потопи за известно време в състояние на кататония. Свекър ми и свекърва ми притежаваха единствения телевизионен апарат в радиус от един километър и всяка вечер холът им се изпълваше със зрители, които Грани посрещаше като гости. Сутрин печеше бисквити и въртеше ръчката на специална машина за сладолед, а вечер миеше чинии и метеше боклуците, сравними с тези след цирково представление, които се въргаляха по пода й, без никой да й благодари за това. Превърнах се в най-изтъкнатата личност на квартала, съседите почтително ме поздравяваха, а децата ме сочеха с пръст. Можеше да остана на тази длъжност до края на дните си, но в последна сметка на страната й дотегна от моите хилави крави и от маната по оризищата. По онова време аз бях сред малцината с телевизионен опит — доста елементарен, но все пак опит — и можех да кандидатствам за друго предаване, ала Майкъл се беше дипломирал като инженер и двамата страстно жадувахме за приключения, бяхме желали да пътуваме още преди да имаме деца. Спечелихме две стипендии, заминахме за Европа и пристигнахме в Швейцария заедно с теб — беше почти навършила две годинки и изглеждаше като миниатюрна дама. Чичо Рамон не е послужил за прототип на нито един от героите в моите книги — притежава прекалено много порядъчност и здрав разум. Романите се правят с безумци и подлеци, с личности, измъчвани от натрапчиви идеи, с жертви на безмилостните зъбчати колела на съдбата. От гледна точка на повествованието, умен и добронамерен човек като чичо Рамон за нищо не става, но затова пък като дядо е съвършен; разбрах това още щом му представих неговата първа внучка на летището в Женева; тогава той извади на бял свят огромна нежност, която до тогава беше таил. Дойде с голям медал, закачен на шията с трицветна лента, поднесе ти ключовете на града в кадифена кутия и те посрещна с добре дошла от името на четирите кантона, Швейцарската банка и Калвинистката църква. В този миг осъзнах колко много обичах втория си баща и в миг се изтриха ревността и яростта, които бях изпитвала в миналото. Ти беше облечена с палтото и шапката в стил Шерлок Холмс, дето бях сънувала преди раждането ти и които баба Хилда, следвайки точните ми указания, беше измайсторила за теб на шевната си машина. Говореше правилно и се държеше възпитано като истинска госпожица, точно както те беше учила Грани. Аз работех на пълен работен ден и нямах никаква представа как се гледат деца, затова се беше оказало много удобно да прехвърля тази задача другиму, и в онзи момент, пред великолепните резултати, разбрах, че свекърва ми се е справила с нея много по-добре, отколкото аз бих сторила това. Грани си беше наумила освен това да те отучи от пелените. Беше купила две гърнета — едно малко за теб — и друго, голямо, за нея самата: двете седяхте с часове в салона и си играехте на гости, докато ти не усвои това, което се изискваше от теб. Техният дом беше единствен с телефон в квартала и съседите, които се отбиваха за услуга, свикнаха да виждат тази блага английска дама да седи срещу внучката си с разголени задни части. Баба Хилда пък, от своя страна, намери начин да те храни, защото ти беше злояда като славейче. Приспособи седло и го прикрепи към гърба на кучето си — черен и едър звяр, упорит като магаре, което ти яздеше, докато тя те преследваше с лъжицата супа. В Европа тези две образцови баби бяха заместени от чичо Рамон, който те убеди, че е всемогъщият господар на Кока-кола и че никой в цялата вселена, и дори извън нея, не може да консумира тази напитка без изричното му разрешение. Ти се научи да му се обаждаш по телефона на френски, прекъсвайки сесиите на Съвета на Обединените нации, за да поискаш позволение да пийнеш нещо газирано. По същия начин те накара да повярваш, че е господарят на зоологическата градина, на детските предавания по телевизията и на прочутия воден стълб в Женевското езеро. Проучи графика на шадравана, нагласи часовника си и, сигурен в швейцарската точност, правеше се, че се разпорежда по телефона пред президента на републиката, сетне те вдигаше до прозореца и се наслаждаваше на възхитеното ти изражение, когато от езерото бликваше вода във формата на величествен стълб, устремил се към небесата. Играеше с теб такива сюрреалистични игри, че аз започнах да се плаша за умственото ти здраве. Имаше кутия с четири малки фигурки, наречени «Осъдените на смърт», които трябваше да бъдат екзекутирани на следващата сутрин. Всяка вечер ти заставаше пред неописуемия палач и молеше за милост, по този начин получаваше двайсет и четири часово отлагане на изпълнението на присъдата. Каза ти, че е пряк потомък на Исус Христос и за да ти докаже, че и двамата носят същото презиме, няколко години по-късно те заведе в католическото гробище в Сантяго и ти показа мавзолея на дон Хесус Уидобро13. Уверяваше те, че е принц, че в деня на раждането му хората се целували по улиците, а камбаните радостно биели, оповестявайки добрата новина. Роди се Рамон! Роди се Рамон! Обкичваше гърдите си с многобройните отличия, получени през дългогодишната му дипломатическа кариера, обяснявайки ти, че са ордени за проявен героизъм в битки срещу враговете на неговото царство. В продължение на много години ти вярваше на всичко това, дъще. През онази година поделихме времето между Швейцария и Белгия, където Майкъл учеше инженерство, а аз — телевизия. В Брюксел живеехме в малък апартамент над фризьорски салон. Останалите наематели бяха момичета с къси поли, дълбоки деколтета, перуки с невъзможни цветове и пухкави кученца с панделки на врата. По всяко време се чуваха музика, задъхано дишане и караници и във всеки час на деня влизаха и излизаха забързаните клиенти на въпросните госпожици. Асансьорът беше точно срещу единствената стая на нашия етаж и когато забравехме да пуснем резето, се стряскахме нощем от някой непознат, застанал до леглото и питащ за Пинки или Сузан. Моята стипендия беше по една програма за конгоанци, към които Белгия беше в дълг заради дългите години колониален гнет. Аз бях единственото изключение — белокожа жена между трийсет чернокожи мъжкари. След едноседмични унижения разбрах, че не съм готова за подобно изпитание и се отказах, въпреки че без парите от стипендията щяхме да понасяме несгоди. Директорът поиска от мен да обясня на класа внезапното си напускане и не ми остана друго, освен да застана пред компактната група студенти и да им кажа на жалкия си френски, че в моята страна мъжете не влизат в дамската тоалетна, разкопчавайки дюкяна си; не блъскат дамите, за да влязат първи някъде; не се бутат, за да седнат на масата или да се качат в автобуса; че се чувствам малтретирана и си тръгвам, понеже не съм свикнала на такива обноски. Ледено мълчание посрещна речта ми. След дълга пауза един от тях взе думата и каза, че в неговата страна нито една порядъчна жена не проявявала публична необходимост да посети тоалетната, че не се опитвала да минава през вратите преди мъжете, а вървяла няколко крачки отзад, и че майка му и сестрите му не сядали на масата с него, а след това изяждали огризките от вечерята. Добави, че се чувстват непрекъснато оскърбявани от мен, че никога не били виждали толкова невъзпитан човек и че понеже съм била малцинство в групата, трябвало да търпя, както намеря за добре. «Вярно е, че съм малцинство в курса, но вие сте малцинство в тази страна, възразих, склонна съм да се съобразя, но и вие ще трябва да го сторите, ако искате да си спестите проблеми в Европа.» Това беше Соломоново решение, уговорихме някои основни правила за съжителство и аз останах. Така и не пожелаха да седят с мен на масата или в автобуса, ала престанаха да нахълтват в тоалетната и да ме отместват с лакти. През онази година феминизмът ми отиде по дяволите: вървях смирено на два метра зад съкурсниците си, не повдигах поглед, нито глас и влизах и излизах последна. Веднъж двама от тях се отбиха в апартамента ни за някакви записки от клас и още същата вечер се появи управителката на сградата, за да ни предупреди, че «
Благодарение на споменатата диета и на други спестявания, ни останаха пари, за да обиколим Европа от Андалусия до Осло в един раздрънкан фолксваген, превърнат в нещо като циганска товарна каруца, който се друсаше по пътя, давейки се, с планина от багаж на покрива. Служи ни вярно като едногърба камила до края на пътешествието и когато дойде време да го зарежем, беше в толкова лошо състояние, че трябваше да платим, за да го отнесат в гробище за старо желязо. Месеци наред живяхме в палатка, ти мислеше, че това е единственият начин за съществуване, Паула, и когато влизахме в някоя солидна сграда, питаше учудена как се сгъват стените, за да се натовари в колата. Обходихме неизброими замъци, катедрали и музеи, носейки те в носилка на гърба и хранейки те с кока-кола и банани; нямаше си играчки, но се забавляваше, подражавайки на екскурзоводите по музеите; на три години правеше разлика между римски и
