губеха в ярката белота на утрото. Рядко отивах толкова надалеч, ала в онзи ден стигнах чак до тези места, търсейки място, където да дам вода на куклата и да й сменя пелените. Долу, измежду скалите, някакъв мъж излезе от морето, носеше очила за подводно гмуркане и гумен маркуч в устата, който махна с рязко движение и си пое дъх с пълни гърди. Беше облечен с черен, много износен панталон за плуване, а на кръста си имаше вързан шнур, от който висяха някакви железа с извити краища — инструментите му за лов на дребни морски дарове. Носеше три морски таралежа, които прибра в един сак и сетне се излегна по гръб да си почине върху една скала. Гладката му кожа без косми приличаше на обработена кожа, а косата му беше много черна и къдрава. Посегна към бутилка с вода и отпи на големи глътки, събирайки сили, за да се гмурне отново; с опакото на ръката си отметна косата от лицето и изтри очите си, после погледна нагоре и ме видя. Отначало може би не успя да се ориентира за моята възраст, забеляза фигура, залюляла някакъв вързоп в ръце, и в отблясъците на онзи час — към единайсет преди обед — сигурно ме взе за майка с детето си. Повика ме с изсвирване и вдигна ръка за поздрав. Изправих се недоверчива и любопитна. Очите му бяха свикнали със слънцето и ме позна, отново махна с ръка и ми каза да не се плаша, да не си тръгвам, че имал нещо за мен; извади два таралежа и половин лимон от сака и започна да се катери по скалите. „Колко си се променила, миналата година изглеждаше сополанка като братята си“, ми каза. Отстъпих няколко крачки, но после също го познах и му отвърнах с усмивка, като закривах с ръка устата си, защото все още сменях зъбите си. Обикновено следобед се отбиваше вкъщи и предлагаше стоката си, дядо държеше лично да избира рибата и морските дарове. „Ела, седни тук до мен, дай да видя куклата ти, щом е гумена, с положителност може да се къпе, ще я потопим в морето и аз ще имам грижа за нея, нищо лошо няма да й се случи; виж, там долу имам сак, пълен с морски таралежи, следобед ще занеса няколко на дядо ти, искаш ли да ги опиташ?“ Взе един с големите си мазолести ръце, като не обръщаше внимание на твърдите бодли, вкара върха на една кука при главата му, където черупката има формата на пресукана бисерна огърлица, и го отвори. Откри се оранжева кухина и вътрешности, които плаваха в тъмна течност. Поднесе мекотелото към носа ми и ми даде да помириша, това бил мирисът на морските дълбини и на жените, когато били възбудени. Вдъхнах, първо срамежливо, а сетне с наслада това ухание на йод и сол. Обясни ми, че таралежът трябва да се консумира само докато е жив, иначе се превръща в смъртоносна отрова, изстиска няколко капки лимон във вътрешността на черупката и ми показа как се движат езиците, опарени от киселината. Извади един с пръсти, отметна глава назад и го плъзна в устата си, струйка тъмен сок се стече по пълните му устни. Съгласих се да опитам — бях виждала дядо и вуйчовците ми да изпразват черупките в паничка и да поглъщат съдържанието с лук и кориандър — и рибарят извади друго парче и ми го даде в устата, беше крехко и меко, но и някак грапаво, като мокра кърпа. Вкусът и мирисът не могат да се сравнят с нищо друго, в началото ми се стори отвратително, но после усетих сочното месо да трепти и устата ми се изпълни с неделим букет от различни миризми. Мъжът извади от черупката едно по едно парчетата розово месо, изяде една част, а другите даде на мен, сетне разтвори и втория таралеж и бързо му видяхме сметката, смеейки се, пръскайки сок, облизвайки взаимно пръстите си. Накрая се зарови в окървавеното дъно на черупките и извади няколко дребни рачета, които се хранеха с мекотелото и затова имат чист и силно концентриран вкус. Постави едно от тях на върха на езика си и изчака с отворена уста то да пролази навътре в устата му, смачка го с небцето си и после ми показа разплесканото мекотело, преди да го глътне. Затворих очи. Усетих дебелите му пръсти да очертават контура на устните ми, върха на носа и брадичката ми, да ме гъделичкат — отворих уста и усетих крачетата на рачето да се движат, ала не успях да потисна позива за повръщане, който ме обзе, и го изплюх. „Каква си глупава“, ми каза и вдигна животинката измежду скалите и я изяде. „Не вярвам, че куклата ти пишка, дай да видя, покажи ми дупчицата. Мъж ли е, или жена твоята кукла? Как така не знаеш! Има ли пишка или не?“ И сетне ме загледа с неразгадаемо изражение и изведнъж взе ръката ми и я постави върху своя член. Почувствах подутина под влажния плат на панталона, нещо, което се движеше като голямо парче от маркуч, понечих да отдръпна ръка, но той я държеше здраво и шепнеше с променен глас да не се страхувам, че нямало да ми стори нищо лошо, само много приятни неща. Слънцето стана по-жарко, светлината — още по-бяла, а ревът на океана стана оглушителен, докато под ръката ми оживяваше онова твърдо нещо, водещо към падение. В този миг гласът на Маргара ме извика някъде отдалеч и прекъсна магията. Стреснат, мъжът се изправи и ме блъсна, за да ме отстрани, взе куката за риболов и заслиза, скачайки по скалите към морето. Насред пътя спря за малко, обърна се и посочи ниско към корема си. „Искаш ли да видиш какво имам тук? Искаш ли да разбереш какво правят мама и татко? Правят го точно както кучетата, но много по-добре, чакай ме тук следобед, по време на сиестата, някъде около четири, и ще идем в гората, където никой няма да ни види.“ Миг след това изчезна сред вълните. Сложих куклата в количката и се отправих обратно към дома. Цялата треперех.
Винаги обядвахме в двора с хортензиите под старата асма край голяма маса, застлана с бели покривки. В онзи ден семейството беше в пълен състав, за да отпразнува Коледа; висяха гирлянди, борови клонки и малки чинийки с ядки и захаросани сушени плодове красяха масата. Поднесоха останалото от пуйката от предишната вечер, салата от маруля с домати и крехка царевица и огромна тава с ориз, запечен на фурна с лук и масло. Сервираха рибата цяла, с опашката и с едра глава с умоляващи очи, и с непокътната кожа, подобна на сребърна ръкавица на точки, която майка ми свлече с едно движение, откривайки лъскавото месо. От ръка на ръка се предаваха каните с бяло вино и праскови и подносите с прясно изпечен, още топъл хляб. Както обикновено, разговаряха, надвиквайки се. Дядо ми, по риза и със сламена шапка, единствен правеше изключение от шумната врява, погълнат от задачата да изчисти семето на една люта чушка, за да я напълни със сол и да получи след няколко минути солена и лютива течност, способна да перфорира цимент, която той с наслада изпиваше. Децата седяхме в единия край на масата — бяхме петима палави братовчеди, оспорващи си най-златистите парчета от хляба. Аз още усещах вкуса на морските таралежи в устата си и от ума ми не излизаше мисълта, че в четири имам среща. Прислужничките бяха подготвили стаите добре проветрени и освежени и след като се наобядва, семейството се оттегли за почивка. Петимата братовчеди деляхме обща стая с пет кушетки, беше трудно да се избяга от сиестата, тъй като страховитото око на Маргара зорко бдеше, но след известно време дори тя отиде, изтощена, в стаята си. Изчаках другите деца да се унесат в сън и къщата да се успокои, станах безшумно, облякох си престилката и сандалите, скрих куклата под леглото и тръгнах. Дървеният под скърцаше при всяка моя стъпка, но в къщата всичко вдигаше шум — дъските на пода, водопроводните тръби, моторът на хладилника и на водната помпа, плъховете и папагалът на Тата, който лятно време прекарваше времето си, засипвайки ни с ругатни от мястото си.
Рибарят ме чакаше в края на крайбрежната алея, облечен в тъмен панталон, бяла риза и гумени чехли. Щом доближих, тръгна напред и аз го последвах безмълвна, като сомнамбул. Пресякохме улицата, хлътнахме в малка уличка и заизкачвахме хълма по посока към гората. Горе на високото нямаше къщи, а само борове, евкалиптови дървета и храсти; въздухът беше свеж, почти студен и слънцето едва проникваше през сенчестия зелен свод. Силният аромат на дърветата и диворастящите храсти от мащерка и мента се смесваха с уханието, издигащо се откъм морето. По покритата с изгнили листа и борови иглички пръст пробягваха зелени гущерчета; леките им крачета, някой птичи вик и шумът на клонките, залюлени от бриза, бяха единствените доловими шумове. Той ме хвана за ръка и ме поведе навътре в гората; напредвахме сред растителност от всички страни, аз не можех да се ориентирам, не чувах морето и се почувствах изгубена. Вече никой не можеше да ни види. Толкова ме беше страх, че не можех да говоря, нямах смелост да се изтръгна от ръката, която ме държеше, и да се втурна да бягам, знаех, че той е много по-силен и бърз от мен. „Не разговаряй с непознати, не давай да те докосват, допуснеш ли чужд допир между краката си, вършиш смъртен грях и освен това забременяваш и коремът ти започва да се издува като балон все повече и повече, докато накрая не се спука и не умреш“, гласът на Маргара отекваше в мен, набивайки в главата ми ужасни предупреждения. Съзнавах, че върша нещо забранено, ала не можех да се върна назад, нито да избягам, бях заклещена в капана на собственото си любопитство, на някакво вълнение, по-силно от ужаса. В други моменти от живота си също съм чувствала това смъртно замайване пред опасността и много пъти съм се поддавала, неспособна да устоя на настоятелния повик на приключението. В някои случаи изкушението е погубвало живота ми, както по времето на военната диктатура, в други го е обогатявало, както когато се запознах с Уили и склонността ми да рискувам ме тласна да го последвам. Най-сетне рибарят спря. „Тук е добре, каза и нагласи няколко клона така, че да се образува нещо като ложе, легни тук, сложи главата си на ръката ми, за да не се напълни косата ти с листа, точно така, стой спокойна, ще си поиграем на мама и татко“, каза пресекливо, задъхвайки се, а в това време грубата му ръка опипваше лицето и шията ми, спускаше се отпред по престилката ми, търсейки детинските ми зърна, които щръкнаха при допира му,
