изминат ден и вече почти не говори. Навеждам се над теб, понякога притискам кабел и се включва аларма, преглеждам те цялата, наблюдавам цифрите и линиите на екрана, бележките върху отворената на масата в долния край на леглото ти книга — безполезни действия, защото нищо не разбирам, — но посредством тези кратки ритуали на отчаяние ти отново ми принадлежиш, както когато беше бебе и изцяло зависеше от мен. Поставям ръце на главата ти и на гърдите ти и се опитвам да ти влея здраве и енергия, визуализирам те в кристална пирамида, отделена от злото, в магическо пространство, където можеш да оздравееш. Викам те с галените имена, които съм измисляла през живота ти, и хиляди пъти ти казвам „Обичам те, Паула, обичам те“ и ти го повтарям още и още, докато някой не докосне рамото ми и не съобщи, че посещението е свършило и трябва да тръгвам. Целувам те за последен път и бавно се отправям към изхода. Навън чака мама. Правя жест на надежда с палеца нагоре и двете престорено се усмихваме. Понякога неуспешно.
Тишина, търся тишината. Болничният и градският шум са проникнали в костите ми, копнея за покоя сред природата, за спокойствието в моя дом в Калифорния. Единственото тихо място в болницата е параклисът, там търся убежище, за да се отдам на мисли, да почета и да ти пиша. Придружавам мама до църквата за служба, където обикновено сме сами и свещеникът отслужва само за нас. Извисен над олтара и заобиколен от черен мрамор, Христос кърви с трънен венец на главата, не мога да гледам това клето, изтерзано тяло. Не знам много за значението на службата, но от толкова слушане на ритуалните слова, силата на мита започва да ме вълнува: хляб и вино — плодове на земята и на човешкия труд, превърнати в тялото и кръвта на Христос. Параклисът е разположен зад помещенията на интензивното отделение и за да стигнем до него, трябва да обиколим цялата сграда; изчислила съм, че леглото ти се намира точно от другата страна на стената и мога да насочвам мислите си към теб по права линия. Мама твърди, че няма да умреш, Паула. Договаря се направо с небесата, казва, че си живяла в услуга на ближния, че можеш да сториш още много добро на този свят, че смъртта ти би била абсурдна загуба. Вярата е дар, Бог поглежда в очите ти и те назовава, така те избира, ала мен ме посочи с пръст и ме изпълни със съмнения. Несигурността ми се появи на седемгодишна възраст в деня на първото причастие, когато пристъпвах в църквата, облечена в бяло, с воал на главата, броеница в едната ръка и голяма, украсена с панделка, свещ — в другата. Петдесет момичета вървяхме в редици под акордите на органа и пеенето на послушничките. Бяхме репетирали толкова пъти, че бях запомнила всеки жест, но изгубила разбирането за смисъла на святото тайнство. Знаех, че да сдъвчеш осветената нафора, означава да си спечелиш сигурна присъда за врящия казан в ада, но вече не помнех, че с нафората приемах Христос. Когато се приближих до олтара, свещта ми се пречупи по средата. Счупи се без външна намеса, горната част остана да виси от фитила подобно шия на мъртъв лебед, а аз усетих, че отгоре ме бяха посочили сред моите другарки, за да ме накажат за грешка, която бях пропуснала да изповядам предишния ден. Всъщност бях направила списък на тежки грехове, за да впечатля свещеника, не исках да го отегчавам с дреболии, освен това бях решила, че, изкупвайки смъртни грехове дори и без да съм ги извършила, в общия кюп щяха да ми бъдат опростени и по-леките. Изповядах се за всичко, за което можах да се сетя, въпреки че в някои случаи не знаех какво означава точно: убийство, прелюбодеяние, лъжа, кръвосмешение, деяния срещу родителите ми, нечисти мисли, ерес, завист… Свещеникът ме изслуша във вцепенено мълчание, сетне стана покрусен, направи знак на една монахиня, размениха шепнешком няколко думи и тя веднага ме хвана за ръка, отведе ме в ризницата и с дълбока въздишка изми устата ми със сапун и ми нареди три пъти да повторя молитвата Аве Мария.
Вечер параклисът в болницата едва се осветява от свещи, запалени за обет. Вчера заварих там Ернесто и баща му, хванали главите си в ръце, със съкрушени широкоплещести гърбове, и не посмях да се доближа. Много си приличат — и двамата са едри, мургави и твърди, с мавърски черти и походка, обединяваща мъжественост и благородство в рядко срещана смес. Бащата има изпечена от слънцето кожа, много къса посивяла коса и дълбоки бръчки като белези от нож, които говорят за приключенията му в джунглата и за четирийсет години живот сред природата. Изглежда непоклатим и точно затова толкова се трогнах, като го видях коленичил. Превърнал се е в сянка на сина си, не се отделя от него, така както мама е непрекъснато с мен; придружава го на тренировките по айкидо, извежда го сред полето в продължение на часове, докато и двамата не се почувстват изтощени. „Трябва да изразходваш енергия, в противен случай ще експлодираш“, му казва. Мен ме води в парка, когато е ясно, кара ме да сядам с лице към слънцето, казва ми да затворя очи, да усетя топлината му по кожата си и да се вслушам в звуците на птичата песен, водата, далечното улично движение, та дано се успокоя. Едва узнал за заболяването на снаха си, долетя от дебрите на амазонските джунгли, за да е до своя син; не обича градовете и оживените населени места, задушава се в болницата, хората го смущават, снове напред-назад из коридора на изгубените следи с тъжното нетърпение на звяр в клетка. „По-храбра си и от най-големия мъж сред мъжете, Исабел“, ми казва със сериозен вид и зная, че това е най-ласкавото мнение, което може да има за мен този мъж, свикнал да убива змии с мачетето си.
Лекари от други болници идват да те видят, никога не са се сблъсквали с толкова сложен случай на порфирия, ти се превръщаш в клиничен пример и се боя, че ще се прочуеш в медицинските книги; болестта те повали като гръм, нищо не пожали. Единствено мъжът ти се държи спокойно, всички останали сме изпълнени с ужас, но и той говори за смърт и за други, още по-страшни последици.
— Без Паула нищо няма смисъл, нищо не си струва труда, откакто тя затвори очи, светлината в този свят угасна — казва той. — Господ не може да ми я отнеме, защо тогава ни събра? Имаме още толкова живот да изживеем заедно! Това е жестоко изпитание, но ще го преодолеем. Добре се познавам, знам, че съм създаден за Паула и че тя е родена за мен, никога няма да я изоставя, никога няма да обичам друга, ще я закрилям и винаги ще се грижа за нея. Хиляди неща могат да се случат, болестта и смъртта могат физически да ни разделят, но нашата участ е да се съберем и да бъдем заедно във вечността. Мога да почакам.
— Ще се възстанови напълно, Ернесто, но оздравяването ще е бавно, подготви се. Ще си я отведеш у дома, сигурна съм. Представяш ли си този ден?
— Непрекъснато мисля за това. Ще изкача трите етажа, носейки я на ръце… Ще напълня апартамента с цветя…
Нищо не го плаши, смята, че е твой духовен другар, недосегаем за превратностите на живота и смъртта, не го тревожи неподвижното ти тяло, нито отсъстващият ти ум, казва ни, че е във връзка с душата ти, че го чуваш, че го чувстваш, че се вълнуваш и че не вегетираш, както показват апаратите, за които си свързана. Лекарите скептично свиват рамене, но сестрите се трогват от тази твърдоглава любов и понякога го пускат при теб в непозволени часове, защото са установили, че вземе ли ръката ти, знаците на монитора се променят. Вероятно силата на чувствата може да се измерва със същите апарати, които бдят за сърдечната дейност.
Още един ден в очакване и един ден по-малко надежда. Още един ден в мълчание и един ден по-малко живот. Смъртта свободно се движи из коридора и моята задача е да я отвличам, за да не намери твоята врата.
— Колко дълъг и объркан е животът, мамо!
— Ти поне можеш да го опишеш и да се помъчиш да го разбереш — отвръща тя.
През петдесетте години Ливан беше процъфтяваща държава, мост между Европа и богатите арабски емирства, естествено кръстовище на различни култури, Вавилонска кула, в която се говореха около дузина езици. Търговията и банковите операции в целия район плащаха дан на Бейрут, където пристигаха по суша кервани, отрупани със стоки; по въздух — самолети от Европа, носещи последните новости, и по вода — кораби, които трябваше да чакат на опашка, за да влязат в пристанището. Жени, обвити в черни фереджета, натоварени с вързопи, влачещи деца, ситняха бързешката по улиците с поглед неизменно забит в земята, а безделни мъже седяха на сладка приказка в кафенетата. Магарета, камили, препълнени с хора автобуси, мотоциклети и автомобили чакаха едни до други на светофарите; овчари, облечени досущ като библейските си предци, пресичаха булевардите, подкарали групички овце към кланицата. Няколко пъти на ден пронизителният глас на имама приканяше към молитва от минаретата на джамиите, а камбаните на християнските църкви им пригласяха. В магазините на тази столица се предлагаха най-отбрани стоки, но най-привлекателното за нас бе да бродим из суковете — лабиринти от тесни улички, а от двете им страни — неизброими дюкяни, където човек можеше да купи всичко: като се започне от пресни яйца и се стигне до фараонски реликви. А как само миришеха суковете! Всички ухания на планетата си даваха среща из тези криволичещи сокаци в букет от екзотични и често неугледни лакомства: ястия, пържени в агнешка лой;
