мръкнеше, преставаха като по чудо и под прикритието на нощта потайни фигури се промъкваха и търгуваха с врага, а мистериозни пакети се предаваха от ръка на ръка. През онези дни видяхме да бият с камшик затворници, привързани голи до кръста за стълбове в двора на жандармерията; видяхме покрития с мухи труп на мъж с прерязано гърло, когото държаха два дни на показ на улицата за сплашване на друзите; присъствахме и на отмъщението, последвало оставянето насред улицата от две забулени жени на магаре, натоварено със сирене и маслини. Както се предполагаше, войниците конфискуваха добичето и малко след това чухме експлозия, която превърна в прах стъклата по прозорците и потопи двора на казармата в кръв и човешки остатъци. Въпреки жестокостите, струва ми се, че арабите не приеха много насериозно американското дебаркиране. Чичо Рамон успя да намери пропуск и ни заведе да видим катерите, когато влязоха в залива с готови за стрелба оръдия. По кейовете имаше множество любопитни, очакващи нашествениците, за да търгуват с тях и за да се сдобият с пропуски, та да се качат на самолетоносачите. Тези стоманени чудовища разтвориха своята паст и избълваха големи лодки, пълни с въоръжени до зъби маринци, които бяха посрещнати със салют от овации на брега; едва стъпили на твърда земя, тези калени войни бяха заобиколени от весела тълпа, която се опитваше да им продаде всякакви стоки, като се започне от слънчобрани и се стигне до хашиш и японски презервативи във формата на пъстри рибки. Вероятно не е било лесно на офицерите да поддържат бойния дух на войската и да пречат на войниците да се побратимяват с неприятеля. На другия ден на изкуствената ледена пързалка за кънки за пръв път влязох в контакт с най-могъщата военна сила на света. Цял следобед се пързалях в компанията на стотици униформени младежи с остригани глави и татуирани мускули, които пиеха бира и говореха на някакъв гърлен жаргон, доста различен от това, на което се мъчеше да ме научи мис Сейнт Джон в британския колеж. Можех слабо да общувам с тях, но дори и да говорехме на един и същи език, нямаше какво толкова да си кажем. В онзи паметен ден получих първата целувка в устата — усещането беше като да ухапеш жаба с мирис на дъвка, бира и тютюн. Не си спомням кой точно ме целуна, защото бях неспособна да го различа сред останалите, всички ми се струваха еднакви, но си спомням, че оттогава насетне взех решение по-обстойно да изследвам въпроса с целувките. За нещастие трябваше доста да почакам, докато обогатя познанията си, защото, щом разбра, че градът е залян от жадни за момичета маринци, чичо Рамон удвои надзора и аз бях заключена вкъщи като цвете в харем.
Имах късмет, че моят колеж единствен не затвори вратите си, когато кризата започна; затова пък братята ми престанаха да ходят на училище и прекараха месеци на смъртно отегчение, без да излизат от апартамента. Мис Сейнт Джон реши, че тази война, в която англичаните не участваха, не заслужаваше внимание и предпочете да я игнорира. Улицата пред колежа се подели между две враждуващи банди, разделени с купчини от торби с пясък, зад които дебнеха воюващите. На снимките по вестниците те имаха вид на обесници, а оръжията им всяваха истински ужас, но видени иззад барикадите им от горните етажи на жилищната ни сграда, приличаха на летовници, отишли на пикник. Насред торбите с пясък слушаха радио, готвеха и посрещаха жените и децата си, които идваха да ги видят; убиваха времето в игра на карти, на дама или като спяха следобед. Понякога се договаряха с врага да отскочат за вода и цигари. Невъзмутимата мис Сейнт Джон дълбоко нахлупи зелената си шапка за официални случаи и излезе да преговаря на потресаващия си арабски с тези субекти, които запречваха улицата, за да ги помоли да направят път на училищния автобус; в това време малкото останали ученички и изплашените учителки я наблюдавахме от покрива. Не зная какви доводи им изложи, но в крайна сметка автобусът продължи да се движи по разписание, докато не остана без ученички — използвах го само аз. Внимавах много да не разкажа вкъщи,
