хвана подръка, заведе ме в близката сладкарница, поръча кафе с пасти и сетне ме разпита за повече подробности около експлозивната ми изповед. Видяхме сметката и на последното парченце торта и тя веднага ме заведе при свой познат лекар, който установи инфекция на уринарните пътища, предизвикана вероятно от леденото течение в старата колониална къща, предписа ми да лежа и да пия антибиотици и ме изпрати с шеговита усмивка: „Следващия път, когато хванете сифилис, не чакайте толкова, обадете ми се по-бързо“, ми препоръча. Това бе началото на едно безусловно приятелство с въпросната госпожа. Взаимно се осиновихме, защото на мен ми беше нужна втора майка, а тя пък имаше свободно място в сърцето си; започнах да я наричам баба Хилда и оттогава насам тя съвсем безкористно е изпълнявала своята мисия.
Децата обусловиха моето съществуване и от момента на тяхното раждане престанах да мисля за себе си като за нещо отделно, а като за част от едно неделимо трио. Преди години по определен повод се изкуших да дам предимство на един любовник, но не се получи и в крайна сметка се отказах от него, за да се „върна при семейството. Това е въпрос, за който ще говорим по-нататък, Паула, сега е по-добре да запазим мълчание. Никога не ми е хрумвало, че майчинството е въпрос на избор, винаги съм го смятала неизбежно като годишните времена. Установявах бременностите си преди това да стане по научен път — ти ми се яви насън, както и брат ти Николас, по-късно. Не съм загубила тази дарба и сега отгатвам децата на снаха си; сънувах внука си Алехандро преди още родителите му да предполагаха, че са го заченали, и зная, че детенцето, което ще се роди напролет, ще бъде момиченце и ще се казва Андреа, ала Николас и Селия не ми вярват, планират преглед с ултразвук и правят списъци с имена. В първия сън ти беше на две годинки и се наричаше Паула, беше слабичко момиченце с тъмни коси, големи черни очи и морен поглед, като на мъчениците от средновековните стенописи на някои църкви. Беше облечена с палтенце и шапка на карета, подобни на класическия костюм на Шерлок Холмс. През следващите месеци толкова напълнях, че една сутрин се наведох да се обуя и се преобърнах с краката във въздуха; динята в корема ми се беше търкулнала към гърлото, променяйки моя център на тежестта, който така и не се върна в старото си положение, тъй като продължавам да залитам, бродейки по този свят. Времето, през което ти беше в мен, беше време на съвършено щастие, никога не съм се чувствала в по-добра компания от тогава. Научихме се да общуваме на шифрован език, знаех как ще изглеждаш през живота си — виждах те на седем, петнайсет и двайсет години, виждах те с дълга коса и весел смях, облечена с джинси и в булчинска рокля, ала никога не съм те сънувала така, както си сега — дишаща през тръба в гърлото, безжизнена и безпаметна. Минаха повече от девет месеца и понеже ти нямаше намерение да напуснеш спокойната пещера, където беше добре настанена, лекарят реши да предприеме драстични мерки и сряза корема ми, за да се появиш ти на бял свят на 22 октомври 1963 година. Баба Хилда единствена беше до мен в този труден момент, защото Майкъл бе повален на легло от невротична треска, мама беше в Швейцария, а аз не пожелах да съобщя на свекър ми и свекърва ми, докато всичко не свърши. Беше космато бебе с вид на щитоносец, ала не бих те сменила за никое друго, а освен това мъхът скоро изчезна и направи път на нежно и красиво момиченце, нагиздено с две чисто нови перли в ушичките, които мама настоя веднага да ти подаря, за да изпълня стара семейна традиция. Скоро отново тръгнах на работа, но нищо вече не беше както преди — половината от времето ми, вниманието, енергията ми, бяха насочени към теб; развих своеобразни антени, за да предусещам потребностите ти дори от разстояние; краката ми едва ме довличаха до работата и там търсех поводи да избягам; закъснявах, тръгвах си по-рано и се правех на болна, за да си остана вкъщи. Да те гледам как растеш и откриваш света, ми изглеждаше много по-интересно, отколкото Обединените нации и амбициозните им програми за подобряване на съдбата на планетата; копнеех за часа, в който Майкъл щеше да се дипломира като инженер и щеше да издържа семейството си, а за мен щеше да е възможно да остана при теб. Междувременно свекър ми и свекърва ми се бяха преместили в обширна къща на една пряка от мястото, където строяхме нашата, и се готвеха да посветят остатъка от дните си да те глезят. Имаха наивна представа за живота, защото никога не бяха излизали от тесния кръг, в който бяха защитени от превратностите; за тях бъдещето изглеждаше благословено, както беше и за нас. Нищо лошо не можеше да ни се случи, щом нищо лошо не правехме. Аз бях готова да се превърна в примерна съпруга и майка, въпреки че не знаех точно как. Майкъл очакваше да намери добра работа с професията си, да живее в охолство, да пътува по малко и след много време да наследи голямата къща на родителите си, където щеше да живее на старини заобиколен от внуци, играейки бридж и голф с неизменните си открай време приятели.
Тата не можа да изтърпи дълго скуката и самотата край морето. Трябваше да се откаже от морските бани, защото ледовитите температури на Хумболтовото течение смразяваха костите му; заряза и риболова, защото петролната рафинерия унищожи както морските, така и сладководните риби. Накуцваше все по- силно и го спохождаха все по-многобройни болежки, но остана верен на теорията си, че болестите са естествени наказания за човечеството и че болката губи сила, ако не й се обръща внимание. Държеше се на крак благодарение на джина и на аспирина, които заместиха хомеопатичните му лекарства, когато те престанаха да му действат. Не беше странно, че се случи това, защото като деца братята ми и аз не устоявахме на изкушението на старата дървена домашна аптечка, препълнена с тайнствени флакончета, и не само че пиехме с шепи хомеопатичните лекарства, но и ги смесвахме в шишенцата. Старецът разполагаше с много месеци в мълчание, за да преговори спомените си и да заключи, че животът е истинска досада и човек не бива толкова да се страхува, че ще го напусне. «Забравяме, че, така или иначе, вървим към смъртта», казваше често. Призракът на Меме се губеше в ледените извивки на онази къща, построена за удоволствията на лятото, но не за гонещите се ветрове и зимните дъждове. На всичко отгоре папагалът настина лошо и хомеопатичните лекарства и аспирините, разтворени в джин, които стопанинът му изсипваше с капкомер в човката, бяха безсилни — един понеделник осъмна вкочанен под висилката, където беше прекарал толкова години, обсипвайки ни с ругатни. Тата го изпрати, увит в лед, на някакъв балсаматор в Сантяго, който му го върна след известно време препариран, с нова перушина и умно изражение, което никога не бе имал приживе. Когато дядо привърши с поправянето и на последните повреди в къщата и се измори да воюва срещу ерозията на хълма и нашествията от мравки, хлебарки и плъхове, вече беше изминала цяла година и самотата беше вкиселила характера му. Започна да гледа сериалите по телевизията като последна отчаяна мярка срещу отегчението, ала, без да разбере, се пристрасти към тях и не след дълго съдбата на онези комиксови герои стана по-важна от тази на близките му. Следеше няколко сериала едновременно, смесваше сюжетите и накрая се изгуби в лабиринт от чужди страсти; тогава разбра, че е дошъл мигът за завръщане в цивилизацията, преди старостта да му е приложила последната си хватка и да го е превърнала в полупобъркан дъртак. Върна се в столицата, когато ние бяхме в състояние да се пренесем в нашия нов дом — готова сглобяема колиба, сглобена с несръчните чукове на половин дузина работници и увенчана със сламена перука на покрива, която й придаваше африкански вид. Възобнових стария си навик да посещавам дядо привечер след работа. Бях се научила да шофирам и с Майкъл се редувахме за колата — примитивно превозно средство от пластмаса, с една-единствена врата отпред, така че при отварянето й, се разпадаха таблото и воланът; не съм добър шофьор и преправянето на път през оживения трафик в това механизирано яйце беше истинско самоубийство. Ежедневните посещения при Тата ми дадоха достатъчно материал за всички книги, които съм написала, и вероятно за тези, които ще напиша; той беше надарен разказвач, притежаваше зловещ хумор и беше способен, превивайки се от смях, да разказва истории, от които на човек му настръхваше косата. Подари ми безрезервно всички случки, натрупани през дългогодишното му съществуване, основните исторически събития на столетието, екстравагантностите на моето семейство и безкрайните познания, придобити с четенето. Единствените забранени в негово присъствие теми, бяха религията и болестите — смяташе, че Бог не е тема за разискване и че всичко, свързано с тялото и функционирането му, е нещо много лично; дори търсенето на собственото отражение в огледалото му изглеждаше смешна суета и той се бръснеше по памет. Въпреки властния си характер, не беше лишен от гъвкавост. Когато започнах да работя като журналист и най-сетне намерих език, на който да изразявам разочарованията си на жена в една мачистка култура, в началото той отказваше да чуе доводите ми, които му се струваха пълна глупост, посегателство над семейството и обществото, но щом долови мълчанието, застинало между нас по време на следобедните закуски с чай и кифли, започна заобиколно да ме разпитва. Един ден го изненадах да прелиства книга, чиито корици ми се сториха познати, и с времето той прие освобождението на жената като въпрос на елементарна справедливост, но не му достигна
