Паула

лодка. Мъжете идват и си отиват, ала жените не мърдат от местата си, те са дървета, здраво захванати в твърда земя. Около тях растат собствената им челяд и други близки деца, те се грижат за старите хора, за болните, за безпомощните, те са оста на общността. Във всички обществени класи, с изключение на облагодетелстваните с пари, себеотрицанието и трудолюбието се считат за най-висшите женски добродетели; духът на саможертва е въпрос на чест и колкото повече страдания понасят в името на семейството, толкова по-горди се чувстват жените. Отрано свикват да смятат другаря си за глуповат син, комуто прощават сериозни недостатъци, започвайки от пиянството и стигайки до домашното насилие, защото е мъж. През шейсетте години малка група млади жени, които имали щастливата участ да зърнат света отвъд планинската верига на Андите, дръзнаха да отправят предизвикателство. Докато всичко се свеждаше до мъгляви оплаквания, никой не им обръщаше внимание, ала през 1967 година се появи първото феминистко издание, стряскайки ни от тежкия провинциален сън, в който вегетирахме. То бе породено от поредния каприз на собственика на най-могъщото издателство в страната, своенравен блуждаещ милионер, чиято цел не бе да пробужда съвестта, нито нещо подобно, а да снима двуполови девойки с момчешки вид за модни списания. Запази си изключителни права при общуването с красивите манекенки, потърси в своите среди някой, който да свърши останалата работа, и изборът му падна на Делия Вергара, наскоро дипломирала се журналистка, зад чийто аристократичен вид се криеше желязна воля и подривен интелект. Тази жена създаде елегантно списание, което изглеждаше също толкова живописно и фриволно, колкото много други списания от онова време и отсега, но посвети част от него за разпространение на феминистките си идеи. Покани двама смели колеги. И изковаха стил и език, каквито дотогава не се бяха появявали в печатното слово в страната. От първия си брой списанието породи разгорещени спорове; младите го посрещнаха с ентусиазъм, най-консервативните кръгове се вдигнаха в защита на морала, родината и традицията, които безсъмнено темата за равенството между половете поставяше в опасност. Поради някакъв странен обрат на съдбата, Делия беше чела мое писмо, което майка ми й показала, и така се осведомила за съществуването ми. Вниманието й привлякъл тонът на някои пасажи и при завръщането ми в Чили ме потърси, за да участвам в проекта й. Когато се запознахме, аз бях без работа, очаквах всеки момент да родя и липсата на акредитиви в моя полза ужасно ми тежеше — не бях учила в университета, в главата ми гъмжеше от всякакви фантазии и в резултат на странстванията ми през ученическите години, пишех със сериозни граматически грешки, но тя все пак ми предостави да водя една страница с единственото условие да го правя с известна ирония, тъй като сред многото борбени статии имаше нужда от нещо по-лековато. Приех, без да подозирам колко е трудно да се пише шеговито по поръчка. В тесен кръг чилийците проявяваме духовитост и лесно се смеем, но пред широка публика се превръщаме в народ от глупаци, сковани от страх да не станат за смях, и точно това ми помогна, защото нямах сериозна конкуренция. В колоните на водената от мен страница изобразявах мъжете като пещерни хора и предполагам, че ако някой мъж се осмелеше да пише за противоположния пол с такова безочие като моето, би бил линчуван на някой площад от тълпа разярени жени, ала мен никой не ме приемаше насериозно. С излизането на първите броеве на списанието с репортажи за противозачатъчни средства, разводи, аборти, самоубийства и други невъзможни за изричане на висок глас теми, се вдигна страшна врява. Имената на работещите в списанието се предаваха от уста на уста, понякога с възхищение, но в повечето случаи с гримаса. Станахме обект на множество агресии и през следващите години всички, с изключение на мен, омъжена за английски хибрид, се разделиха с креолските си съпрузи, които не можеха да преглътнат борбената припряност на своите нежни половинки.

За пръв път долових неудобствата на моя пол, когато бях петгодишна сополанка и майка ми ме учеше да плета в коридора в дядовата къща, а в това време братята ми си играеха на тополата в градината. Непохватните ми пръсти се мъчеха да захванат бримките с иглите, изпусках ги, кълбото се заплиташе, пот се лееше от мен заради усилието да се концентрирам и тогава мама ми каза: «Седни с прибрани крака като госпожица.» Захвърлих надалеч плетивото и в същия момент реших, че ще бъда мъж; твърдо отстоявах тази позиция, докато станах на единайсет години и хормоните ме предадоха при вида на монументалните уши на първия ми любим, а тялото ми взе неумолимо да се променя. Щяха да минат четирийсет години, докато се примиря с положението си и разбера, че с двойно повече усилия и наполовина по-малко признание бях постигнала това, което понякога постигат някои мъже. Днес не бих се разменила с никого от тях, но на младини несправедливостите вгорчаваха живота ми. Не ставаше дума за фройдистка завист, нямам основание да желая онзи малък и капризен мъжки израстък, защото ако го имах, нямаше да знам какво да правя с него. Делия ми даде една камара книги от американски и европейски авторки и ми нареди да ги изчета в азбучен ред, та дано се разсее мъглата на романтизма в мозъка ми, отровен от прекалено много романи, и така бързо открих свързан начин за изразяване на глухия гняв, който непрестанно бях усещала. Превърнах се в отлична противничка на чичо Рамон, комуто се наложи да прибягва до най-ловките си реторически капани, за да може да ми се противопоставя; сега аз пишех документи в три екземпляра с печат, а той отказваше да ги подпише.

Една вечер бяхме канени с Майкъл на вечеря у известен политик социалист, който беше направил кариера с борбата си за справедливост и равенство за народа. В неговите очи народът се състоеше само от мъже, не му беше хрумвало, че и жените се числят към него. Жена му заемаше ръководна длъжност в голяма корпорация и се появяваше в пресата като един от малкото примери за еманципирана жена; не знам защо се беше омъжила за такъв прототип на мачист. Останалите гости също бяха видни личности от света на политиката и културата и ние, по-млади с десет години, с нищо не се вписвахме в тази изискана група. На масата някой похвали моите хумористични статии, попита ме дали не възнамерявам да напиша нещо сериозно и аз, в изблик на вдъхновение, отвърнах, че бих искала да интервюирам някоя невярна съпруга. Ледена тишина се спусна в трапезарията, смутените сътрапезници впиха погледи в приборите си и за дълго никой не продума. Накрая домакинята стана, запъти се към кухнята, за да направи кафе, и аз я последвах под предлог, че ще й помогна. Докато поставяхме чашите в поднос, тя ми каза, че ако обещая да пазя тайна и никога да не разкрия нейната самоличност, е готова да ми даде интервюто. На другия ден отидох с магнетофон в кабинета й — светло помещение в здание от стъкло и стомана в самия център на града, където тя царуваше без жени съпернички на управленски пост, сред множество технократи със сиви костюми и раирани вратовръзки. Посрещна ме видимо спокойна, слаба, елегантна, с къса пола и широка усмивка, облечена в костюм «Шанел» и с няколко реда златни верижки на шията, готова да разкаже историята си без угризения на съвестта. В ноемврийския си брой същата година списанието публикува десет реда за смъртта на Че Гевара, от която светът беше изтръпнал, и четири страници с моето интервю с една невярна съпруга, което разтърси свенливото чилийско общество. За една седмица продажбите се удвоиха и аз преминах към щатния персонал. В редакцията пристигнаха хиляди писма, много от тях от религиозни организации и от именити йерарси на политическата десница, уплашени от лошия пример за обществото, който даваше подобно безсрамие, но получихме и други писма от читателки, които споделяха авантюрите си. Днес е трудно да си представи човек как нещо толкова банално може да породи такава реакция — в крайна сметка изневярата е толкова древна, колкото и самата брачна институция. Никой не можеше да прости това, че главната героиня от репортажа беше движена от същите мотиви за изневяра като всеки мъж: удобен случай, скука, разочарование, кокетство, предизвикателство, любопитство. Жената от интервюто ми не беше омъжена за груб пияница, нито за недъгав в инвалидна количка, не беше в плен и на бурна, но невъзможна любов; в живота й нямаше трагедия, чисто и просто нямаше основателни причини, за да е вярна на съпруг, който вероятно я мамеше. Мнозина настръхнаха от ужас при съвършената организация — бяха наели дискретен апартамент с две приятелки, поддържаха го в безупречен вид и се редуваха през седмицата, водейки любовниците си; по този начин избягваха неудобствата от посещаването на хотели, където можеха да ги познаят. Никому и през ум не беше минавало, че жените могат да се ползват от подобно улеснение — апартамент на разположение за любовни срещи беше привилегия единствено на мъжете; съществуваше дори специална френска дума, с която той се обозначаваше: garconiere. В поколението на дядо ми подобни апартаменти са били широко разпространени сред богатите господа, но по мое време малцина можеха да си позволят такъв лукс и общо взето всеки чукаше както и където намереше за добре, в зависимост от материалното си състояние. Във всеки случай не липсваха стаи под наем за тайна любов и всички с точност знаеха цената им и къде се намираха.

Двайсет години по-късно, в пореден тур от дългото ми околосветско странстване, се озовах в друг край на света, много далеч от Чили, със съпруга на госпожата с костюма марка «Шанел». Мъжът беше изтърпял